През 1856 г. великият френски критик Сент Бьов пише:“Къде са тия славни времена, когато четейки книга, макар и читателят да беше писател, литератор по професия – по-малко разсъждаваше и маниерничеше… Щастливо време, къде си ти?“.
Самият Сент Бьов (1804-1869) твърди, че само хората от XVIII век (т.е. векът преди неговия) са умеели да четат. А ние? Какво да кажем за нашия ХХI век на компютрите, флашките и таблетите? (И какво ли друго ще дойде след тях?)
А как са чели нашите прадеди? На светлината на свещи или газени лампи, седнали пред дебела книга, без да бързат, спокойни, преосмислящи всеки ред, всяка дума. Вечер, седнали пред камината или огнището, семействата са чели заедно една книга. Живеели са дълго с прочетеното, разговаряли са на глас с автора, гледали са на четенето и на книгата като на нещо много важно и значимо.
Спомням си в детството как моята баба четеше и препрочиташе, при това години наред, само няколко книги: „Под игото“, „Старопланински легенди“, „Ад“, „Фауст“, „Пармският манастир“ и като че ли това й бе достатъчно. Не гледаше телевизия, не се заслушваше дори в радиото. Просто не бързаше да чете. Живееше с героите, вълнуваше се от техните постъпки и съдби, понякога ги коментираше на глас, изпитваше удоволствие, истинска радост от четенето.
Моята майка пък имаше слабост към енциклопедиите, географските и научно-популярните и енциклопедичните книги и за рождените ми дни винаги ми подаряваше такива книги, а баща ми предпочиташе историческо и мемоарно четиво, вълнуваше го историята на България и през годините на соц-а, когато тя се представяше непълноценно, дори невярно, търсеше стари книги отпреди 1944-та.
Аз, като всяко дете, четях твърде много и безразборно. Предпочитах книгата, киното и театъра пред топката.
Днес, когато динамизмът и монотонните импулси на всекидневието ни уморяват, четем все по-малко, незадълбочено, повърхностно дори. Така изкуството на четенето, едно от най-старите и най-привлекателните, просто се изгуби. И за най-голямо съжаление остана непознато за младите – за нашите деца и внуци. Погълнати от компютрите, игрите, мобилните телефони и таблети, те просто не могат да усетят красотата и хармонията му. Много от тях не влизат в библиотеката или в книжарницата, просто не четат.
От друга страна, осакатените учебни програми по литература, в които вече отсъстват значими световни, а и български автори и произведения, силно принизените критерии при оценяването на знанията на учениците, а и на студентите, всичко това дава своите горчиви плодове. В страната ни вече се появиха хиляди полуграмотни хора (нямам предвид напълно неграмотните) и за това алармираха след последните кандидатстудентски кампании разтревожени преподаватели от Софийския университет.
Преди седмица ученик от горен клас на професионална гимназия, син на мои съседи, ме помоли да му помогна, за да напишел, както той се изрази, „няколко изречения за някакво стихотворение“.
Попитах го:
– От кого е стихотворението? От Ботев, Вазов, Яворов?
– Не знам, господине, но се казва „Апекер“.
– А какво е това „Апекер“? Не съм го чувал. Поет? Заглавие?.
Тогава ученикът, който се оказа, че няма нито учебник, нито христоматия, нито съответната стихосбирка – и така е при доста от днешните ученици, те ходят с флашки и направо преписват от интернет уроци, домашни, класни, изпити(!) – ми подаде един копиран на ксерокс лист. На него с красиви ръкописни букви женска ръка (преподавателката му) беше преписала стихотворението на Пушкин, което знаем с началния стих: „Аз помня онзи чуден миг…”, с надпис посвещение на А.П.К. или Ана Петровна Керн. Тоест – на АПеКер, както е запомнило това вече голямо момче, което пушеше и имаше вече приятелка, но името на Пушкин съвсем не беше запомнило. А и как да го запомни – няма откъде да чуе за Пушкин, нито от телевизии, нито от забавните програми на БТВ, ТВ 7/8, Нова ТВ.
Така че в днешното ни бездуховно време четенето е вече рядкост, нещо екзотично. И от една от най- четящите страни в света, станахме страна на слабограмотни лумпени. А немалко от тях са с купени дипломи и дори ни управляват! Други са прочели само една книга. Да не говорим за тези на върха… „Вие сте прости, и аз съм прост…”
Преди 1989 г. най-евтините и достъпни книги в света бяха тези от Русия, Румъния, Куба и България. Сега нашите са три-четири пъти по-скъпи от румънските, защото техните управници намалиха данъците от 22 на 5 на сто, а у нас дори букварите и детските книжки са твърде скъпи. Но това е друга тема… Статистките са просто отчайващи. Българите вече не купуват книги, не посещават библиотеки и читалища, не ходят на театър и на опера. Чалгата във всичките й измерения завладя България, дори и националните БНР и БНР!
А четенето може да ни даде толкова много и преди всичко три неща: развитие на мисленето, намаляване на стреса от всекидневието, обогатяване на речника.
Но ползите са много повече: редовното четене може да предпази от склероза и Алцхаймер, да подобри съня, да оправи настроението, да увеличи мозъчната активност и творческите способности, да подобри концентрацията, да осмисли свободното време…
Какво да четем и какво да препрочитаме?
Отговорите могат да бъдат много, но все пак, главният е един: класиците, вечните, големите, стойностните книги. Разбира се, има и други книги, които ако не значими, поне не са вредни – фантастиката, криминалетата, леките хумористични четива.
Но: книгите, които ни облагородяват, насаждат у нас добродетели, са най-ценната част от хилядолетната световна книжнина. Огромен е списъкът на мъчениците на добродетелта, но може би първият сред тях е „Рицарят на печалния образ“ на Сервантес. Великият испански философ Мигел де Унамуно писа, че след Исус Дон Кихот е най-популярният образ на Земята, този рицар на идеализма, който вече близо четири столетия предизвиква въображението ни.
По повод шедьовъра на Сервантес великият физик Айнщайн извиква:
„На този свят три неща ми дават представа за вечност: звездите, „Дон Кихот“ на Сервантес и „Престъпление и наказание“ на Достоевски“.
В моето щастливо детство и спокойна младост се срещнах първо с Пинокио и Чиполино, Робинзон и Одисей, с Гъливер и Гаргантюа, Малкия принц, Дейвид Копърфилд и Оливър Туист, Реми от „Без дом“, с приказките на Шехерезада и Андерсен, а по-късно – и с голямата българска, руска и западна класика. Израснах край русенската градска библиотека, и досега една достолепна хранилница на духа.
Освен първостепенните класици, немалко ми дадоха и големите автори от „втората редица“ – Стефан Цвайг, Съмърсет Моъм, Андре Мороа, Ремарк, Кестнер, Сенкевич, Бунин, Паустовски, Куприн, Хенри Джеймс, Джоузеф Конрад, Голдсуърти, Е.М. Форстър… И днес ги чета и препрочитам с удоволствие и винаги откривам по нещо ново или си припомням онова, което ми е най-близко.
В четенето се опитвам да осъществя и задочен спор с автора, да извлека най-хубавото, най-мъдрото. Наскоро, за кой ли път(?) препрочетох изумителната повест на Толстой „Смъртта на Иван Илич“, според мен, най-великото му произведение.
Каква удивителна проза? Днес никой не може да пише така силно, дълбоко, разтърсващо!
Когато съм нервен и неспокоен, чета, за да се овладея, да се концентрирам и това ми помага да взема добри решения после. От книгите вземам идеи, защото всичко на този свят се повтаря, макар и в променен вид. Четенето вечер, в определен час, преди сън, ми помогна да заспивам по-лесно, просто подобри съня ми. На четенето дължа всичко и най-вече обогатяването на моя речник, защото работя именно с езика, а това не е лесна работа. Колкото по-дълбоко влизаш в него, толкова по-разбираш, че не го владееш…
И още нещо: горещо препоръчвам повторното препрочитане на класиците в зряла и късна възраст. Когато сме млади ги приемаме по един начин, а по-късно откриваме други неща, защото високата класика е като море – тя е неизчерпаема.
„Книгите имат своята съдба”, казват римляните. Бих добавил: И своето време. Срещата с някои от тях може да бъде съдбоносна за нас.
Но как да направим своя избор?
Автори като французинът Андре Мороа твърдят, че е достатъчно да се мине само през един определен кръг от писатели. Той препоръчва повече философите: Монтен, Паскал, Сен Симон, а също Балзак, Стендал, Флобер, Марсел Пруст.
Да, но един руски литератор би ни предложил повече: Толстой, Чехов, Гогол, докато английският му колега би акцентирал върху своите велики сънародници: Шекспир, Байрон, Шели, Дикенс, Текери. Проблемът тук е, разбира се, в избора. Той може да бъде и ограничен, но достатъчно силен. Защото и многото, и безразборното четене понякога не води до нищо добро. Казал го е още учителят на Нерон, римският философ Сенека:
„Ако искаш да извлечеш от четенето някаква трайна полза, опирай се по-дълго на несъмнените авторитети, и се храни изключително с тях. Този, който е навсякъде, всъщност не е никъде!“.
Ето и моят списък с двадесет и пет големи световни автори:
Омир, Данте, Суифт, Гьоте, Сервантес, Шекспир, Байрон, Дикенс, Пушкин, Гогол, Толстой, Достоевски, Чехов, Молиер, Юго, Балзак, Флобер, Стендал, Мопасан, Хенри Джеймс, Марсел Пруст, Томас Ман, Стефан Цвайг, Андре Мороа, Франц Кафка, Луиджи Пирандело, Йожен Йонеско.
И още двадесет и пет български:
Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Петко Ю. Тодоров, Теодор Траянов, Алеко Константинов, Йордан Йовков, Гео Милев, Кирил Христов, Ст. Л. Костов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Атанас Далчев, Емилиян Станев, Антон Дончев, Христо Фотев, Станислав Стратиев, Георги Константинов, Владимир Зарев.
Изразените в тази статия възгледи са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
Огнян Стамболиев е критик и преводач. Работил е като драматург в оперни театри, автор е на „Нова книга за операта“ в 2 тома, първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла“, на монографии за оперни артисти, на либрета за опери и на голям брой статии и рецензии в печата. Превел е около 50 книги от класически и съвременни румънски, френски и италиански автори. Лауреат е на много литературни награди, сред които и на Румънската академия. Член е на българския ПЕН център. Носител на Златната лира за музикална критика на Съюза на музикалните и танцовите дейци в България.
