Решението политическият имидж да бъде поставен пред хуманитарното спасяване многократно се е проявявало в новата китайска история
Анализ на новините
Късно миналия месец, с тих административен ход, Департаментът по граждански въпроси в източната китайска провинция Дзянсу забрани 12 местни граждански организации. Те бяха определени като „незаконни социални организации“.
Седем от забранените групи бяха доброволчески екипи за аварийно спасяване, а останалите включваха домашни църкви, родови сдружения и благотворителни доброволчески групи, които са оказвали помощ на пострадали по време на бедствия.
В официалното изявление бяха посочени стандартни бюрократични основания за забраната, като се твърдеше, че групите са действали без държавна регистрация. Наблюдатели на човешките права и граждански организатори в Китай обаче казват, че акцията е част от целенасочени усилия да се запази държавният контрол върху информацията по време на природни бедствия в Китай, включително за тяхната тежест, реалния брой на жертвите и въздействието им върху местните жители.
Наблюдателите предупреждават, че Пекин систематично се стреми да премахне независими групи, които стават свидетели, документират и разкриват провалите в управлението на Китайската комунистическа партия (ККП) и бавните ѝ реакции при извънредни ситуации.
Заглушаване на свидетелите
Указът на правителството на провинция Дзянсу беше насочен към местни подразделения на китайските мрежи за спешно спасяване, включително провинциалния щаб на Международния център за спешно спасяване в Дзянсу. Прави впечатление, че в официалните съобщения за забраната групите не бяха обвинени нито във финансови измами, нито в нарушения на безопасността, нито в неправомерно поведение. Единственото им нарушение беше липсата на официално държавно одобрение.
Г-н Джун, активист за граждански права от Дзянсу, който от страх от ответни действия от страна на режима посочи само фамилията си, каза пред The Epoch Times, че доброволческите екипи често пристигат в бедствените райони много преди официално изпратените екипи.
Това поставя властите в неудобно положение по два начина, каза той. „Когато гражданските спасителни екипи пристигнат на място, те публикуват снимки и видеа, които показват реалното положение на местните пострадали. Това е нещо, което властите често искат да омаловажат чрез собствения си разказ“, каза Джун.
На второ място, „по този начин тези спасителни екипи неволно разкриват некомпетентността, нехайството и бездействието на местните служители. Този вид информация се разпространява бързо онлайн, така че е естествено властите да не искат гражданските спасители да бъдат там.
„Истинската цел зад забраната в Дзянсу е да се попречи на независими екипи да разкриват официалните провали“, каза той.
Хора, които говориха пред The Epoch Times, казват, че целта на режима е да поддържа абсолютен контрол над обществото.
Г-н Джу, дългогодишен доброволец в неправителствена организация в източен Китай, който също не разкри пълното си име, за да избегне държавни репресии, каза, че полицията следи отблизо независимите благотворителни организации от години и предприема действия, когато те прекрачат някоя червена линия.
Г-н Су, изследовател на неправителствените организации в провинция Хънан, който също посочи само фамилията си от страх от наказание от режима, каза, че и той смята, че основният страх на ККП е да не изгуби контрол в полза на независими групи.
„Това, от което властите най-много се страхуват, е гражданските спасителни групи да разширят мащаба и влиянието си“, каза Су. „Ако повече хора се присъединят и създадат регионални мрежи, които могат да изпращат доставки насам-натам през границите между провинциите, партията гледа на това като на потенциална заплаха за своето управление. В момента, в който една организация започне да действа извън пълния партиен контрол, служителите се страхуват, че тя може да оспори тяхната власт.“
Су посочи наводненията в провинция Хънан само няколко седмици по-рано, в средата на август. След проливните дъждове, предизвикани от тайфуна „Уайт Делфин“, държавните медии публикуваха тържествени репортажи, в които се твърдеше, че властите са евакуирали над 73 000 жители и са постигнали „нулев брой жертви“.
В действителност, необявени изпускания на вода от язовири и нощни срутвания на диги в градове като Джоукоу и Пиндиншан потопиха цели селища. Докато местни жители и доброволчески спасителни екипи съобщаваха за смъртни случаи от удавяне и изваждаха жертви от придошлите води, местните власти бързо предприеха действия, за да изтрият тези съобщения за жертви от интернет.
„Властите публично твърдят, че никой не е загинал и че всички са били безопасно евакуирани, но гражданските спасителни екипи на място всъщност виждат колко хора са се удавили“, каза Су. „ККП не се страхува от нищо повече от това да бъдат разкрити нейните прикривания. Вместо да рискуват да бъдат разобличени, те просто забраниха спасителните екипи изцяло.“
Бавен отговор и пропаганда
Агресивният ход на провинция Дзянсу срещу доброволческите спасители стана почти по същото време, когато светът стана свидетел на тромавата реакция при извънредни ситуации на китайската армия по време на трансграничното бедствие от 26 август.
На 26 август огромен кален и скален поток разруши граничния пункт Гйиронг между Китай и Непал и затрупа стотици хора. Бедствието причини тежки загуби по международната граница. Към 8 септември властите в Непал съобщиха за 1357 загинали и 5326 изчезнали. От китайска страна държавните медии твърдяха, че към 6 септември са загинали само 43 души, а 519 остават в неизвестност. Повече от 850 от загиналите или изчезналите от двете страни на границата бяха граждани на други държави.
От другата страна на границата непалската армия мобилизира почти целия си малък хеликоптерен флот – по-малко от дузина действащи машини – за непрекъснати спасителни мисии, евакуирайки ранени оцелели и изваждайки тела.
За разлика от това, Шън Джоу, военен анализатор и сътрудник на The Epoch Times, описа реакцията на китайската армия като до голяма степен показна в неотдавнашен коментар за китайскоезичното издание на медията. Въпреки че разполага по оценки с 1500 хеликоптера в 15 бригади на армейската авиация, китайската армия не успя да организира ефективна спасителна операция, написа Шън.
Шън основа анализа си на публикации в китайски държавни медии, включително Синхуа и официалния военен вестник. Макар държавните медии усилено да възхваляваха реакцията на властите, Шън посочи, че публикуваните времеви линии и оперативни подробности разкриват колко малко всъщност е било направено на място.
Според официалните сведения, цитирани от Шън, след шумно оповестени заповеди за спасяване от висши представители в Пекин, Западното театрално командване изпрати само един дрон да инспектира мястото на бедствието, а Тибетският военен окръг изпрати само малка авангардна командна група.
Докато пътищата към бедствената зона бяха блокирани от тежка кал и отломки, Шън отбеляза, че хеликоптери са били крайно необходими, за да достигнат до блокираните оцелели в рамките на критичния 72-часов прозорец за спасяване. Вместо това армията извърши само ограничени разузнавателни полети и не изпрати хеликоптери да спасяват хора на земята. Наземните части бяха принудени да вървят пеша през дълбока кал и останаха блокирани на километри разстояние зад разрушените пътища.
Към 29 август – далеч след първоначалния 72-часов прозорец, когато е най-вероятно да бъдат намерени оцелели – държавните медии признаха, че екипите за разчистване на пътищата все още се намират на повече от миля от мястото на бедствието, а само около 70 пожарникари са достигнали централната зона. Едва на четвъртия ден бяха изпратени два военни хеликоптера, но само за да пуснат доставки от въздуха, а не да кацнат и да търсят пострадали.
Едва в 10:00 ч. пекинско време на 2 септември – цели седем дни след бедствието – основният маршрут за достъп до основната зона на бедствието беше до голяма степен разчистен. Докато държавните медии възхваляваха официалната реакция, Шън отбеляза, че забавянията на армията са пропилели най-важния прозорец за спасяване на човешки животи.
Когато в актуализацията си от 5 септември официалният орган за бедствия в Непал съобщи, че са били спасени 13 101 души, китайски интернет потребител, след анализ на публикации в държавните медии, се пошегува онлайн: „Междувременно Китай спаси двама души и арестува 10 души за разпространяване на слухове онлайн. С други думи, след бедствието броят на арестуваните от ККП надмина броя на спасените от ККП.“
Предполагаемите слухове бяха публикации в социалните мрежи, в които се оценяваше, че хиляди вероятно са загинали при бедствието въз основа на катастрофалните свлачища, видими в разпространяваните кадри, и големия брой жертви, за който се съобщаваше в съседен Непал.
Повтарящ се модел от Юшу до Дзянсу
Това решение политическият имидж да бъде поставен пред хуманитарното спасяване многократно се е проявявало в новата китайска история.
През април 2010 г. мощно земетресение удари Юшу, тибетски район в провинция Цинхай, и отне живота на хиляди хора. Първата пристигнала помощ не бяха китайски войници, а хиляди местни тибетски будистки монаси. Втурнали се от близките манастири към руините, монасите изваждаха оцелели с голи ръце, грижеха се за осиротели деца и организираха обществени кухни, които хранеха около 100 000 разселени жители. През следващите дни близо 10 000 монаси от околните тибетски райони се присъединиха към усилията и се превърнаха в основната спасителна сила.
Голямомащабната помощна дейност на монасите обаче постави властите в Пекин в неудобно положение. Ли Чанчун, висшият служител, който по онова време отговаряше за партийната идеология, нареди на държавните медии да съсредоточат отразяването си изключително върху действията на армията и полицията, като напълно пренебрегнат ключовата работа, извършена от монасите. Когато тогавашният партиен лидер Ху Дзинтао посети района на бедствието, сред основните му указания бяха засилване на пропагандата и контрола върху новините, за да се поддържа стабилност.
Пекин също така отхвърли международни екипи за търсене и спасяване по време на земетресението в Юшу, като заяви, че бедствената зона предлага ограничено пространство и лош достъп по транспортните маршрути.
Чън Покун, политически коментатор и автор, който анализира реакцията по онова време, отхвърли тези официални обяснения и посочи, че професионалните международни екипи са специално обучени да работят именно в трудни и отдалечени условия. Чън написа, че отказът на Пекин от чуждестранна помощ отразява дългогодишен модел, датиращ още от катастрофалното земетресение в Таншан през 1976 г., когато режимът по подобен начин затвори вратите си за външна помощ.
Според Чън истинският мотив за недопускането на външни екипи беше строгият контрол върху потока от информация, укриването на реалния брой на жертвите и прикриването на некачественото строителство на срутените държавни училища – широко известни като „тофу-сгради“. Чън отбеляза, че властите са пренебрегнали и призивите на тибетския духовен водач Далай Лама, който е роден в Цинхай и е предложил да пътува до района на бедствието, за да утеши оцелелите.
Дзян Фей допринесе за този репортаж.
