Колос в българския театър
Той е сред колосите на българския драматичен театър. От великата плеяда, сред която блестят имената на Васил Кирков, Адриана Будевска, Сава Огнянов, Златина Недева, Иван Димов, Марта Попова, Матей Икономов, Георги Стаматов.
За наш срам, днес твърде рядко си спомняме за тях, понякога забравяме дори годишнините им. В наше време почти нямаме такива артисти. Толкова мащабни, силни и всеотдайни, истински творци на сцената.
С щедро надарената си артистична природа, Сарафов се превъплъщава с еднаква сила на внушение в Шекспир, Достоевски и Толстой, в Молиер, Бомарше, в Ибсен, Хамсун и Пирандело, в Островски, Чехов, Грибоедов и Гогол, в нашите Вазов, Васил Друмев, Йовков, Страшимиров, Ст.Л. Костов.
Той е и велик трагик – достолепен, дълбок, вълнуващ, пречистващ, и неизчерпаем комик – светъл, преливащ от веселие и хумор, изпълнен с живот. Артист, апостол, който години наред се раздава докрай, при това, без остатък на българските сцени не само в столицата, но и в цялата страна. При Сарафов илюзията на актьорското изкуство престава да бъде временно внушение – от тази илюзия у зрителя непременно остава нещо и след финала на спектакъла, когато целият сбор от драматургични и сценични елементи се превръща в нещо повече от вълнуваща художествена действителност.
Интересното е, че не притежава глас с голям обем като Сава Огнянов, нито си служи с него изключително умело при строежа на речта – от най-тежките драматични моменти до покоряващия залата шепот.
Измеренията на играта на Кръстьо Сарафов водят, както към външните характерни особености на образите, така и в глъбините на тяхната психология. Развитието на българския театър през ХХ век без Кръстьо Сарафов би било непълно. Достатъчно е да споменем само част от големите му, коронни роли, за да разберем какви невероятна дарба и трудоспособност е притежавал този велик артист. Сред върховите му постижения, които са не едно и две, критиката неизменно посочва Фалстаф на Шекспир, Градоначалника на Гогол, Големанов, Куцар и Златил на Йовков, Фамусов на Грибоедов, Вуйчо Ваньо и Тригорин на Чехов, Тартюф и Мнимия болен на Молиер, Егор Буличов на Горки, Федя Протасов на Толстой… За дълго време тези негови постижения се считат за ненадминати, еталонни в българския драматичен театър.
Цели петдесет години Кръстьо Сарафов е сред първенците на българската театрална сцена. Работи изключително интензивно, неуморно, гостува на всички български театри, играе и на най-малките сцени, защото не дели публиката, като повечето ни актьори днес, на „столична” и „провинциална”. Води се от максимата на Чехов: „Не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол”. Ненавижда низките жанрове, халтурата, с която днес редица софийски артисти-„звезди” заливат страната. Гастролите му са винаги в образци на голямата, високата драматургия – от Шекспир и Молиер до Горки и Йовков.
Творческият му метод е дълбоко реалистичен, в традициите на руския и френския театър, и особено на Станиславски. Той винаги се стреми да постигне образа с максимална художествена простота, без да си позволи излишно сценично разточителство. Притежава чара на големите, на истинските артисти – да бъде убедителен и да му се вярва.
Кръстьо Сарафов се е родил на 6 април в годината на Априлското въстание, 1876 в село Либяхово, Гоцеделчевско.
Ето какво пише за своето раждане самият той:
“Когато майка ми била в положение на девет месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката”.
Когато семейство Сарафови се преместили в София, Кръстьо бил на дванайсет. “Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с износени шаячни дрехи. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че някой ден ще стана артист, че ще доживея петдесетгодишна сценична дейност”, пише по-късно Сарафов. По това време в центъра на все още ориенталската ни столица в една дъсчена барака се подвизава единственият в града театър “Зора” с директор Борис Пожаров. От първия ред със сияещи очи юношата Кръстьо Сарафов следи играта на артистите. Това прави голямо впечатление на Пожаров и на една репетиция го повиква да замести отсъстващ артист в ролята на Спиро Македонски от пиесата “Стефан Караджа”. След няколко дни, на 6 януари1891 година, когато Кръстьо няма навършени петнайсет (!), е неговият сценичен дебют в театър “Зора”. За да остане след това на сцената повече от половин век и пресъздаде над двеста образа, някои от които и днес са ненадминат връх в сценичното майсторство.
През 1937 г. , след турне на театъра в чужбина, е неочаквано уволнен от Народния театър, заедно с колегата си Георги Стаматов. Разболява се тежко и след намесата на приятели цар Борис III го връща на работа.
Сравняват играта му с тази на най-големите европейски артисти от неговото време
Гео Милев, на когото може да се вярва, твърди, че в ролята на Пиер Бакст от „В ноктите на живота” от Хамсун, Сарафов превъзхожда чувствително великия Качалов от МХАТ (Московски художествен академичен театър). Звездите на „Комеди Франсез” Мари Бел и Йонел са изумени от неговия Тартюф, когото виждат по време на гостуването си у нас през 1940 г. на сцената на Народния театър: „Рядко европейски артисти притежават такива прекрасни данни и талант за тази толкова сложна и трудна роля”, казва Мари Бел.
Донка Иванова-Сарафова, първата му съпруга, е била артистка
Жени се за тази млада красавица по любов, тя му ражда трима сина, но след време я изоставя, защото счита, че в семейството трябва да има само един артист, а и не може да се примири, че и тя е артистка. После се жени още три пъти за актрисите Ирина Сарафова, Рада Сарафова и Марта Попова, от които няма деца.
Кръстьо Сарафов играе непрекъснато почти до смъртта си, до 73-годишна възраст, умира през 1952г. Името му приема Висшето театрално училище, днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.
