Великият руски писател потвърждава както дара на живота, така и престъпната грешка на социализма в романа си „Престъпление и наказание“ от 1866 г.
Отрядът на стрелците насочил оръжията си към затворниците, които стояли сякаш замръзнали, като кристален пейзаж от руска зима. Няколко минути преди това на затворниците били нахлузени белите ризи на осъдените и им казали да целунат кръста. След това ги завързали трима по трима за един стълб на Семьоновския платц.
Това бил краят. Какви мисли са преминавали през главите на затворниците в този драматичен момент? Един от тях, Фьодор Достоевски, в писмо до брат си ни дава представа за това, какво е ставало в главата му, когато, както е смятал, животът му е бил на път да се изплъзне.
„Не повече от минута ми оставаше да живея. Аз си спомних за теб, братко, и за всичко твое; в последната минута ти, само ти беше в моя ум, едва тогава осъзнах колко много те обичам, скъпи ми братко!“
Но преди Достоевски да бъде отведен до стълба, стражниците обявили, че Негово императорско величество цар Николай I е помилвал затворниците и е пощадил живота им.
Възможно е това да е било жестока шега, наказание само по себе си, за да бъдат предупредени тези мъже да поправят живота, който едва не загубили. Вместо смъртно наказание затворниците били осъдени на четири години изгнание в Сибир.
Достоевски приел това предупреждение присърце, защото след това неговият живот и неговите убеждения се променят завинаги.
В писмото на Достоевски до брат му виждаме, че промяната вече е започнала, защото той пише: „Никога досега в себе си не съм имал такова здравословно изобилие от духовен живот, както сега.“
Неговото изявление за дара на живота – сега, след почти пълната му загуба, достигайки до него с поразителна яснота и сила – сияе с почти визионерско вдъхновение:
„Когато погледна към миналото и помисля колко време е било пропиляно за нищо, колко от него пропадна в заблуждения, в грешки, в безделие, в неумение да се живее; как не съм го оценил, колко пъти съм съгрешавал срещу моето сърце и дух – сърцето ми кърви. Животът е дар, животът е щастие, всяка минута е можела да бъде век щастие. Сега, променяйки живота си, аз се прераждам в нова форма. Братко! Кълна ти се, че няма да загубя надежда и ще съхраня моя дух и сърце чисти. Ще се преродя към по-добро. Това е цялата моя надежда, цялата моя утеха“.
Изоставяне на прогресивните идеи
Достоевски наистина се нуждаел от „нова форма“. Причината за това Достоевски да бъде едва ли не екзекутиран и след това заточен в провинцията е участието му в кръга „Петрашевски“ – клуб на интелектуалци, обсъждащи утопичния социализъм и тайна революционно-терористична група, принадлежаща към него и стремяща се да осъществи тази „утопия“ даже с насилствени методи.
По времето на Достоевски в Русия назрява радикална политика и той, подобно на много млади хора, е въвлечен в опиянението на новите, „прогресивни“ идеи, най-вече на социализма. Именно от тези идеи Достоевски започва да се отърсва като от мъртви листа на дърво по време на престоя си в Сибир.
Денят, в който Достоевски поглежда към дулото на оръжието на палача и реалността на смъртта, преследва неговата художествена литература, в това число и романа му „Престъпление и наказание“ от 1866 г.
В романа Расколников, млад студент, възприел прогресивни и нихилистични идеи, решава да убие старица-лихварка. По пътя към извършване на престъплението вниманието му е привлечено от различни на пръв поглед незначителни детайли.
„Минавайки покрай градината на Юсупов, той даже беше много зает в мислите си за изграждане на високи фонтани и за това как добре ще освежават въздуха на всички площади… Тук той изведнъж се заинтересува защо във всички големи градове хората не само по необходимост, но и някак си особено са склонни да живеят и да се заселват в такива части на града, където няма нито градини, нито фонтани, където има мръсотия, смрад и всякакви гадости… „Така че, вярно е, при онези, които са водени на екзекуция, мислите им се прилепват към всички предмети, които срещат по пътя“ – проблесна в главата му, но само проблесна като мълния; той сам бързо потуши тази мисъл…“.
Наблюдениято на Расколников за психологията на осъдения несъмнено се явява отражение на опита на самия Достоевски. Може да изглежда парадоксално, че човек, който предстои да бъде убит (или да извърши убийство), би могъл да мисли за нещо друго освен за този факт, и все пак не е толкова трудно да си представим, че при оставащи секунди всичко става е важно, всичко заслужава внимание. Умът се вкопчва във всичко, което може, отказвайки да признае голямата реалност, която предстои да се случи. Или пък разумът изведнъж има възможност да придобие по-дълбоко разбиране за важността на всичко, докато то му се изплъзва.
Опитът на Достоевски в младостта повлиява на „Престъпление и наказание“, даже в по-дълбоко отношение, отколкото това случайно изгнание.
Под влияние на несъстоялата се екзекуция и последвалото сибирско изгнание Достоевски извървява пътя от човек, готов да извърши насилие в името на социалистическата утопия, в човек, категорично противящ се на социализма. В протежение на целия си роман „Престъпление и наказание“, написан около 15 години след завръщането му от Сибир, той многократно подлага на нападки социалистическите идеи. В много отношения романът представлява сам по себе си философска битка между новите философии – нихилизъм, социализъм и утилитаризъм – и старото виждане за света, основано на християнската етика и стремежа за съхраняване на традицията.
Едно от най-ярките и красноречиви опровержения на социалистическата грешка на Достоевски принадлежи на приятеля на Расколников, буйният, нагъл, но добросърдечен Разумихин, чиято фамилия, между другото, означава „разум“ или „ум“. Струва си да го цитираме изцяло:
„Вие знаете доктрината [на социалистите]: престъплението е протест срещу ненормалността на обществения ред и нищо повече, никакви други причини не се допускат! … Всичко при тях е „влияние на средата“ и нищо повече. Любимата им фраза! От нея следва, че ако обществото бъде организирано нормално, то всякаква престъпност веднага щеше да се прекрати, защото нямаше да има срещу какво да се протестира, и всички хора в един миг щяха да станат праведници.“
„Човешката природа не се взима под внимание, изключена е, не трябва да съществува! Те не признават, че човечеството, развивайки се в исторически жив процес, накрая ще се превърне в нормално общество, но вярват, че една социална система, възникнала в някакъв математически мозък, ще организира цялото човечество наведнъж и ще го направи справедливо и безгрешно в един миг, по-бързо от всеки жив процес!“
„Ето защо те инстинктивно не харесват историята: „В нея няма нищо друго освен грозота и глупост“ и те обясняват цялата тази глупост! Ето защо те толкова не харесват живия процес на живота; на тях не им е нужна живата душа! Живата душа изисква живот, душата не се подчинява на правилата на механиката, душата е обект на подозрение, душата е ретроградна! Но това, което те искат, макар и да мирише на смърт и да е направено от индийски каучук, в крайна сметка не е живо, няма воля, може да бъде принудено и не се бунтува!“
„И в крайна сметка те свеждат всичко до изграждането на стени и планирането на стаи и коридори във Фаланстера [сграда, предназначена за създаване на автономна утопична общност]! Фаланстерите със сигурност са готови, но вашата човешка природа не е готова за Фаланстерии.“
Разумихин резюмира, а след това разрушава централният социалистически принцип: човекът – това в крайна сметка е материална машина, която може да бъде препрограмирана в подредено и благополучно поведение, с помощта на правилна система и съответстващото въздействие на окръжаващата среда. За социалиста коренът на проблемите в нашия свят може да се отдаде на несправедливата социална система. Поправете системата и ще отстраните проблемите. Тази система, между другото, изисква разрушаването на старата структура на обществото, която, разбира се, по своята същност е несправедлива и угнетява. Когато старите порядки изчезнат и на тяхно място се появят нови научни социални системи, животът на хората ще стане щастлив, справедлив и процъфтяващ.
Но социалистите, както посочва Разумихин, са пропуснали извън полезрението един важен детайл: едно зъбно колело в тази социална машина, което няма да пасне на мястото си. В уравнението има една променлива, която не може да бъде предвидена. Това е човешката душа. В нас има нещо, което не трябва да бъде програмирано като машина, нещо, което по самата си същност остава свободно и следователно непредсказуемо. Именно тази сила, в по-голяма степен от окръжаващата среда, определя изхода на нашия живот и съдбата на цели народи. Произходът на доброто и злото в обществото лежи в тази тайна цитадела вътре във всеки човек. Александър Солженицин, друг велик руски писател, изпитва върху себе си триумфа на социалистическите идеологии, които в своето време е оспорвал Достоевски. Солженицин пише:
„Границата разделяща доброто и злото минава през сърцето на всеки човек“.
Явяват ли се човешките постъпки резултат от средата или от избора? Явява ли се несправедливостта следствие на научна грешки или на греха? Кое е първичното – системата или душата? Както всяка велика литература, „Престъпление и наказание“ се занимава с такива фундаментални въпроси.
Един от аргументите, които Достоевски привежда против социалистическата доктрина, е дори по-силен от аргумента на Разумихин – това въобще не е аргумент. Това е опит. Това са преживяванията на Расколников преди, по време и след извършването на убийството – убийство, което той оправдава като унищожаване на един безполезен човек, намесваш се в създаването на правилния социален „строй“.
В хода на тази напрегната психологическа драма и духовна епопея, Расколников се сблъсква със сили, за които е невъзможно да бъдат установени с материалистичното социалистическо обяснение за Вселената, сили, които не са подвластни на никаква система или идеология: вина, съжаление, саможертва, осъждане, прошка и любов. И работата не е в това, че някой го убеждава в реалността на тези неща – те просто са такива, в цялото свое тайнствено великолепие.
„Животът е заел мястото на теорията“, пише Достоевски.
Дочитайки „Престъпление и наказание“, вие в дълбината на душата си разбирате, че хората не са машини, че душата съществува, а това означава, че заедно с нея съществува свобода на избора, виновността и възможността както за истинската мъка, така и за истинската радост – радост, която никоя „система“ не може да създаде изкуствено.
