Книгите, които остават, са почит и принос към разговор, започнал много преди авторите да сложат перото върху хартията
Дензъл Уошингтън играе един от най-великите съвременни екшън герои – пенсиониран убиец от ЦРУ на име Робърт Маккол – във филмите „Закрилникът“.
Наполовина монах, наполовина наемен убиец, Маккол ни е представен като страстен читател. Той почти е завършил начинание, вдъхновено от покойната му съпруга: 100-те книги, които трябва да прочетеш, преди да умреш.
Тъкмо е отворил 97-ата книга – „Старецът и морето“. Подобно на едноименния антигерой, Маккол остарява и търси смисъл, след като е загубил съпругата си и е оставил зад гърба си някакъв загадъчен живот, за който все още не знаем нищо.
Следващата книга в списъка, „Дон Кихот“, ни казва точно кой е той: рицар, живеещ в свят, в който рицарството е мъртво.
Колкото и странно да звучи, този холивудски филм уцелва почти всичко относно причините да изключим телевизора и да вземем в ръце „велика“ книга.
Имам противоречиво отношение към определението „велика книга“. То звучи претенциозно и сякаш прекалено настойчиво се опитва да се оправдае. И точно такова е. „Великите книги“ беше етикет, който поставихме на допълнителна учебна програма, въведена в университетите ни в следвоенния период, за да се преодолее усещането за загуба на културна памет, пуснало корени в образователната система като цяло.
Културната памет не беше особено привлекателна в свят, който вече сякаш поставяше ефективността над всичко останало. Щом образованието започна да се свежда до създаване на икономически единици, а не на граждани – да не говорим за пълноценно развити човешки същества, – в самото сърце на цивилизацията ни се отвори празнина.
И онези, които я ненавиждаха, с готовност побързаха да я запълнят: класа интелектуалци, които днес наричаме културни марксисти.
Ние сме същества, които разказват истории, и тези идеолози разбираха поне това за човешката природа. Те поне имаха какво да разкажат за света, колкото и пагубна да беше тяхната история, за разлика от чисто утилитарния възглед за света. Човешката природа не търпи празнота.
Консерваторите отвърнаха с вял призив към „великите книги“ – учтив начин да защитят западната цивилизация, като за добро мерило добавиха и няколко незападни велики произведения: няколко афоризма от Конфуций, ориенталските приказки от „Хиляда и една нощ“ и малко източна религия, например от „Бхагавад гита“. В мига, в който учениците на нашите постмодерни приятели започнаха да скандират: „Хей, хей, хо, хо, западната цивилизация трябва да си отиде“, програмата за Великите книги беше на прага на края си.
Когато, по внушение на издигащата се жреческа класа, студентите обвиниха тези програми, че не са нищо повече от история на „мъртви бели мъже“, преподавателите, които преподаваха тези велики книги, нямаха с какво да отвърнат. Въпреки цялата си предполагаема начетеност и изтънченост професорите оставиха Великите книги тихо да потънат в мрака. От 90-те години на XX век курсовете, включващи Великите книги, вече не бяха задължителни в големите американски университети. Ако така изглежда величието, мястото на Великите книги на бунището на историята очевидно е било заслужено – те сякаш са вдъхновили да бъдат пазени само от настойници, а не от крале; от Денетори, а не от Арагорни.
За разлика от тях героят на Дензъл чете по правилните причини. Маккол не би се оставил да бъде сплашен от възмущението на малцината озлобени.
Изучаването на класическите произведения е упражнение по себепознание. Тези творби са нашето наследство: те са изградили света, в който живеем. Четейки тези книги, ние не само откриваме кои сме, но и научаваме нещо за другите, които също са ги чели.
Маккол иска да опознае по-добре починалата си съпруга и да преоткрие смисъла в тази последна глава от живота си, след като всичко, което някога е познавал, му е било отнето. Монасите, също като рицарите, се занимават със самотен труд, но той се извършва в името на общността: за да се съхранят, поддържат и защитят нещата, които други преди тях са създавали и за които са се борили, за да ги предадат нататък.
Величието на книгите, които остават, които задържат вниманието на най-добрите ни умове, но не са и никога не бива да бъдат поверявани на херметически затворена частна библиотека, се състои в това, че всяка една от тях е почит и принос към разговор, започнал много преди авторите да сложат перо върху хартията. Дългът на великите е най-голям: Омир се е опирал на векове устно разказвачество, Данте – на езическата литература и християнската теология, Шекспир – на всичко изброено.
Негласната тайна на великите книги е, че прочетеш ли една, си прочел всички – или може би е по-точно да се каже, че непрочетените остават загатнати и примамват. Както пише Киплинг, желанието „да тичаш и да разбереш“ расте след всяко четене и носи удовлетворение, което едновременно те изпълва и се разраства – усещането, че от глава до пети си погълнат от любопитство, също като великия рицар от голямото бунгало в кантона Сеговли – самия Рики-Тики-Тави.
И въпреки цялото излято мастило от най-великите книги научаваме, че най-добре пазените тайни на човешкото сърце са онези, които думите не могат да изразят. Има нещо неизразимо в това да стоиш на раменете на гиганти, припомнили трагичните и комичните истории, оформили нашата човечност и бездънното въображение, което ѝ принадлежи.
Да се озовем на тази възвишена позиция е наше рождено право – не се заблуждавайте. Яркостта на гледката, която се разкрива оттам, не може и няма да угасне, колкото и враговете на истинското величие да се опитват да я потушат.
Изразените в тази статия възгледи са мнение на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
