От кога идеологическото съгласие се превърна в условие за обич?
Мнение
Загубих приятели и членове на семейството си заради политиката. Загубих отношения по време на COVID, а загубих още, когато политическите ми възгледи започнаха да се променят.
Хора, които познавах от десетилетия, хора, които обичах, хора, които познаваха сърцето ми, изведнъж поискаха да се отдалечат от мен, защото вече не вярвах точно в същото, в което вярваха те.
Странното е, че не мисля, че сърцето ми се е променило особено много.
Все още искам хората да са здрави. Все още искам децата да са в безопасност. Все още искам семействата да просперират. Все още ме е грижа за околната среда, благосъстоянието на нашите общности, личната свобода и бъдещето на тази страна. Това, което се промени, беше разбирането ми как да постигнем всичко това.
Започнах да се питам дали решенията, които подкрепях с години, водят до резултатите, които исках. Започнах да мисля различно за това от какво се нуждае семейството ми, какво означава свободата и каква роля трябва да има правителството в живота ни.
Някъде по пътя промяната на мнението ми се превърна в нещо, което други хора възприеха като предателство. И това все още ме натъжава.
Писала съм много по тази тема, защото искрено не мога да разбера как хора, които са се обичали десетилетия наред, могат да решат, че политическо несъгласие е достатъчна причина да се отдалечат един от друг.
Истината е, че няма нито един човек в живота ми, с когото да съм съгласна за всичко. Нито най-близките ми приятели, нито семейството ми, дори не и съпругът ми. И слава Богу, защото можете ли да си представите колко скучен би бил животът, ако всички просто ни повтаряха онова, в което вече вярваме?
Разминаваме се във възгледите си за това как да възпитаваме децата, как да харчим парите си, кое е най-важно и какво може да почака до утре. Преодоляваме тези разногласия, защото връзката ни има значение. Но когато в разговора се намеси политиката, несъгласието някак се превръща в доказателство за дълбок недостатък на характера.
От кога идеологическото съгласие се превърна в условие за обич?
Някъде в нашия все по-поляризиран свят сме забравили, че двама души могат да искат един и същ резултат и да имат напълно различни идеи как да го постигнат.
Един човек вярва, че правителството трябва да се намеси, за да направи обществото по-справедливо. Друг смята, че колкото по-малко се намесва правителството, толкова повече възможности имат хората сами да изградят нещо за себе си.
Един човек вярва, че опазването на околната среда изисква повече регулации. Друг смята, че ако на фермерите и собствениците на земя се даде възможност да се грижат за собствените си имоти, това ще доведе до по-добри резултати за околната среда.
Тези хора всъщност може да искат много от едни и същи неща – чиста вода, здрави деца, процъфтяващи общности, бъдеще, което си струва да предадем на следващото поколение. Те просто не са съгласни как да стигнат дотам.
Разбира се, не всяко несъгласие е толкова просто. Някои засягат основни въпроси за морала, свободата и човешките права. Понякога различията са огромни, а понякога наистина няма среден път.
Но дори тогава трябва ли човекът от другата страна на спора да се превърне в наш враг?
Преди няколко дни направих видео за нещо, за което мисля с наближаването на 2027 г. Искам през идната година да търся допирни точки с хора, с които не съм съгласна.
Не защото се отказвам от убежденията си. Точно обратното. Прекарах твърде голяма част от живота си, научавайки трудни уроци, за да се преструвам, че не вярвам в това, в което вярвам. Но все повече се убеждавам, че губим нещо много по-важно от политическите спорове.
Губим способността си да поддържаме връзка с хора, които виждат света по различен начин.
Малко след като направих това видео, мой приятел от Калифорния се свърза с мен и ми разказа за организация с нестопанска цел, наречена Disagree Better.
Особено интересно е кой ми разказа за нея.
Този приятел беше дългогодишен поддръжник на ресторанта ми в Калифорния. Всъщност той беше първият човек, който някога поръча от мен кетъринг за Деня на благодарността. Подкрепяше бизнеса ми много преди да започна да поставям под въпрос веганството, много преди да променя менюто и много преди политическите ми възгледи да започнат да се изменят.
Можеше да ми се ядоса. Можеше да реши, че промените, които направих в ресторанта си и в убежденията си, означават, че вече нямаме нищо общо.
Но не го направи.
През всички тези промени, дори когато не бяхме съгласни, той винаги ме посрещаше с усмивка и прегръдка. Продължи да се отнася към мен със същата доброта и топлота, както преди години. И ми се струва доста красиво, че именно той ме запозна с организация, посветена на това да помага на хората да не се съгласяват по-добре.
Защото точно това правеше през цялото време.
Инициативата започна през 2023 г., когато губернатори от противоположни политически партии се опитаха да покажат, че американците могат да не са съгласни, без да се отнасят един към друг с презрение. Оттогава тя се разрасна в независима организация с нестопанска цел, насочена към това да помага на хората да преодоляват разногласията по-конструктивно.
Харесвам тази идея.
Не да сме по-съгласни. Не да правим компромиси за всичко. Не да избягваме трудните разговори или да се преструваме, че различията ни нямат значение.
А да не сме съгласни по-добре.
Не мисля, че някога ще живеем в свят, в който всички сме съгласни, нито смятам, че трябва да го искаме. Несъгласието е начинът, по който поставяме под въпрос допусканията си, откриваме неща, които не сме знаели, разобличаваме лошите идеи и, надявам се, намираме по-добри.
Години наред като веган готвач вярвах, че отглеждането на животни за храна е изначално погрешно. Днес отглеждам селскостопански животни в регенеративна ферма. Тази промяна не настъпи, защото всички около мен бяха съгласни с мен. Тя настъпи, защото бях готова да поставя под въпрос неща, в които някога вярвах с абсолютна сигурност.
А да промениш мнението си публично невинаги е приятно преживяване.
Когато убежденията ти станат част от твоята идентичност, промяната им може да се усеща като напускане на общност. Хората, които някога са те празнували, изведнъж могат да те видят като човек, когото вече не разпознават.
Но аз все още съм си същата. Все още съм човекът, който иска да остави света по-добър, отколкото го е заварил. Просто съм стигнала до различни изводи как да постигна това.
Също така осъзнавам, че след 10 години може да разбирам някои неща по различен начин. Надявам се все още да съм способна да променям мнението си.
Тревожи ме, че сме създали култура, в която признаването на грешка може да ти струва общността. А когато цената на промяната на мнението стане твърде висока, хората спират да поставят убежденията си под въпрос. Те защитават позиции, в които може вече да не вярват, защото принадлежността се усеща като по-сигурна от честността.
Мисля за това във връзка с децата си. Те ми задават стотици въпроси – или поне така ми се струва – и искам да пораснат като възрастни, които могат да мислят самостоятелно. Не искам просто да наследят моите мнения и да ми ги повтарят. Искам да ме предизвикват, да поставят под въпрос света около себе си и да са достатъчно любопитни, за да задават въпроси.
Но какъв пример даваме, ако казваме на децата си да мислят независимо, а след това отказваме да говорим със собствените си роднини, защото са гласували за неподходящия човек?
Не смятам, че да не сме съгласни по-добре означава да станем по-малко страстни. За някои неща си струва да се борим. Някои идеи трябва да бъдат енергично оспорвани. Има моменти, когато отстояването на онова, в което вярваш, ще накара други хора да се почувстват неудобно.
Не призовавам за мълчание, прикрито като учтивост. Застъпвам се за възможността да водим трудни разговори, без да разрушаваме отношенията си.
Че можем да слушаме, без да се отказваме от убежденията си. Че можем да попитаме някого защо вярва в нещо, преди да решим какъв човек трябва да е той. Че можем да разпознаем добрите намерения, дори когато смятаме предложените решения за напълно погрешни.
А може би понякога дори можем да научим нещо.
Знам, че в собствения ми живот има отношения, които не мога да поправя сама. Не мога да принудя някого да иска връзка с мен. Не мога да накарам някого да се чувства добре с политическите ми убеждения и няма да се преструвам, че вярвам в нещо, в което не вярвам, само за да направя друг човек щастлив.
Но мога да оставя вратата отворена.
Мога да продължа да обичам хората, които не са съгласни с мен. Мога да откажа да свеждам човек, когото познавам от десетилетия, до гласа, който е дал, или до мнението, което е изразил. Мога да помня, че преди несъгласието е имало връзка и, надявам се, може да има такава и след него.
Това искам да развивам през 2027 г.
Намирането на допирни точки не означава да се преструваме, че различията ни не съществуват. Означава да търсим човечността под тези различия. Означава да помним, че повечето от нас се опитват по свой несъвършен начин да изградят живот, който има смисъл и е добър.
Не е нужно да си съгласен с мен, за да те обичам. Не е нужно да гласуваш като мен, за да те уважавам. И не е нужно да променям мнението ти, за да имам отношения с теб.
Предпочитам да седя от другата страна на масата срещу човек, който не е съгласен с мен, отколкото да има празен стол там, където някога е седял човек, когото обичам.
Не е нужно да не сме съгласни по-малко.
Трябва да не сме съгласни по-добре.
Изразените в тази статия възгледи са мнение на автора и не отразяват непременно позицията на The Epoch Times.
