|
Getting your Trinity Audio player ready...
|
В Международния ден на киното – интервю с двама верни кинодеятели
Животът предоставя сюжети, които киното не би могло да измисли.
Олег Ковачев
Вярвам, че киното (изкуството) може да помага на хората да приемат реалността.
Момчил Карамитев
Днес е Международният ден на киното. По този повод поканих за разговор двама артисти, дългогодишни и верни негови деятели. Избрах ги не заради богатите им филмографии и известността им, не заради семейната традиция, която са продължили, избирайки неравната кино арена за своя професия, нито заради многобройните им български и международни награди. Избрах ги заради безспирните им усилия да правят доброто кино наше достояние, както и да използват силата му, за да утвърждават българския национален дух и българската култура:
Олег Ковачев – българския актьор, режисьор и оператор, син на един от най-големите ни режисьори, сценаристи и оператори в документалното кино Христо Ковачев, и Момчил Карамитев – българския и американски режисьор, син на неповторимите ни театрални и кино актьори Апостол Карамитев и Маргарита Дупаринова.
Какво е киното за Вас?
ОК: Съдба, късмет, всичко! Може би късметът е на първо място, защото много деца участваха във филми, но е важно дали филмът е стойностен, дали ще се запомни. А „Рицар без броня” дори 60 години по-късно вълнува зрителите. И няма нищо чудно в това – Борислав Шаралиев, Валери Петров, Атанас Тасев и Апостол! И то в роля, която преобръща представите му за актьорските му възможности. Късмет и съдба…
МК: За мен киното винаги е било „начин на живот“ и най-добър приятел. Никога не съм имал по-близък и по-добър приятел. То ми помага да живея в „реалността“ на всекидневието.
Съзнателно ли избрахте киното за свое поприще или просто така се стекоха обстоятелствата?
ОК: Вече казах за късмета, но след това нещата се завъртяха и набързо заснех още няколко филма, участвах в театър и неусетно се заговори, че трябва да стана артист. Вкъщи имах други занимания – фотоапарат, 16-милиметрова кинокамера, прожекционен апарат. С брат ми снимахме анимационни филми с покадрово заснемане. И някъде там ме обхвана магията, а и баща ми тихо и ненатрапчиво тласкаше и двама ни към кинокамерата. И след казармата вече бях сигурен, че не искам да съм пред камерата, а зад нея.
МК: Съвсем съзнателно и то от ранна възраст!
Каква част от мислите Ви заема киното и как се отнася то към другите части от живота Ви?
ОК: Огромна. Аз работя бавно и с удоволствие. Да се направи хубав филм е трудно, но когато влезеш в кинореалността започва едно пътуване през мислите и картините, които са в главата ти. И в един момент филмът заживява свой собствен живот, тръгва по свой път, който ти в началото не си забелязал. Няма нищо по-хубаво и по-разнообразно от това да правиш кино.
МК: Киното заема голяма част от мислите ми. Един дял е творческото ми мислене – все си харесвам моменти от живота, които биха ми послужили в работата ми като режисьор. А друг – когато директно си представям как бих разрешил даден проблем, ако беше възникнал в мой филм. Такива едни работи.
Мислили ли сте някога за друг занаят?
ОК: Имаше период от живота ми, когато избягах от киното и телевизията. Или те избягаха от мен. Карах такси, бях продавач в „Плод и зеленчук”, без да подозирам станах шофьор на един симпатичен мъж, избягал от затвора. Захванах се с търговия, станах богат. В тези тежки години колегите ми режисьори изнемогваха, нямаше пари за кино. Помагах, когато можех. Може би понякога се заблуждавах, че така ще е завинаги. После фалирах и нещата си дойдоха на мястото.
МК: Не, не съм мислил, но ми се е случвало да работя като преподавател. Не продължих с този занаят. Ако е нещо, свързано с киното и филмите – тогава да!
И двамата сте завършили ВИТИЗ – Висш институт за театрално изкуство (сега НАТФИЗ – Национална академия за театрално и филмово изкуство) „Кръстьо Сарафов“. Каква професионална основа получихте там? Достатъчно ли е завършването на театрална или филмова академия за формирането на един артист? И може ли да бъде успешен артист, който не е завършил такава академия?
ОК: Образованието, което получих във ВИТИЗ, беше нещо като основно училище. Ченгелчета, букви, правопис. Но да правя кино се научих чрез практиката – в Студията за научно-популярни и документални филми „Време”, където бях асистент оператор, после в Киноцентъра вече като оператор и режисьор. А в Българската национална телевизия израснах като режисьор. Там научих колко много са пет секунди в едно живо предаване. И как 30-минутен филм трябва да направиш за три седмици, а не за една година, както беше в Киноцентъра.
МК: Разбира се, че може да бъде успешен, ако не е завършил ВИТИЗ – аз познавам такива хора. ВИТИЗ е свято място за мен. Там получих едно доста богато, незаменимо образование още като дете – баща ми ме водеше там, когато работеше със студентите си, а и по други поводи. Там се простих с него – когато почина, тялото му беше изложено на сцената на учебния театър. Там започнах самостоятелния си път на актьор в класа на проф. Надежда Сейкова и Елена Баева. Там изживях едни от най-хубавите моменти на прозрение за моята професия като режисьор и там (смея да кажа) станах актьор. И до днес там винаги се чувствам много добре, винаги се вълнувам, винаги ми идват страхотни идеи и винаги има нещо, което ме кара да се разсмея от сърце! За мен това е повече от дом, нещо специално.
Какво беше необходимо да добавите към висшето си образование, влиянието на семейната среда и предопределеността, за да достигнете сегашните си нива?
ОК: Опит. И да се поучиш от грешките на колегите. В киното няма единица мярка за успех. Не е като в спорта – голове, метри, секунди… Винаги има хора, които те хвалят, и такива, които не харесват направеното от теб. Но вторите рядко ти го казват. Затова трябва да изработиш собствен критерий за работата си. А това е трудно. Много колеги харесват всичките си филми. Аз знам кога съм направил добър филм и кога – не.
МК: Опитът, който натрупах, докато работих и живях в чужбина. Той ми помогна да погледна от друга гледна точка всичко, преживяно до този момент: разбрах, че ценностите, които ми завещаха родителите ми, са валидни навсякъде. Убедих се, че човек може и е нужно да познава и разбира други култури. Това най-вече ми помогна да изградя собствена естетика и собствено мнение, което е важно за моята професия и за мен-самия като човек.
Г-н Ковачев, Вие прохождате в киното през 1966 година като Ваньо, рицаря на блестящия кристал в обичания от поколения българи филм „Рицар без броня“, и продължавате да бъдете рицар на истинските и високо стойностни неща. Как постигате това?
ОК: Филма снимахме през 1965 година, бях на 9. Тогава беше лесно с картонените доспехи. Но не съм сигурен, че успявам да съм рицар и днес. Има ли изобщо рицари във времето, в което живеем? Докато се занимавах с търговия, трябваше да уволнявам работници, които не се справяха. Това бяха ужасни моменти за мен. Да го извикаш и да му кажеш, че вече няма хляб за него! Това рицарско ли е? Но нали трябва да съхраниш бизнеса? Винаги съм си казвал: „Постъпвай справедливо, бъди честен, нека съвестта ти е чиста“. Мисля, че успявам да бъда добър човек.
Г-н Карамитев, едно от дебютните Ви кино участия е във филма „Смъртта може да почака“. Той надниква в миазмите на следвоенното ни общество, а Вашият герой Стефан успява „кал да гази, но чист да остане“ с онази тиха мощ, която притежават само праведните. Предаде ли Ви Стефан своя стремеж към справедливост на всяка цена или Вие се превъплътихте в него, защото притежавахте тази характеристика?
МК: Много ме зарадвахте с това, че познавате тази моя роля! Искрено Ви благодаря! Предполагам, че младежкият ентусиазъм е допринесъл да се получи сливането между образа (ролята) и личността (актьора). Описвам го подробно, защото държа да се разбере, че това са две различни неща: образът (героят) е сътворен от автора, от Александър Томов-баща (Светла да е паметта му!), а аз – от моите родители, след това от житейската среда, в която съм попаднал, и накрая – от избора, който правя всеки Божи ден. Преживяването идва и понякога остава в паметта като скъпоценен камък, както видяхме във филма „Рицар без броня“ с Апостол Карамитев и Олег Ковачев.
В последвалите Ви многобройни участия в български игрални филми и двамата работите с плеяда български актьори и режисьори като Георги Калоянчев, Тодор Колев, Невена Коканова, Георги Георгиев-Гец, Борислав Шаралиев, Людмил Стайков и др. А Вие, г-н Ковачев сте се снимали и с Апостол Карамитев. Какви добри примери взехте от тях?
ОК: Като дете какъв пример да взема? Познавах някои от телевизията, радвах се, че съм до тях. След години имах щастието отново да се срещна с някои от тях – Калата, Невена, Апостол. Ето че пак ще кажа – късмет. Да си до такива актьори, актьорища, това е незабравимо. За всички има една обща дума – дисциплина. И скрит труд, който зрителят не усеща. И много спомени, които сега се опитвам да разкажа в книгите, които пиша напоследък.
МК: За мен един от най-високите професионалисти е Людмил Стайков, от когото съм научил много за режисьорския занаят. Имах възможността да работя и с Никола Корабов, който ми показа (като на лекция в университета) някои свои лични похвати за работа с актьори и сугестивни методи. Споделяше ги с мен явно защото бях заслужил доверието му. Работил съм и с Виолета Лазарова, която ми вдъхна самочувствие, но не с хвалене, а като ме оставяше сам да избера как да направя следващия дубъл. За мен огромна роля изигра режисьорът Теодосий Попов, който откликна на огромното ми желание още като дете да участвам в негова новела. От него научих, че създаването на филми е нещо между фантазията и реалността – балансът между двете е много важен в това изкуство. Много обичам този режисьор. С него „проходих“ като дете-актьор в киното. После имах късмета да работя с много интересни режисьори като Фелини, Клинт Иистууд, Мартин Скорсезе, Стивън Содърбърг, Майкъл Кийни, Джей Роуч и много други. Това ми помогна да установя свой собствен професионален „почерк“. В крайна сметка, опитвал съм се да се поуча във всеки един допир с хора, интересни за мен.
Г-н Ковачев, като актьор и режисьор сте получили доста международни отличия и вероятно са Ви предоставяни възможности за реализация в чужбина. Вие обаче избирате България за Ваша творческа среда. Как оценявате този ваш избор сега?
ОК: Аз съм от поколението, за което нямаше особени възможности за работа извън България. Ако бях по-млад с двайсет години, може би щях да имам такъв избор. Но не съжалявам. Тук ми е мястото и го осъзнавам.
Героят Ви Мариан във филма „Най-добрият човек, когото познавам“ подобри съвестта си благодарение на литературата и на една вярваща в добродетелта му учителка. Години по-късно играете Чуков в българския игрален филм „Съновидеца“. Като фирмен ръководител поощрявате професионално свой служител – младеж, изгубен в заблудите на съвременния свят, и наред с едно философско учение го спасявате от морален крах. Кое прави подобни сюжети непреходни и това ли е една от целите на доброто кино – повишаването на нравствеността?
ОК: Този въпрос е към сценаристите и режисьорите на тези филми. Но и в двете произведения е важно едно – да бъдеш добър човек е по-важно от всичко. Какво значение има, ако си голям професионалист, но лош човек? Към това се стремя в живота – да съм добър човек.
Г-н Карамитев, Вашата майка Маргарита Дупаринова е възпитаник на Американския колеж в София, а баща Ви Апостол Карамитев – на Италианската кралска гимназия в Бургас. Вие наследявате от тях пиетета към доброто образование, а съдбата Ви отвежда именно при културите, които те са познавали. Помогна ли Ви тази основа да се адаптирате по-лесно към тях?
МК: Да, донякъде… Това, което моите родители са ми разказвали, не беше реалността, в която попаднах по време на живота ми в тези две много различни от нашата култура, а и помежду си, страни. Страни с коренно различни светоусещания и традиции. Безспорно познаването на двата езика много ми помогна, но начинът на възприемане на света и начинът на създаване на творчески произведения е много различен. За това мога да напиша книга!
В Рим специализирате кино и телевизионна режисура и участвате в практически курс по драма. По време на обучението си живеете в къщата на Борис Христов. Как повлияха именитите Ви преподаватели върху професионалното Ви и личностно развитие?
МК: Няма да крия, че съм късметлия – водещият ми преподавател по кинорежисура – Анджeло Д’Алесандро, беше посещавал България. Той имаше много богата култура, обичаше България, българите и българската история. Това изигра огромна роля в нашите взаимоотношения. Аз му се доверих, а той ме научи на много тънкости в занаята, които не могат да се открият в учебниците. Помогна ми най-вече блестящото му чувство за хумор, което превърна тежкия академичен товар в нещо достъпно и понятно за мен. Массимо Мида беше един значителен автор в италианското кино, прочут в цял свят със своя неореализъм. От него научих колко ценно е да осъзнаваш реалността и постепенно да я превръщаш в поезия на кино екрана. Пиеро Спила – един изключителен интелект. Критик и драматург, който не ни даваше леки задачи, а ни караше да се трудим много, докато стигнем до крайния вариант на сценария. Джузепе Марама беше неповторим в операторското изкуство. Той ме научи да търся „живота“ в изображението. Много интересни хора! Не мога да ги забравя нито за миг. Помня с каква радост посрещаха новините за нашите проекти, след като завършихме обучението си. Сега не виждам такава радост. По-скоро смъртоносна завист.
През 90-те години специализирате кино режисура и кино драматургия в Ню Йорк. От 1984 година работите като професионалист в театри, кино и телевизионни продукции, след което се премествате в Лос Анджелис и работите по голям брой международни и американски филми. Какво Ви костваше да се представяте и да играете на чужд език, с псевдоним – Макс Фрийман, в чужда среда? Оценявате ли тази среда като стимулираща?
МК: Да, много стимулираща. Ако не беше стимулираща, щях много бързо да се прибера у дома. Многократно съм обяснявал защо избрах този артистичен псевдоним. В нашата професия създаването на комфорт в отношенията между хората е много важно. В моя случай хората не можеха да произнасят името ми. Това се оказа огромен проблем за професионалното ми развитие. Това съвпадна с промяна в живота ми – от преподавател на деца се завърнах към професията си на кинорежисьор вече в друга държава. Децата ме наричаха „Свободния Макс“. Аз ги обичах и взех този техен ценен подарък, това „тяхно“ име, което ми бяха дали. Колегите ми кинаджии се успокоиха, че могат най-сетне да запомнят и да произнасят името ми и така заживях в хармония със заобикалящия ме свят. Не закъсняха и злите езици тук, в България – срамувал съм се от името си и какви ли не недостойни неща, но истината е такава, каквато ви казах.
Кои филми с Ваше участие бихте препоръчали на българските зрители?
МК: „Момиче за милион долара“, „Авиаторът“, „Добрият германец“, „Подай ми карта“, Wedding crashers, Meet the fockers, “Хидалго“, „Стартрек генерации“ и много други.
Кои американски кино сценаристи и режисьори според Вас са свободни от политическо влияние?
МК: Не бих могъл да кажа със сигурност. Това се смята за много лична информация. Всеки от тях има някакви убеждения, но това не се коментира, когато се работи върху филм.
На кои от именитите Ви сътрудници Ви се е искало да подражавате?
МК: От всички, на които съм се възхищавал, и които съм мечтал да наподобявам, съм научил нещо важно: да не се измъчвам, стремейки се да подражавам на някого, а да бъда това, което съм самият аз. Затова е нужно човек да опознае добре себе си. Това не става лесно, нито за 2 минути.
