Ранните преживявания на детето влияят върху развитието на мозъка, но не определят съдбата му
В проучване от 2020 г. 88 деца на възраст между 4 и 9 години участваха във функционална магнитнорезонансна томография в състояние на покой. Някои от децата бяха от стабилни семейства. Други бяха преживели хроничен стрес или трудни събития. Изследователите проучиха и сравниха как различните части на мозъка им общуват помежду си.
При по-големите деца връзката между две мозъчни области, свързани с наградата и мотивацията, се оказва по-силна при тези от по-стабилна среда. При децата, преживели повече трудности, тази връзка не се засилва в същата степен.
Всички преминаваме през известни трудности в детството и това не е непременно нещо лошо. Проблемът може да възникне, когато стресът е хроничен или тежък.
Развиващият се мозък на детето непрекъснато си води бележки – не с думи, а чрез модели. Изследователите започват да проследяват как тези модели се превръщат в част от мозъчните връзки.
Какво се смята за стрес в ранна възраст?
Стресът в детството може да произтича от преживявания като продължителни конфликти между родителите, пренебрегване или насилие.
Лишенията могат да бъдат незабележими. Например редовната употреба на алкохол в социална среда може да се превърне във форма на лишение, ако кара родителя многократно да е разсеян или недостъпен, каза пред The Epoch Times клиничният психолог Йохан Либенберг. Същото може да важи винаги, когато родителят, по каквато и да е причина, е постоянно твърде погълнат от други неща, за да забелязва нуждите на детето.
Едни и същи обстоятелства могат да засегнат две деца по различен начин. „От значение не е просто самото събитие, а как развиващата се нервна система на детето го преживява и дали то има до себе си сигурен, отзивчив възрастен, който да му помогне да разбере какво се случва“, каза пред The Epoch Times Сандра Нейтън, интегративен консултант и специалист по регулиране на нервната система.
Какво научава мозъкът от хроничния стрес
Стресът в ранна възраст засяга много части на мозъка. Той може да направи по-чувствителна амигдалата – мозъчния център, свързан със заплахата и страха. Неща, които обичайно не биха изглеждали заплашителни, могат да бъдат възприети като заплаха, предизвиквайки по-силен страх и тревожност.
Стресиращото детство може също да наруши развитието на префронталната кора – част от мозъка, която участва във вземането на решения и контрола на импулсите. Един от възможните механизми е кортизолът, който влияе върху разклоняването на невроните и силата на връзките между тях.
Лидалайз Гроблер, образователен психолог, предложи лесен начин да си представим какво може да се случва.
„Ако преминем в режим „бий се или бягай“, защото нещо в средата ни изглежда стресиращо, научаваме, че има стрес, справяме се с него и след това се връщаме към усещането за сигурност“, каза тя пред The Epoch Times. Но когато заплахата е хронична, нервната система никога не получава тази възможност да се успокои.
С времето може да стане по-трудно да излезем от състоянието на стрес и да се върнем в такова, в което можем да мислим ясно и да се чувстваме в безопасност. Възрастните, преживели хроничен стрес в детството, често имат „силно активирана нервна система“ и са по-склонни да изпитват тревожност и депресия, каза Гроблер.
Ранният стрес може да повлияе и върху начина, по който се използват гените.
Неотдавнашно изследване с мишки установи, че стресът в ранна възраст може да промени начина, по който ДНК е опакована в мозъчните клетки, като потенциално прави някои гени, свързани със стреса, по-лесни за активиране по-късно в живота. Такива промени са известни като епигенетични.
„Смята се, че тези промени в епигенома допринасят за трайни функционални промени в мозъка, повишена чувствителност към стрес и уязвимост към невропсихиатрични разстройства“, каза пред The Epoch Times Катрин Дженсън Пена, невробиолог и асистент-професор в Института по невронауки „Принстън“.
Историята обаче може да не приключва с човека, преживял стреса. Установено е, че последиците от детската травма се простират и до следващото поколение – явление, познато като междупоколенчески ефект или поколенческа каскада.
Травмите на родителите от детството се свързват с по-високи нива на емоционални и поведенчески проблеми, както и с когнитивни затруднения при техните деца. Някои проучвания също установиха, че майките с преживяна травма в детството обикновено раждат новородени с по-малък обем на мозъка в сравнение с майки без подобни преживявания.
Тъй като стресът в ранна възраст може да приема много форми, различни могат да бъдат и начините, по които детето реагира на него.
В зависимост от възрастта и характера на детето родителите могат да забележат промени в настроението или поведението му, като засилена тревожност, раздразнителност, затваряне в себе си или емоционални изблици. Възможни са също промени в съня, апетита, концентрацията или представянето в училище, както и физически оплаквания като главоболие или болки в корема, каза Нейтън.
Други деца реагират по противоположния начин. „Те могат да станат много послушни, вместо да проявяват проблемно поведение. Може да се превърнат в детето, което никога не създава проблеми, много се старае да угоди на всички или изглежда необичайно отговорно за възрастта си“, каза Нейтън.
Тъй като тези признаци са често срещани в детството и могат да имат много причини, промяната спрямо обичайното поведение именно на конкретното дете често е по-показателна от който и да е отделен симптом, каза Нейтън. Тя насърчава родителите да не питат само: „Как да спра това поведение?“, а и: „Какво може да ми казва това поведение?“
Как да променим мозъка на дете, преживяло стрес
Ранният опит има силно влияние, но „не е съдба“, каза Нейтън.
Същата пластичност, която позволява на стреса да моделира развиващия се мозък, действа и в обратната посока, каза Гроблер.
Има начини да се намалят последиците:
Започнете с една надеждна връзка
„Една стабилна връзка – човек, на когото детето може да разчита, който ще му обяснява, ще се грижи за него и ще го приема – може да смекчи потенциалните дългосрочни последици от стреса в ранна възраст“, каза Гроблер. „Не можем да премахнем стреса в ранна възраст от живота на децата и целта не е да ги пазим от него, но можем да останем до тях, когато това се случва.“
Създайте предвидимост
Децата обикновено се чувстват по-сигурни, когато ежедневието има известна предвидимост. Простите рутинни дейности около храненията, времето за лягане и времето, прекарано заедно, могат да създадат усещане за стабилност, особено когато други аспекти от живота изглеждат несигурни, каза Нейтън. „Дори десет минути неразделено внимание, слушане или съвместна игра могат да помогнат за укрепване на усещането на детето за свързаност и сигурност.“
Помогнете на детето да се почувства в безопасност, преди да го поправяте
Когато детето се разстрои, претовари или реагира остро, поведението му може да изразява нещо, което то все още не може да облече в думи. Вместо веднага да се опитвате да прекратите поведението и да му кажете да се успокои, в такъв момент може да е по-полезно да кажете: „Виждам, че наистина си разстроен. Тук съм с теб.“
„Ако слезете на неговото ниво, говорите му нежно и признаете чувствата му, това може да има съществено значение“, каза Нейтън. След като детето се успокои, има повече възможност да се говори за случилото се и да се поставят подходящи граници.
Търсете какво е научила нервната му система
Нервната ни система е създадена, за да ни защитава. Когато едно дете многократно е преживявало непредвидимост, страх или емоционален стрес, неговата система може да стане особено бдителна за опасност – и реакция, която изглежда несъразмерна, може да придобие повече смисъл, щом разберем това.
„Виждам това и при възрастните“, каза Нейтън. Години по-късно някой може да се описва като тревожен, склонен прекалено да премисля нещата, човек, който винаги се стреми да угоди на другите, или като човек, който не може да се отпусне. Вместо да пита: „Какво ми има?“, Нейтън насърчава любопитството: „Чудя се какво е научила моята система, което е направило тази реакция необходима?“
Нищо от това не означава, че родителите трябва да бъдат съвършени. „Важно е детето да преживява достатъчно последователност, свързаност и поправяне на отношенията“, каза Нейтън. Ако родителят сгреши, връщането по-късно, за да каже: „Съжалявам. Не беше твоя вина. Тук съм“, може да има огромно значение.
Някои терапии също могат да помогнат. При терапията на взаимодействието между родител и дете терапевтът насочва родителите, докато общуват с детето си. Това може да намали родителския стрес, негативното родителско поведение, поведенческите проблеми при детето и симптомите на травма, като същевременно понижава риска от насилие.
При по-големите деца е доказано, че груповата когнитивна терапия, базирана на осъзнатост, подобрява регулирането на емоциите и социалното функциониране при юноши със симптоми на разстройства на настроението или психоза, особено при тези, преживели високи нива на трудности.
Когато даваме на децата си положителни и безопасни преживявания, когато сме до тях и им помагаме да преминат през трудните моменти, ние също оформяме мозъка им. Помагаме им да научат, че трудностите могат да бъдат посрещнати, че чувствата могат да бъдат разбрани и че светът също може да бъде безопасно място, каза Гроблер.
„Не можем да защитим децата си от всяко трудно преживяване“, каза Гроблер. Но можем да бъдем до тях, да ги обичаме и да сме чувствителни към нуждите им, докато преминават през тези преживявания. „И това също става част от онова, което мозъците им научават за живота.“
















