В древността ехтящият звук имал силата да обединява и вдъхновява хиляди.
Може ли звукът да мести камъни?
За съвременния ум този въпрос изглежда абсурден. Звукът може да счупи стъкло; достатъчно мощните вибрации могат да въздействат на физически обекти; но никой не очаква сериозно музикант да вземе лира, да извлече акорд и да гледа как каменни блокове послушно се издигат във стени. И все пак нашите предци многократно са си представяли нещо много подобно. В митовете, легендите и свещената история звукът притежава странна власт над материята. Музиката движи камъни. Думите създават светове. Тръбите събарят стени. И, може би най-интригуващото, някои от най-загадъчните древни паметници в света имат забележителни акустични свойства.
Какво са мислели нашите предци, че знаят за звука?
Един от най-впечатляващите примери идва от гръцката митология: Амфион, син на Зевс и Антиопа, е легендарният строител на стените на Тива. Брат му Зет носи камъните с физическа сила; Амфион има друг метод. Той свири на лирата си и камъните следват музиката. Докато Амфион свири, огромните блокове сами се преместват на мястото си и образуват укрепленията на града.
Това е красив образ, но и дълбок. Самата цивилизация се създава чрез хармония. Музикантът не насилва материята да приеме форма; по-скоро материята откликва на подреждащ принцип, въплътен в музиката.
Намираме тясно свързана традиция и при Троя. Казва се, че Аполон и Посейдон служат на цар Лаомедонт и участват в изграждането на великолепните стени на Троя. По-късни предания доразвиват историята, свързвайки музиката на Аполон с чудодейното издигане на камъните. Отново музиката и зидарията тайнствено се срещат.
Тази древна традиция вдъхнови едно мое стихотворение, „Аполон строи Троя с лирата си“, публикувано от Society of Classical Poets. Представих си как богът свири, докато градът се материализира пред него: „Стената, която се издига видимо с всяка нота, която той изсвири:/ Възниква в битие онова, което не бе –/ Цялата Троя…“
Но Аполон не е само бог на музиката. Той е и бог на пророчеството. Така божественият строител, който вижда как Троя се издига, може да види и отвъд завършването ѝ – към нейното разрушение. Този парадокс – звукът строи и звукът руши – ни отвежда на неочаквано място.
В старозаветната Книга Иисус Навин израилтяните се изправят срещу привидно непревземаемия град Йерихон. И все пак никаква обикновена обсадна машина не пробива защитата му. Шест дни израилтяните обикалят града. На седмия ден свещениците надуват тръбите си, народът извиква и стените падат.
Независимо дали човек чете това преди всичко като свещена история, чудо, митичен разказ или като някаква комбинация от тях, въображаемият модел е изключителен. В Тива музиката издига стени; в Йерихон звукът ги събаря. Изглежда, че звукът заповядва на камъка.
Научна връзка
Може би тези истории са просто плод на човешкото въображение. Но една интригуваща съвременна изследователска област – археоакустиката, изучаването на звука в древни обекти – усложнява картината. Да вземем Стоунхендж.
Съвременни акустични изследвания, включително експерименти с модел на Стоунхендж в мащаб 1:12, показват, че завършеният каменен кръг е създавал осезаемо ехо. Звуците, пораждани вътре в паметника, са придобивали резонанс, който е липсвал в открития околен пейзаж: изследователите измерват време на реверберация от около 0,64 секунди и усилване на речта с приблизително 4,3 децибела. Следователно реч, песнопение, барабани или музика, изпълнявани вътре в кръга, са можели да създадат необичайно силно слухово преживяване.
Това не доказва, че Стоунхендж е бил замислен като гигантски музикален усилвател, още по-малко че звукът по някакъв начин е преместил камъните му на място. Трябва да устоим на изкушението да превръщаме внушителни доказателства в сензационни твърдения.
Но си представете, че влизате на такова място преди четири хиляди години: няма двигатели, високоговорители, записана музика или електронни усилватели. По-голямата част от живота ви минава под открито небе, където звукът бързо се разсейва. После влизате в огромен кръг от изправени камъни. Започва песнопение. Отеква барабан. Гласове се надигат заедно – и изведнъж самите камъни сякаш връщат звука.
Бихте ли преживели това просто като интересен акустичен ефект? Или камъните биха ви се сторили живи?
Древното въображение със сигурност не прави нашето рязко разграничение между одушевена и неодушевена природа. Орфей, може би най-великият музикант в гръцката митология, може да омагьосва с музиката си животни, дървета и дори скали. Песента му прониква в самия Хадес и трогва владетелите на мъртвите. И тук символиката е ясна: истинската хармония достига места, до които грубата сила не може.
Тук се приближаваме до идея, още по-фундаментална от музикалната архитектура. Древните гърци използват термина „логос“ – дума, която обхваща реч и разум; това е принципът, чрез който нещата стават разбираеми и подредени. Векове след Амфион и Аполон началото на Евангелието от Йоан отправя едно от най-поразителните твърдения в западната мисъл: „В началото беше Словото.“
Но Йоан съзнателно отеква едно по-древно начало. Първата глава на Битие не изобразява Бог да се труди като човешки занаятчия, за да изработи вселената. Творението става чрез изричане: „И рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.“
Бог говори. Реалността се подчинява. Има и нещо любопитно, почти противоинтуитивно, в този ред: преди да има светлина, която да бъде видяна, има Словото, което да бъде чуто. По странен начин това отразява и нашия най-ранен човешки опит. В тъмнината на утробата, преди да видим света, ние се срещаме с него чрез звука – ритъма на майчиното сърце и резонанса на нейния глас.
Така стигнахме отвъд лирата на Амфион. Звукът не просто премества вече съществуващи камъни в стени; божественото Слово призовава към съществуване онова, което преди не е било.
Тази древна връзка между звук, ред и творение може също да помогне да се обясни защо музиката толкова често е била възприемана като нещо повече от развлечение. Питагорейската традиция си представя самия космически ред в музикални термини – прочутата „музика на сферите“. Хармонията не е просто нещо приятно за ухото; тя отразява математическите пропорции, лежащи в основата на реалността.
Следователно да се прави музика в известен смисъл означава да се подражава на космическия ред. Не е без значение и това, че етимологично поетът е „създател“: гръцкото „poietes“ произлиза от „poiein“, „правя“ или „създавам“. Така самата поезия е езиково вкоренена в идеята за създаване на нещо, което преди не е съществувало.
Може би затова противоположната възможност е толкова смущаваща. Ако хармоничният звук представлява творение и ред, дисонансът може да подсказва разпад и упадък.
Когато написах „Аполон строи Троя с лирата си“, въведох съзнателно модерна сянка в древната история. Аполон наблюдава как кули се издигат почти мигновено: „Колко време? Най-много 9, 11 минути? Кой е сигурен?“
Препратката е към 11 септември 2001 г. и към кули, които не само се издигнаха, но в крайна сметка паднаха. В края на стихотворението пророческото видение на Аполон за миг надделява над удовлетворението му от творението и една-единствена сълза пада. Богът, който може да строи, знае, че построеното може и да бъде разрушено.
Може би затова тези древни истории все още ни говорят. Самата цивилизация е вид строеж. Тя изисква ред, пропорция и хармония. Нужни са поколения, за да бъде изградена, а понякога е нужно поразително малко време, за да бъде разрушена.
Амфион свири и камъните се подреждат; тръбите звучат в Йерихон и камъните падат.
Между тези два образа лежи една от най-древните човешки интуиции: светът не се оформя само от материя и сила. Думите, музиката, смисълът и хармонията имат последствия.
Може би това е древната мъдрост, която сме забравили: преди камъните да се издигнат или да паднат, идват думата, музиката, идеята – невидимият ред, който създава или разрушава света, който обитаваме.
