Мин Чу-Ченг от Националния университет на Тайван проведе паралели между настоящите предизвикателства в Китай и условията, предшествали падането на съветските режими
Докато светът отбеляза 37-ата годишнина от клането на площад Тянанмън на 4 юни, събитието отново насочи вниманието не само към смъртоносното потушаване на продемократичното движение от 1989 г. от Китайската комунистическа партия (ККП), но и към все по-очевидните паралели между днешен Китай и условията, предшествали краха на комунистическите режими вИзточна Европа и Съветския съюз.
Възпоменателни прояви се проведоха в Съединените щати, Европа, Тайван и други страни, където участниците се стремяха да съхранят паметта за събитие, което китайският режим продължава да цензурира стриктно. Особено внимание привлякоха изявленията на президента на САЩ Доналд Тръмп и държавния секретар Марко Рубио заради прякото им осъждане на комунизма.
На 3 юни Тръмп публикува в Truth Social изявление, в което описа комунизма като система, носеща „смърт, разруха и мизерия“. Рубио също излезе с изявление по повод годишнината, в което заяви, че ККП е наредила на войски да нападнат мирни демонстранти на и около площад Тянанмън през 1989 г.
Той добави, че никаква цензура не може да заличи истината за случилото се и че справедливостта в крайна сметка ще надделее.
За Мин Чу-Ченг, почетен професор по политически науки в Националния университет на Тайван, значението на подобни изявления излиза далеч отвъд простото отбелязване на историческа трагедия.
„Да помним 4 юни не означава да сме против Китай – означава да сме против комунизма“, каза Мин в епизод от 5 юни на „Insight News“ – програма на китайски език на NTD, сестринска медия на The Epoch Times. Той изтъкна, че противопоставянето на комунисткия авторитаризъм се е превърнало в широка глобална тенденция и че много демократични страни продължават да правят ясна разлика между критиката към ККП и отношението си към Китай като страна и към китайския народ.
Движение, променило историята
Събитията, довели до клането на Тянанмън, започват през април 1989 г. след смъртта на бившия лидер на ККП Ху Яобан, чиято сравнително реформаторска репутация го прави популярен сред много китайци.
Това, което започва като масова скръб, скоро прераства в общонационално движение с искания за политическа реформа, отчетност на управляващите, свобода на печата и по-широка свобода на изразяване. Демонстрациите се разпростират от Пекин до градове из цял Китай и привличат студенти, интелектуалци, работници и обикновени граждани.
Движението достига кулминацията си с военното потушаване в нощта срещу 4 юни, когато войски навлизат в Пекин и откриват огън с бойни боеприпаси по протестиращите на и около площад Тянанмън. Точният брой на жертвите остава спорен – оценките говорят за хиляди загинали.
Мин си спомни как е следил внимателно събитията, докато са се развивали.
„Дори след повече от три десетилетия много сцени стоят живо в паметта ми“, каза той. „Гледахме събитията да се развиват почти в реално време и беше съкрушително да видим как завършиха.“
Той посочи, че икономическото и политическото напрежение при управлението на ККП са допринесли за избухването на вълненията. Пазарно ориентираните реформи от 80-те години предизвикват инфлация и покачване на цените, а корупцията сред чиновниците засилва общественото недоволство. Успоредно с това в ръководството на ККП се очертават дълбоки разделения между реформаторите, начело с тогавашния генерален секретар Чжао Цзъян, и партийните твърдолинейци, водени от фигури като премиера Ли Пен.
Мин заяви, че публикуването на редакционна статия във „Жънмин жибао“ от 26 април, която определя протестите като планирано „контрареволюционно бунтовничество“, допринася за ескалация на напрежението в момент, когато демонстрациите вече са започнали да стихват. Статията разбунва студентите и насърчава много от протестиращите да се върнат по улиците.
В последните дни преди потушаването Чжао посещава студентите, събрали се на площад Тянанмън, и ги призовава да се оттеглят. Според Мин по това време Чжао вече е наясно, че военна намеса е практически неизбежна.
Потушаването на движението има последици, далеч надхвърлящи границите на Китай. Въпреки че усилията за демократична реформа се провалят в Пекин, събитията от 1989 г. се разгръщат успоредно с мощна вълна от политически промени, преминала през Източна Европа. В рамките на няколко години комунистическите режими в целия регион се сриват, а през 1991 г. се разпада и самият Съветски съюз.
От икономически бум към икономическо забавяне
След клането на площад Тянанмън Китай бе изправен пред международни санкции и дипломатическа изолация. Въпреки това под ръководството на тогавашния лидер на ККП Дън Сяопин Пекин поднови икономическите реформи и по-късно се присъедини към Световната търговска организация, след като светът реши да позволи на страната да се превърне в глобална производствена суперсила.
В продължение на десетилетия бързият ръст на търговията и инвестициите помагаше на ККП да поддържа социалната стабилност и да запазва легитимността си въпреки липсата на политическа либерализация.
Мин обаче заяви, че тази формула е започнала да губи сила през последните години.
Според него съвкупност от фактори – нарастващ държавен контрол върху частния сектор, напрежение с основни търговски партньори, строги локдауни по времето на пандемията, военна експанзия, задгранични инфраструктурни разходи и трайна корупция – е допринесла за продължително икономическо забавяне.
Официално китайската икономика продължава да расте, но темповете на растеж се забавиха значително в сравнение с двуцифреното разширяване, което белязваше голяма част от възхода на страната.
Нарастващо социално напрежение
Икономическите трудности все по-осезаемо намират израз в социални сътресения.
Един от най-видимите проблеми е младежката безработица. Въпреки рекордния брой завършили университет през последните години, много млади хора трудно намират работа, отговаряща на квалификацията им. Някои дипломанти от престижни университети се насочиха към гиг икономиката ( икономика на еднократните ангажименти) – включително към услуги за превоз на пътници, – тъй като традиционните кариерни възможности се свиват.
Успоредно с това Китай се изправи пред задълбочаваща се демографска криза. Раждаемостта продължава да спада, а населението застарява значително по-бързо, отколкото в повечето други страни – пряка последица от политиката за едно дете, прилагана в продължение на десетилетия.
Мин обърна внимание на тревогите, свързани с намаляващото благосъстояние на средната класа, нарастващите проблеми с психичното здраве и зачестяването на инциденти с насилие, насочено срещу случайни граждани. Отговорът на ККП се свежда до засилване на социалния контрол, разширяване на онлайн цензурата и въвеждане на по-обхватно наблюдение.
Според Мин тези тенденции следват познат модел – такъв, който обикновено се проявява когато икономическият растеж рязко спре и обществените очаквания започнат да изпреварват реалните възможности.
Нарастващо усещане за несигурност
По отношение на самата политическа система на Китай Мин заяви, че много чиновници в ККП осъзнават сериозността на икономическите, социалните и дипломатическите проблеми на страната, но се въздържат да говорят открито за тях. В същото време антикорупционните разследвания и политическите чистки продължиха да обхващат както граждански, така и военни институции.
През последните години бяха отстранени или разследвани множество висши чиновници, сред които и висши военни офицери. Подобни кампании, отбеляза Мин, създават атмосфера на взаимно недоверие в бюрокрацията – чиновниците стават все по-предпазливи и все по-склонни да избягват всякакъв риск.
Резултатът, по думите му, е онова, което той определя като „апокалиптична нагласа“ сред част от функционерите на ККП – убеждение, че системните проблеми се натрупват, докато почти никой не е готов или способен да ги решава открито.
Историята познава немалко примери за това как комунистическите системи могат да се сринат неочаквано, напомня Мин. Преди краха на комунистическите режими в Източна Европа и Съветския съюз много страни преминават през икономическа стагнация, срив на общественото доверие, вътрешнопартийни борби и нарастващо разочарование сред членовете на партиите.
Мин смята, че много от същите тези фактори вече се проявяват в Китай.
Дали натрупаното напрежение ще доведе до промени, сравними с тези, преобразили Източна Европа и Съветския съюз, остава открит въпрос. Но докато светът отбелязва поредната годишнина от Тянанмън, въпросите, поставени от демократичното движение от 1989 г. – и от бъдещия политически път на Китай – все още нямат отговор.
Ван Джинчун допринесе за този материал.
