Продължаващата хватка на комунизма върху душата и личността

Коментар

Спомням си, че през 1990 г., когато бях на 6 години, в един пролетен ден в Атланта научих за падането на Берлинската стена. С мен се свърза момче по телефона. Нямах никаква представа кой е той, но звучеше на моята възраст.

Не бях сигурен какво да го попитам, но знаех, че се случва нещо важно, защото родителите ми и всички покрай мен бяха много развълнувани.

Научих, че момчето от другата страна на телефона е от Източен Берлин. Той говореше английски с акцент, но въпреки това го разбирах ясно.

Може би с известно напътствие го попитах: „Какво е различното сега там, където живееш?“.

„Можем да посещаваме семейството си в другия край на града“ – отговори той.

Спомням си объркването си в онзи момент. Помислих си: „Какво място би забранило на някого да посещава семейството си?“.

Знаех, че семейството на баща ми е работило усилено, за да имигрира от Полша в Съединените щати, но за мен това все още беше чужда концепция. Как е възможно едно управление да стане толкова репресивно, а народът толкова потиснат, че да прекосиш един град да се превърне в невъзможно или велик подвиг на непокорство?

Повечето хора днес нямат представа как това и хиляди други пропуснати възможности, нечовешки унижения и невъобразими несправедливости оформиха нашия свят в пика на комунизма. Десетилетия след падането на Берлинската стена и рухването на комунизма в Европа мнозина смятат тези събития за далечна история – ако изобщо си спомнят за тях. Но духът на авторитарния контрол все още ни преследва и е готов да ни застигне, ако не успеем да защитим свободата си от, както ги нарича нобеловият лауреат Ф. А. Хайек в посвещението си към „Пътят към крепостта“, „социалистите от всички партии“.

Всеки е жертва

Размишлявайки върху тиранията на комунистическото управление, често се сещаме за мащабните ужаси: насилствен глад, затворнически лагери и екзекуции по бързата процедура.

Наш дълг е да помним тези жертви и да свидетелстваме за тяхната саможертва. Фондация „Мемориал на жертвите на комунизма“ изчислява, че 100 милиона души по света са загинали от репресиите, въведени за налагане на комунистически режими.

Това закономерно съсредоточаване върху смъртните случаи означава, че пренебрегваме по-малките, но утежняващи се последици от държавното командване и контрол върху всеки детайл от живота, които засягат поколенията по начин, който никога няма да разберем напълно.

Много хора си спомнят за чистките на Сталин срещу Руската православна църква, при които загиват десетки хиляди и до 1939 г. броят на църквите намалява от 50 000 на едва 500. Далеч по-малко хора си спомнят за наложения от комунистите атеизъм в Чехословакия, допринесъл за това, че днес Чешката република е едно от най-нерелигиозните общества в света – социално състояние, което е свързано с намаляването на браковете, по-ниската раждаемост и общото недоверие към социалните институции (религиозни и светски).

Това са невидимите щети на комунизма, а жертвите му далеч надхвърлят убитите мъченици и известните дисиденти, които историята помни.

През 50-те години на ХХ век в Полша дядо ми, производител на юзди, е разпитван с ярка светлина в лицето за престъплението, че е купил парче кожа от близкия град. Баба ми е трябвало да пътува на автостоп до затвора, за да го прибере, след което започват да планират да напуснат единствения дом, който са познавали, за да започнат по-добър живот в Съединените щати. Нямало как да живеят спокоен и пълноценен живот в Полша, без да се присъединят към комунистическата партия, която презирали.

Да членуват в комунистическата партия е бил единственият начин баба ми и дядо ми да се класират, за да получат кола, или по-скоро да се включат в 10-годишен списък на чакащите, за да получат евентуално кола. Техният приятел, дипломат във Варшава, имал кола за всеки ден от седмицата.

Кажете на ученичка от гимназията със стикер на Че Гевара на своя лаптоп, че не би имала възможност да притежава кола и тя ще преосмисли избора си на политически идол. В случай, че все още не е чувала за стотиците екзекутирани от него хора.

Истинската същност на комунизма

Повърхностният чар на комунизма е утопичната цел за изкореняване на бедността чрез поставяне на всички членове на обществото на равна материална основа.

Но дяволът се крие в детайлите. В „Комунистическия манифест“ на Карл Маркс ясно е обяснено как ще се постигне това: „Теорията на комунистите може да се обобщи с едно изречение: Премахване на частната собственост.“

Комунизмът обаче е много по-репресивен от това правителството просто да открадне собствеността на даден човек.

За да постигнат целите си, комунистическите държави трябва да прекъснат естествените начини, по които хората мислят и се държат, след което да се опитат да внедрят на тяхно място антисоциално поведение.

Сред тези цели и тактики са принудителното сдружаване – например чрез ограничаване на блага като достъпа до автомобили само за тези, които се присъединяват към комунистическата партия, или чрез забрана на конкурентни социални институции като църквата.

Не само частната собственост е поставена извън закона, но, както откри дядо ми, и търговията дори в най-малък мащаб.

Както важно разграничава икономистът Роналд Коуз: „Законът за собствеността определя кой притежава нещо, но пазарът определя как то ще бъде използвано“.

При комунизма не беше разрешено нито придобиването на собственост, нито вземането на решение как да се използва тя. Правомощия имаше само държавата, така че всички лични избори бяха престъпления срещу държавата, дори ако изборът беше да скриеш шепа боб, да събираш гниещо зърно или да ровиш в боклука, за да спасиш децата си от глада.

Маркс и подобните му също така разглеждат „буржоазното семейство“ само като икономически инструмент за осигуряване на капиталистическото наследство и за подчиняване на жените. Отслабването на институцията на семейството е една от изричните цели на онези, които прилагат комунизма, което подтиква правителствените програми да извеждат децата от домовете им под егидата на „общественото образование“.

Това помогна и за обучението на децата да доносничат за родителите си, ако те не се съобразяват с партийната линия.

Руският писател Александър Солженицин излежава осем години в трудов лагер за това, че критикува Сталин в частно писмо до приятел, което е прихванато от тайната полиция. Там, започвайки през мразовития февруари на 1945 г., той преживява някои от най-преките репресии на комунистическия режим в Съветския съюз.

Позволено му е да се завърне от изгнание, но книгата му от 1968 г. „Архипелаг Гулаг“ трябва да бъде изнесена от Русия на микрофилм. В нея той предупреждава: „Трябва публично да осъдим самата идея, че някои хора имат право да репресират други. Мълчейки за злото, заравяйки го толкова дълбоко в себе си, че на повърхността да не се появяват никакви признаци за него, ние го имплантираме и то ще се надигне хилядократно в бъдеще.“

Поколения на разрухата

Неограничените правителствени правомощия, необходими за налагането на комунистическото управление, са гротескни и неизбежно насилствени.

Попаднали под комунистическо управление, свободомислещите хора се противопоставят на тези нови правителствени политики, като често заплащат неподчинението с живота си. За следващите поколения обаче насилието, следенето и лишенията стават част от живота.

Дори когато отделни граждани на комунистическите страни са пощадени от пряко физическо насилие, този повсеместен контрол ерозира свободната мисъл и индивидуалността. Налагайки драстично нереалистичен конформизъм, той принуждава хората да предадат собствеността и децата си на държавата, унищожавайки не само живота, но и щастието.

Комунизмът не освобождава – той поробва. Във всеки комунистически режим държавата или забранява, или разпорежда какво може да прави всеки човек, без да се съобразява с личните му вярвания за това кое е най-добро за него и семейството му.

Жертвите на комунизма не са само тези, които са платили с живота си, а всеки вид „неконформист“, като например членовете на всяко расово, религиозно, политическо, икономическо, академично или сексуално малцинство.

Цели общества са били довеждани до колективна лудост, само за да оцелеят под хватката на държави, които са премествали цели села в градски жилищни блокове, както в Румъния или са изпращали милиони студенти и интелектуалци в селските райони, за да полагат физически труд, както при Културната революция в Китай.

Под егидата на създаването на утопично общество комунистическите държави се възползваха от историческите предразсъдъци и суеверия.

В очите на управниците на комунистическата държава всяко качество, което прави индивида уникален, е заплаха за социалното единство и еднопартийното управление и следователно е нещо, което трябва да бъде унищожено. Индивидът е просто пешка, с която трябва да се играе в името на по-голямото благо, без да се зачита неговата човечност или индивидуалност, която става все по-сдържана с всеки изминал ден на репресии.

Чешкият поет и политически затворник (и бивш президент на Чешката република) Вацлав Хавел описва бавната, но сигурна ерозия на човечността по време на комунизма, като пише, че „трагедията на съвременния човек не е в това, че той все по-малко знае за смисъла на собствения си живот, а че това все по-малко го притеснява“.

Трагичното наследство на тази провалила се идеология не се срути с Берлинската стена през 1989 г. Комунизмът и неговите авторитарни братя и сестри продължават да съществуват, като неусетно изкривяват душите и обществата ни и деформират днешния ни свят по начини, които са едновременно фини и дълбоки.

От Американския институт за икономически изследвания (AIER)

Ричард Н. Лоренц е президент и главен оперативен директор на компанията Certell, която предоставя на учителите безвъзмездно увлекателни цифрови учебни програми по обществени науки на световно ниво за присъствено обучение.

Мненията, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.