Празникът заема уникално място в историята и живота на американците
Коментар
През ноември 1777 г. (когато независимостта на Америка далеч не е сигурна) Континенталният конгрес препоръчва да бъде отслужен ден на благодарност към Бога. Съвсем скоро армията на Джордж Вашингтон ще бъде във Вали Фордж.
Прокламацията призовава хората да признаят Божието провидение, да изповядат греховете си и да се молят за опазването на свободата си. В нея дори се говори за прошка чрез Исус Христос.
Тази страна на Деня на благодарността почти е изчезнала от обичайните разкази за пилигримите, пуйката и американския футбол. Денят на благодарността заема особено място в живота и историята на американците. Коледа и Великден са християнски празници, които се отбелязват по целия свят. Четвърти юли е чисто американски празник, макар и основан на политическо събитие.
Нашият (американският – бел. ред.) Ден на благодарността съчетава националната история с подчертано религиозна цел. Канада, разбира се, има свой Ден на благодарността, но американският е придобил характер, неразривно свързан с основаването на страната, с конституционното ни управление и с борбата ни за национално оцеляване.
Историята не започна с федералното правителство. Още преди независимостта е имало празници на реколтата и дни за молитва, а срещата между пилигримите и уампаноагите през 1621 г. е част от тази история. Националният празник не се е превърнал просто в ежегодно възпроизвеждане на едно угощение в Плимут. Истинското му значение се оформи благодарение на държавническата мъдрост на поколение след поколение.
През 1789 г., след създаването на новото конституционно управление, Джордж Вашингтон обявява ден на благодарност. Като основания той посочва независимостта, мира, приемането на Конституцията и възможността хората да се радват на гражданска и религиозна свобода.
Той призовава хората и да се молят за прошка за националните си прегрешения, както и за това управлението им да се основава на справедливи и конституционни закони. Според него благодарността носи задължения както за управляващите, така и за народа.
Абрахам Линкълн продължава тази традиция при обстоятелства, далеч по-тежки, отколкото Вашингтон би могъл да си представи. На 3 октомври 1863 г. той издава прокламацията, която поставя началото на ежегоден национален Ден на благодарността през ноември.
Съюзът е победил при Гетисбърг и Виксбърг, но войната далеч не е приключила. Американци продължават да убиват американци; въпросите за единството на Съюза и за робството разделят нацията и никой все още не може да има представа каква ще бъде републиката след края на войната.
Прокламацията, изготвена от държавния секретар Уилям Х. Сюърд и издадена от Линкълн, благодари на Бога за реколтата, за трудолюбието, за нарастването на населението и за опазването на самите основи на националния живот, които страната е успяла да запази насред войната.
Тя признава, че Бог се е отнесъл към народа с гняв заради греховете му, но не е забравил милостта Си. Призовава хората да се покаят, да се грижат за вдовиците и сираците и да търсят изцеление на раните на нацията.
Линкълн не смята, че националният Ден на благодарността изисква обявяване на национална невинност. Във втората си встъпителна реч той отива още по-далеч в размислите си за войната, робството и Божия съд. Според него американците дължат благодарност за получените блага, покаяние за сторените злини и отговорност за бъдещето.
Развитието на празника не спира с Линкълн. През 1941 г., след години на объркване около датата, Конгресът го определя за четвъртия четвъртък на ноември, а президентът Франклин Д. Рузвелт подписва съвместната резолюция.
Седем години по-късно прокламацията на президента Хари С. Труман поставя празника в контекста на нация, която е преживяла Втората световна война и навлиза в Студената война. Той говори за свобода, за човешко достойнство и за възможността на страната да помага на страдащите в други държави. Така Денят на благодарността се свързва с това какво страната трябва да направи със своето изобилие.
Тази история е важна, защото Денят на благодарността все повече се превръща в част от борбата за това какви убеждения трябва да имат младите американци за своята страна.
От 1970 г. насам коренните американци отбелязват в Плимут Национален ден на траура. Организаторите му заявяват съвсем ясно, че това е политически протест, а в сегашните си изявления разглеждат празника като част от по-широка критика към американското общество и неговата история.
Проблемът възниква, когато изучаването на историята се използва като средство, с което младите хора да бъдат накарани да гледат на Деня на благодарността най-вече като на ден на национален срам. Това би означавало да им се връчи политическа присъда за наследството им, вместо да бъдат насърчени да се запознаят с цялата му история.
Целият този спор всъщност е съсредоточен върху Плимут от 1621 г., а на последвалото развитие на Деня на благодарността като национална институция се обръща много малко внимание. Каквото и мнение да има човек за пилигримите, прокламациите на Континенталния конгрес, на Вашингтон, Линкълн и Труман помогнаха да се утвърди една много по-широка традиция. Те свързаха благодарността със свободата, с Провидението, с отговорностите на една нация и с отговорностите на американците един към друг.
И Вашингтон, и Линкълн се сблъскаха с въпроса за националния грях. Никой от двамата не виждаше в признаването на националния грях причина да се откаже от Деня на благодарността. Според тях нацията имаше морални задължения, които стояха далеч над собствените ѝ желания, собствената ѝ сила и собствените ѝ постижения.
В християнската представа благата на националния живот са дарове, а не доказателство за морално превъзходство, и верността към нацията по никакъв начин не стои над дълга ни към Бога. Наследството, което сме получили като американци, включва свобода на съвестта, конституционна форма на управление, изключителни възможности, както и съвсем реална история на трудностите да живеем според тези принципи. За да разберем това наследство и да го съхраним, трябва да признаваме трудностите толкова, колкото и постиженията.
Имаме и дълг към бъдещите поколения. Наследили сме институции, свободи, традиции и възможности, които не сме създали изцяло сами. Наша отговорност е да съхраним доброто, да поправим онова, което се е провалило, и да оставим нещо по-добро от това, което сме наследили.
В 250-ата година от създаването на страната американците трябва да знаят разликата между историята на своето национално наследство и това да учат децата си да го мразят.
Денят на благодарността ни напомня, че американската република е нещо, което трябва да приемем с благодарност, да оценим честно и да предадем грижливо нататък. Това е далеч по-достойно предназначение на празника от националното осъждане.
Възгледите, изразени в тази статия, са мнение на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
















