Коментар
През 60-те години на миналия век, по време на разкопки в Атина, археолози откриват хиляди керамични фрагменти в сметище. Керамичните отломки били останки от изборни бюлетини от 471 г. пр.н.е. Интересното е, че бюлетините не били положителен вот за избор на определени кандидати. Обратно – те били вот за прогонване на граждани – процес, известен като „ostraca“, който отстранява човек от поста за период от 10 години.
„Това е било негативно състезание по популярност“, казва историкът Джеймс Сикинджър от Държавния университет на Флорида през 2020 г. в списание Smithsonian.
Острака е източникът на съвременната дума остракизъм, който , при въвеждането си през 5 век пр. Хр., бил политическа реформа, целяща да изчисти корумпираните служители от публичното пространство, за да не се опетни демократичният процес.
„Възникнал като начин за предпазване от потенциални тирани“, казва Сикингер.
Изгонването на граждани чрез гласуване е крайна политика, но в нея може да се намери известна логика. Тъй като правата на атиняните били подчинени на капризите на държавата, а държавата се контролирала от народа, демагозите представлявали истинска заплаха за системата и за атиняните.
Проблемът, разбира се, е, че остраките нарушават индивидуалните права на атинските граждани – естествените права на неприкосновеност на личния живот, на справедлив процес и на свобода на словото. Въпреки това атиняните можели да се окажат и понякога се оказвали в изгнание, когато достатъчно техни съграждани ги признавали за виновни в „заплаха за демокрацията“.
Малцина ще се изненадат да научат, че силата на остраките не винаги е била използвана разумно. Историческите данни сочат, че някои от остракираните не са били „заплаха за демокрацията“, а граждани, които просто не са били харесвани или са изпаднали в политическа немилост.
Например Мегакъл, син на Хипократ, бил остракиран няколко години след битката при Маратон (490 г. пр. Хр.). Остраките – парчета керамика или камък, които служели за бюлетини и в които се изброявали и предполагаемите престъпления, посочвали като престъпление „богатството и любовта на Мегакъл към лукса“.
„Пренаписване на Конституцията“
Атинската практика за изселване на граждани, които уж представлявали заплаха за демокрацията, звучи грубо, може би дори ужасяващо за читателите от XXI век. И все пак мнозина днес се застъпват за подобен подход: нарушаване на правата на гражданите с цел „защита на демокрацията“.
През 2020 г. в интервю за NPR авторката на списание „Ню Йорк Таймс“ Емили Базелон обяви свободата на словото за заплаха за демокрацията. Интервюто се състоя седмица след като Базелон написа статия със заглавие „Първата поправка в епохата на дезинформацията“, в която пише: „Може би нашият начин на мислене за свободата на словото не е най-добрият начин“. В статията Базелон цитира философа Джейсън Стенли и лингвиста Дейвид Бийвър, които твърдят в „Политиката на езика“ че свободата на словото може би не е всичко, което се твърди, че е.
„Свободата на словото застрашава демокрацията в същата степен, в която осигурява и нейния разцвет“, пишат авторите.
Цензурирането и контролирането на словото с помощта на държавната власт не е единствената нелиберална тактика, която се предлага за защита на демокрацията. През последните години станахме свидетели на призиви за разширяване на състава на Върховния съд, за премахване на правото на отказ от гласуване и за премахване на избирателната колегия – всичко това в името на защитата на демокрацията.
В статия за Vox Йън Милхайзър неотдавна определи Конституцията като „счупен“ документ заради многото ѝ „антидемократични характеристики“, включително изпълнителната власт, която „все повече се подчинява на съдилищата“, Сената, който свръхпредставя избирателите в слабо населените щати, и избирателната колегия, която ощетява демократите.
„Реално погледнато,“ казва Милхайзър, “превръщането на Съединените щати в държава, в която всеки глас има еднакво значение – и в която всеки избирател действително може да формира съдебната власт – ще изисква пренаписване на конституцията.“
„Самата дефиниция на тиранията“
Милхизер може и да не го знае, но контролът и балансът на централизираната власт, които той ненавижда, са характеристика на Конституцията, а не грешка.
В своята автобиография Томас Джеферсън обяснява, че „доброто управление се постига не чрез консолидиране или концентриране на властите, а чрез тяхното разпределение“.
Джеферсън изказва мнение, широко възприето от бащите-основатели: че централизираната власт е опасна сила.
„Събирането на всички власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – в едни и същи ръце, независимо дали са на един, на няколко или на много хора и дали са наследствени, самоназначени или изборни, може с право да се обяви за определение на тиранията“, пише Джеймс Мадисън във Федералист № 47.
Обърнете внимание, че Мадисън казва, че натрупването на централизирана власт е заплаха дори когато тя е „изборна“ по своя характер. Това, което той и другите архитекти на американската система са разбирали, е, че централизираната власт не се превръща в доброкачествена само защото е събрана по демократичен път.
Историята показва, че няма никаква гаранция, че демокрациите, при липса на значими конституционни ограничения, които да ограничават централизацията на властта, ще защитават естествените права на гражданите, поради което Джон Адамс посочва, че демокрациите могат да потъпкват правата на индивидите също толкова старателно, колкото и монархията или автокрацията.
„Запомнете, че демокрацията никога не трае дълго. Тя скоро се изчерпва и убива“, пише Адамс. „Никога не е имало демокрация, която да не се е самоубила. Напразно е да се твърди, че Демокрацията е по-малко суетна, по-малко надменна, по-малко егоистична, по-малко амбициозна или по-малко алчна от Аристокрацията или Монархията.“
Историята ще докаже, че Адамс е прав. Личности като Уго Чавес, Адолф Хитлер и Бенито Мусолини са се издигнали на власт чрез демократични избори и всеки от тях е разрушил индивидуалната свобода, разширявайки властта на държавата.
Това, разбира се, не означава, че демократичните избори са лоши по своята същност. Далеч от това, демократичните избори могат да бъдат и ключов фактор за контрол на държавната власт.
И все пак, както показва древногръцката практика на остраките, демократичните системи на управление са склонни към много от същите злоупотреби с власт като другите системи.
Това, което американските основатели са разбрали, а древните гърци (и мнозина днес) не са, е, че „демокрацията“ не е самоцел. Демократичните избори са по-скоро средство за постигане на една цел – защита на индивидуалната свобода.
Ако продължаваме да гледаме на демокрацията като на самоцел – банален лозунг, който се използва срещу политическите опоненти, или като на механизъм за разширяване на властта един над друг – може да преживеем, това, което Древна Атина е преживяла.
От Американския институт за икономически изследвания (AIER)
Мненията, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на Епок Таймс България.
