От редакционния екип на “Девет коментара за комунистическата партия” – книгата, вдъхновила над 300 милиона души да напуснат Китайската комунистическа партия.
Разпространението на комунистическата идеология по света се подхранва от насилие и измама. Макар комунистически свръхдържави като Съветския съюз и Китай да използват военна сила, за да налагат своите политики на по-слаби страни, не бива да се пренебрегва фактът, че насилствените завоевания на комунистическите режими са подпомагани – и до голяма степен осъществени – от ефективното прокарване на пропаганда. През последните години Китайската комунистическа партия продължава да прилага тази стратегия, инвестирайки милиарди в своята грандиозна програма за външна пропаганда. [1]
Тази глава ни въвежда в начина, по който комунистическите режими от Изтока, и по-специално Китайската народна република (КНР), разпространяват своята идеология и влияние в Азия, Африка, Южна Америка и Източна Европа основно по време на Студената война.
1. Износ на революция в Азия
Китайското комунистическо движение дължи своя успех на Съветския съюз. През 1919 г. болшевишкият режим създава Третия интернационал (Коминтерна) като лично средство за разпространение на революцията по света. През април 1920 г. представителят на Коминтерна Григорий Войтински предприема пътуване до Китай, като скоро след това в Шанхай е създаден офис, който да извършва подготовка по създаването на ККП. В продължение на няколко години ККП е напълно зависима от съветското финансиране и служи като орган на съветския комунистически режим. [2] През следващите три десетилетия ККП продължава да подкрепя съветските интереси в Китай.
Установяването на ККП в континентален Китай е косвено свързано с влиянието на лявото в Съединените щати. Американски служители в Държавния департамент и други институции, симпатизиращи на китайските комунисти, влияят върху представата на Вашингтон за политическата ситуация в Китай по време на и след Втората световна война. Тяхната гледна точка кара Съединените щати да прекратят помощта за националистическото правителство на Чан Кай-шъ, а междувременно Съветският съюз засилва подкрепата към ККП.
Президентът на САЩ Хари Труман също решава да ограничи американското присъствие в Азия след войната. През 1948 г. американските войски започват да се изтеглят от Южна Корея, а на 5 януари 1950 г. Труман обявява, че Съединените щати няма да се намесват в делата, свързани с Тайванския проток. Това включва прекратяване на военната помощ – дори в случай на война – за националистически Китай, който към този момент се е оттеглил на остров Тайван и е изправен пред инвазия от страна на комунистическия континент. [3] Държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън подкрепя политиката на Труман и заявява, че Корейският полуостров се намира извън „отбранителния периметър“ на Съединените щати. [4] Тази политика на ненападение дава възможност на комунистическия блок да разшири влиянието си в Азия. Тя е прекратена едва след като ООН гласува в защита на Южна Корея след нахлуването на Севера през юни 1950 г.
Износът на революция се превръща в крайъгълен камък за външната политика на ККП. В допълнение към предоставянето на финансова подкрепа, обучение и оръжие за леви бунтове, КНР изпраща и войски в помощ на партизанските бойци срещу законните правителства. През 1973 г. по време на Културната революция, разходите на КНР за помощи към чужди държави достигат своя връх, равняващ се на близо 7% от националния бюджет.
Екстравагантният проект на ККП за износ на революция е заплатен с богатството и живота на китайския народ.
Според китайския учен Циен Япин, разполагащ с достъп до поверителни документи, публикувани от Министерството на външните работи на КНР, „през 1960 г. десет хиляди тона ориз са изпратени в Гвинея, а петнадесет хиляди тона пшеница – в Албания. От 1950 г. до края на 1964 г. общите разходи за чуждестранна помощ възлизат на 10,8 млрд. юана, като повечето капитал е изразходван… в разгара на Големия китайски глад.“ В периода от 1958 г. до 1962 г. десетки милиони умират от глад в Китай. Въпреки това разходите за чуждестранна помощ през тези години възлизат на 2,36 млрд. юана. Ако тези пари бяха останали в страната, безброй китайски граждани щяха да бъдат спасени от гладна смърт. [5]
а. Корейската война
Комунистическите партии се стремят към световно господство, като използват жадни за власт лидери като Йосиф Сталин, Мао Дзедун, Ким Ир Сен и Хо Ши Мин, за да подчинят повече съзнания и територии на своята зла идеология.
На 25 юни 1950 г., след продължителна подготовка Северна Корея нахлува в Южна Корея. Сеул пада само за три дни, а след месец и половина почти целият Корейски полуостров е под северна окупация. Мао е подготвен за Корейската война. През март 1950 г. китайски войски се събират по китайско-корейската граница, готови да помогнат на Севера. Когато силите на ООН навлизат дълбоко в севернокорейската територия, ККП изпраща в действие своята Народна доброволческа армия, спасявайки комунистическия режим на Ким от пълно унищожение. Войната продължава три години, като отнема живота на милиони хора и от двете страни. Комунистически Китай дава около един милион жертви. [6]
Освен спасяването на режима на Ким, ККП има и друг мотив за своето участие в конфликта: по време на гражданската война в Китай 1,7 млн. войници са дезертирали от силите на Куоминдан (Китайските националисти), за да се присъединят към редиците на ККП. Корейската война предоставя удобна възможност за режима да се отърве от тези политически ненадеждни войници. [7]
Тъй като КНР и Съветският съюз се съревновават за влияние над Северна Корея, Северът има полза и от двете страни. Например през 1966 г., когато Ким посещава Китай, той наблюдава работата по изграждането на метрото в Пекин и иска идентично на това метро да бъде построено и в Пхенян безплатно. Мао незабавно решава да спре строителството в Пекин и да изпрати оборудване и персонал – включително две дивизии от железопътния корпус на Народноосвободителната армия и множество инженери, общо няколко десетки хиляди души – в Пхенян. Северът не изразходва и стотинка, нито използва свои хора в строителството, но въпреки това изисква от ККП гаранция, че метрото ще издържи по време на война. В крайна сметка метрото на Пхенян се превръща в едно от най-дълбоките в света, със средна дълбочина 90 метра и максимална дълбочина 150 метра под земята. След като строежът е завършен, Ким съобщава на обществеността, че делото е извършено от корейци. Освен това Ким често пренебрегва Пекин и се обръща директно към Съветския съюз за пари и материали. След Корейската война ККП оставя свои представители в Северна Корея със задачата да вкарат Севера в полезрението на КНР. Вместо това приятелски настроените към ККП лица са убити или хвърлени в затвора по време на чистките на Ким и КНР губи на всички фронтове. [8]
Северна Корея е символ на ужасите на комунизма, наложен отвън. Севернокорейският народ живее в съкрушителна бедност. Режимът на Ким е един от най-бруталните и репресивни на земята.
След разпадането на Съветския съюз ККП драстично ограничава помощите за Северна Корея. През 90-те години на 20-и век Северна Корея преживява опустошителен глад. През 2007 г. неправителствената организация „Асоциация на севернокорейските дезертьори“ съобщава, че през първите 60 години на комунистическото управление на династията Ким най-малко 3,5 млн. севернокорейци са починали от глад и производните на него болести. [9]
б. Виетнамската война
Преди началото на войната ККП подкрепя Комунистическата партия на Виетнам (КПВ) срещу френското колониално правителство. През 1954 г. французите претърпяват голямо поражение при Диенбиенфу, което води до провеждането на Женевската конференция през същата година и конфронтацията между Северен и Южен Виетнам. След като французите се оттеглят от Индокитай, Северен Виетнам нахлува в Юга по маршрута на Хо Ши Мин през Лаос и Камбоджа. От 1964 г. до 1973 г. Съединените щати участват в конфликта с цел ограничаване разпространението на комунизма в Южен Виетнам. По това време Виетнамската война е най-големият военен конфликт след Втората световна война.
Още през 1950 г. Мао изпраща съветници на КПВ. Ръководител на военната консултантска група е генералът от Народната освободителна армия Уей Гуоцин. Консултативната група за поземлена реформа на ККП задържа и екзекутира десетки хиляди виетнамски земевладелци и „богати селяни“, което предизвиква глад и аграрни бунтове в Севера. ККП помага на КПВ да потуши тези бунтове и започва движения за идеологическо коригиране на партията и армията, подобни на движението за коригиране на ККП в Ян’ан от 1942-1944 г. Мао оказва огромна помощ на Виетнам, въпреки че в Китай десетки милиони хора умират от глад. Той прави това, за да се съревновава със Съветския съюз за влияние във Виетнам, а също и за да утвърди своя авторитет в ККП.
През 1962 г. на Седемхилядното народно събрание заместник-председателят на ККП Лиу Шаоцъ прекратява катастрофалната политика на Мао за Големия скок напред и започва подготовка за икономическо възстановяване. Това ефективно би маргинализирало Мао, затова, за да опази властта си, той подтиква КНР към по-голяма ангажираност във Виетнамската война. Лиу, който няма никакво влияние в Народната освободителна армия (НОА), е принуден да отложи плановете си за икономическо възстановяване.
През 1963 г. Мао изпраща във Виетнам първо Луо Руицън, а след това и генерал Лин Бяо. Лиу Шаоцъ дава обещание на Хо Ши Мин, че КНР ще поеме разходите за военните действия на Северен Виетнам, като му казва: „Ако има война, можеш да приемеш Китай за свой отечествен фронт“. ККП изпълнява това обещание. До 1975 г. общата помощ на ККП за Виетнам достига 20 млрд. долара, а стотици хиляди китайски войници са изпратени в Северен Виетнам, където изпълняват различни бойни и поддържащи функции.
По ирония на съдбата помощта за КПВ от ККП се превръща в точка на политически разрив между КНР и Северен Виетнам. С цел да поддържа борбата на северновиетнамците със Съединените щати, ККП постоянно им доставя оръжия и други военни материали. Междувременно КПВ се надява да сложи край на войната по-бързо и от 1969 г. се присъединява към водените от САЩ мирни преговори в Париж. Преговорите не включват Китай, което означава, че КПВ подкопава намерението на Пекин да държи Съединените щати вързани във Виетнам.
През 70-те години на 20-и век, след опита за дезертьорство и смъртта на видния военен лидер на ККП Лин Бяо, Мао спешно трябва да затвърди политическата си власт. Освен това китайско-съветските отношения са достигнали своя пик след поредица от военни сблъсъци между двете сили през 1969 г. по поречието на река Усури. За да се противопостави на съветската заплаха, Мао си сътрудничи със Съединените щати и кани американския президент Ричард Никсън на посещение в Китай.
Изправени пред опозицията на Виетнамската война, Съединените щати не желаят да продължават войната и през 1973 г. изтеглят войските си от Виетнам. На 30 април 1975 г. Северен Виетнам окупира Сайгон и превзема Южен Виетнам. Под ръководството на ККП КПВ започва репресии, подобни на тези в кампанията на ККП за потискане на контрареволюционерите. Повече от два милиона души в Южен Виетнам се излагат на смъртна опасност, за да избягат от страната, което се превръща в най-голямата бежанска вълна от Азия по време на Студената война.
в. Червените кхмери
След като обединява страната и подписва мирно споразумение с Вашингтон, КПВ се дистанцира от влиянието на Пекин и укрепва отношенията си със Съветския съюз. Недоволен от развоя на събитията, Мао използва режима на Червените кхмери в Камбоджа, който е свързан с ККП, но в противоречие с Виетнам, за да окаже натиск върху Ханой.
Подкрепата на ККП за Комунистическата партия на Камбоджа (по-позната като Червените кхмери) започва през 1955 г., като лидери на Кхмерите получават обучение в Китай. Ръководителят им Пол Пот идва на власт с одобрението на Мао през 1963 г. Само през 1970 г. ККП предоставя на Червените кхмери оръжия, достатъчни за въоръжаването на тридесет хиляди души. Дестабилизирана от войната във Виетнам, Камбоджа пада под властта на Червените кхмери през 1975 г.
Управлението на Пол Пот е изключително жестоко. Той премахва валутата, нарежда на всички градски жители да се присъединят към колективните трудови отряди в провинцията и избива видни интелектуалци, за да пречисти страната от „западното“ влияние. За малко над три години повече от една четвърт от населението на Камбоджа загива от глад или е убито в прословутите „полета на смъртта“. Червените кхмери не се задоволяват само с тероризирането на собствените си поданици, но многократно изпращат войски през границата в Южен Виетнам и извършват множество кланета във виетнамските погранични села. Подкрепян от Съветския съюз, Виетнам нахлува в Камбоджа през декември 1978 г. Изстрадалият тригодишен ад камбоджански народ приветства виетнамската армия. Само месец след началото на войната Червените кхмери са прогонени от столицата Пном Пен и са принудени да избягат в планините, за да се бият като партизани. Наказателната война на Виетнам срещу Червените кхмери вбесява тогавашния китайски лидер Дън Сяопин. В началото на 1979 г. Дън заповядва на НОА да започне „контраатака“ срещу Виетнам, в резултат на което избухва триседмична война, която според много историци е категорично спечелена от Виетнам. ККП продължава атаките към Виетнам и през 80-те години.
През 1997 г. ирационалното поведение на Пол Пот води до ожесточени спорове сред членовете на Червените кхмери. Той е арестуван от кхмерския командир Та Мок и осъден в публичен процес на доживотен затвор. През 1998 г. умира от сърдечна недостатъчност. През 2014 г., въпреки многократните опити на ККП да възпрепятства процеса, специална секция на съда в Камбоджа осъждат двама кхмерски лидери – Кхиеу Самфан и Нуон Чеа – на доживотен затвор.
г. Възход и падение на Инфилтрацията на ККП в Югоизточна Азия
В допълнение към действията си в бившите френски колонии в Индокитай, ККП полага големи усилия да насърчава комунистическите въстания в цяла Югоизточна Азия. Тези комунистически движения са особено активни през 50-те и 60-те години на 20-и век, след което са победени или маргинализирани от местните правителства.
Износа на революции от ККП има болезнени последици за китайската диаспора. Хиляди китайци в страните от Югоизточна Азия губят живота си поради етническо насилие, а в много общности правата на китайците за развиване на бизнес и получаване на образование са ограничени.
Типичен пример за това е Индонезия. През 50-те и 60-те години на ХХ век ККП предоставя значителна финансова и военна подкрепа за подпомагане на Комунистическата партия на Индонезия (КПИ). По това време КПИ е най-голямата политическа група, която към 1965 г. се състои от три милиона души с партийни книжки. Към нея се причисляват и други организации, като общият брой на обвързаните лица и членове достига двадесет и два милиона души, разпръснати в правителството и обществото на Индонезия, включително и хора, близки до първия индонезийски президент Сукарто.
По това време Мао критикува Съветския съюз за оказаната подкрепа към „ревизионизма“, т.е. отклонението от строгата марксистка доктрина, и силно насърчава КПИ да поеме по пътя на насилствената революция. Лидерът на КПИ Д. Н. Айдит е почитател на Мао и подготвя извършването на военен преврат. На 30 септември 1965 г. военният лидер Сукарто смазва този опит, прекъсва връзките с Китай и прочиства голям брой членове на КПИ. Причината за тази чистка е свързана с изявление на Джоу Ънлай, премиер на КНР. По време на една от международните срещи между комунистическите страни Джоу обещава на Съветския съюз и на представители на други комунистически страни следното: „В Югоизточна Азия има толкова много отвъдморски китайци. Китайското правителство има възможност да изнася комунистически идеи чрез тези отвъдморски китайци и да принуди Югоизточна Азия да смени цвета си за една нощ.“ В отговор на опитите на ККП за разпалване на местна революция в Индонезия започват мащабни антикитайски движения. [10]
Подобен е случаят с антикитайското движение в Бирма (Мианмар). През 1967 г., скоро след началото на Културната революция, китайското консулство в Бирма, както и местният клон на информационната агенция на ККП „Синхуа“ започват усилено да популяризират Културната революция сред китайците в чужбина, като насърчават студентите да носят значки на Мао, да изучават неговата „Малка червена книга“ и да се противопоставят на бирманското правителство. Бирманската военна хунта под ръководството на генерал У Не Вин издава заповед да се забрани носенето на значки с образа на Мао и изучаването на неговите трудове, както и да се затворят китайските училища. През юни 1967 г. в столицата Янгон избухват антикитайски бунтове, при които десетки са пребити до смърт, а стотици са ранени.
През юли 1967 г. официалните говорители на ККП призовават за „твърда подкрепа към народа на Мианмар под ръководството на Комунистическата партия на Бирма, да предприеме въоръжен конфликт и да организира голямо въстание срещу правителството на Не Вин“. Скоро след това ККП изпраща екип от военни съветници в помощ на Комунистическата партия на Бирма (КПБ), която е прогонена в горите от бирманските правителствени сили. На 1 януари 1968 г. голям брой китайски червеногвардейци и сили на КПБ атакуват Бирма от китайската провинция Юннан, разгромяват бирманските правителствени сили и поемат контрол над региона Кокан. [11]
Опитите на ККП за износ на революция по време на Културната революция включват насърчаване на насилието и предоставяне на военно обучение, оръжия и финансиране. Когато ККП спира опитите си за износ на революция, комунистическите партии в различни страни до една се разпадат и не успяват да се възстановят.
През 1961 г. Малайската комунистическа партия (МКП) решава да се откаже от въоръжения конфликт и вместо това да придобие политическа власт чрез законни избори. Дън Сяопин кани лидера на МКП Чин Пън и други в Пекин, като изисква от тях да продължат усилията за насилствено въстание, тъй като по това време ККП вярва, че революционна вълна, съсредоточена около виетнамското бойно поле, ще може да обхване цяла Югоизточна Азия. По този начин ККП продължава въоръжената си борба и опитите за предизвикване на революция още двадесет години. [12] ККП финансира МКП, като я принуждава да се снабдява с оръжия от черния пазар в Тайланд. През 1969 г. ККП създава радиостанция „Малайски звук на революцията“ в град Иян, провинция Хунан, която излъчва на малайски, китайски, тамилски, английски и други езици. [13]
Освен в горепосочените страни, ККП се опитва да изнесе революция и във Филипините, Непал, Индия, Шри Ланка, Япония и други страни, като в някои случаи осигурява военно обучение, а в други разпространява пропаганда. Някои от тези комунистически организации по-късно стават международно признати терористични групи. Например японската Червена армия, основана през 1971 г., се корени в радикалното движение от 60-те години на 20-и век и става известна със своята антимонархическа и подкрепяща насилието революционна пропаганда. Групата е отговорна за редица терористични нападения, включително множество отвличания на самолети и клането на летище „Лод“.
В края на 70-те години, след Културната революция, ККП ограничава помощите за комунистическите движения в Югоизточна Азия. По време на среща между министър-председателя на Сингапур Ли Куан Ю и Дън Сяопин, Ли иска от Дън да спре радиопредаванията на МКП и Комунистическата партия на Индонезия. По това време КНР е заобиколена от врагове и изолирана, а Дън току-що е поел властта и се нуждае от международна подкрепа, затова се съгласява с молбата на Ли. Дън се среща с лидера на МКП Чин Пън и определя краен срок за спиране на предаванията, агитиращи за комунистическа революция. [14]
2. Износ на революция в Латинска Америка и Африка
Както Съветският съюз, така и КНР провеждат мащабни кампании в подкрепа на комунистическите движения в Близкия изток, Южна Азия, Африка и Латинска Америка. В края на 60-те години на 20-и век обаче, намирайки се под натиска на стратегията за ограничаване на САЩ и НАТО, Съветският съюз възприема нов идеологически подход. Тази политика призовава за мирно съвместно съществуване със западните капиталистически страни, което кара Съветския съюз да намали помощта за революционните движения в Третия свят. ККП, която проповядва глобална революция, обвинява Съветския съюз в „ревизионизъм“. В началото на 60-те години на 20-и век Уан Дзясян, министър на отдела за международни връзки и бивш посланик на КНР в Съветския съюз, предлага подобна политика, но е критикуван от Мао, че е твърде приятелски настроен към империалистите, ревизионистите и реакционерите и не подкрепя достатъчно световното революционно движение.
По време на Културната революция ККП често използва лозунга: „Пролетариатът може да освободи себе си само като освободи цялото човечество“. В статията си от 1965 г. тогавашният министър на националната отбрана Лин Бяо твърди, че предстои прилив на световна революция. Следвайки теорията на Мао за „обкръжаване на градовете от селските райони“ (така ККП завзема властта в Китай), Лин сравнява Северна Америка и Западна Европа с градове, а Азия, Африка и Латинска Америка — със селски райони. Износът на революция в Азия, Африка и Латинска Америка се разглежда като важна политическа и идеологическа задача за ККП, тъй като тя е основополагаща за завладяването на Запада. Ето защо, освен че изнася революция в Азия, ККП под ръководството на Мао се конкурира със Съветския съюз за влияние и в Африка и Латинска Америка.
а. Латинска Америка
Професор Йинхонг Ченг от Държавния университет в Делауеър пише в статията си „Износ на революция към света — Анализ на влиянието на Културната революция в Азия, Африка и Латинска Америка“:
В средата на 60-те години маоистките комунисти създават организации в държавите от Латинска Америка – Бразилия, Перу, Боливия, Колумбия, Чили, Венецуела и Еквадор. Основните членове са млади хора и студенти. С подкрепата на Китай през 1967 г. маоистите в Латинска Америка създават две партизански групи: Народната освободителна армия на Колумбия, [която] включва женска рота, имитираща Червения женски отряд и наречена „Отряд Мария Кано“ [; и] Боливийската партизанска армия Ñancahuazú, или Националната освободителна армия на Боливия. През същия период някои комунисти във Венецуела също започват акции на въоръжено насилие.
Освен това лидерът на Перуанската комунистическа партия, Абимаел Гусман, е бил обучаван в Пекин в края на 60-те години на 20-и век. Освен изучаването на взривни вещества и огнестрелни оръжия, по-важно за него е усвояването на Мисълта на Мао Дзедун, по-специално идеите за „превръщането на духа в материя“ и че с правилния път може да се стигне от „липса на персонал до наличие на персонал; от липса на оръжие до наличие на оръжие“. [15]
Абимаел Гусман е лидер на Перуанската комунистическа партия (известна още като „Сияен път“), която е посочена от правителствата на САЩ, Япония, Канада, Европейския съюз и Перу като терористична организация.
Куба е първата държава в Латинска Америка, която установява дипломатически отношения с ККП. За да спечели симпатиите на Куба и в същото време да се конкурира със Съветския съюз за лидерство в международното комунистическо движение, ККП отпуска на Че Гевара заем от 60 млн. долара при посещението му в Китай през ноември 1960 г. Това става по време, когато китайският народ умира от глад заради кампанията „Голям скок напред“. Джоу Енлай също така заявява на Гевара, че при преговори заемът може да бъде опростен. По-късно, когато Фидел Кастро започва да клони към Съветския съюз, след развалянето на китайско-съветските отношения, ККП изпраща голям брой пропагандни брошури на кубински служители и цивилни граждани чрез посолството в Хавана, в опит да подбуди преврат срещу режима на Кастро. [16]
През 1972 г., когато Мексико и ККП установяват дипломатически отношения, първият китайски посланик в Мексико е Шян Шянуей, разузнавач на ККП. На Шян са възложени задачите да събира сведения (включително за Съединените щати) и да оказва намеса в работата на мексиканското правителство. Точно преди пристигането на Шян, Мексико обявява, че са арестувани група партизани, получили обучение в Китай. Мексиканският президент Луис Ечевери е особено разгневен, тъй като при установяването на дипломатически отношения с Китай той е устоял на острата съпротива на Мексико и на Съединените щати. Шян предлага на Джоу Енлай да изглади инцидента, като покани Ечевери да посети Китай. Ечевери приема поканата и освен това иска от ККП да предостави на Мексико преференциално отношение в търговията, с което ККП се съгласява. [17]
б. Африка
Чън също така описва как ККП влияе на независимостта на африканските държави и на пътя, по който те са поели след независимостта:
По данни на западни медии преди средата на 60-те години на 20-и век някои африкански революционни младежи от Алжир, Ангола, Мозамбик, Гвинея, Камерун и Конго са преминали обучение в Харбин, Нанкин и други китайски градове. Член на Африканския национален съюз на Зимбабве (ZANU) описва едногодишното си обучение в Шанхай. Освен военно обучение, то е включвало и политически науки, как да се мобилизира селското население и да се започнат партизански акции с цел гражданска война. [18]
През 60-те години Танзания и Замбия получават най-голяма помощ от проектите на ККП за външна революция на континента.
Така например ККП изпраща група експерти от Шанхайското бюро за текстилна промишленост да построят текстилна фабрика в Танзания. Ръководителят на групата интегрира силен идеологически оттенък в помощния проект. При пристигането си на строителната площадка той развява петзвездното червено знаме на КНР, издига статуя на Мао, пуска музика от епохата на Културната революция и рецитира цитати от Мао. Строителната площадка се превръща в модел на Културната революция в чужбина. Той организира и пропаганден екип за популяризиране на „Мисълта на Мао Дзедун“ и активно разпространява бунтовнически възгледи сред местните работници. Танзанийските власти са разгневени от опитите на ККП да вдигне революция на местно ниво.
Тогава Мао решава да построи железопътна линия Танзания-Замбия, която да свърже Източна с Централна и Южна Африка. От 1970 г. до 1976 г. Китай изпраща петдесет хиляди работници и изразходва близо 10 млрд. юана за построяването на 320 моста и 22 тунела на железопътната линия. Еквивалентната стойност на железопътната линия днес би била стотици милиарди юана или десетки милиарди в щатски долари. Въпреки това поради лошото управление и корупцията в Танзания и Замбия, железницата никога не е била рентабилна и все още зависи от Китай, за да продължава да функционира.
3. Социализъм в Източна Европа
След разгрома на нацистите през Втората световна война Съветският съюз окупира Източна Германия в съответствие с разделението на силите, определено на Ялтенската конференция. Москва установява комунистически режими във всички източноевропейски държави под свой контрол, като създава военния съюз Варшавски договор.
С напредването на Студената война Съветският съюз се бори да запази господството си над своите сателитни държави. След китайско-съветския разрив КНР създава самостоятелни връзки с източноевропейските режими, най-вече с Албания.
а. Съветските репресии срещу народните движения в Източна Европа
През февруари 1956 г. съветският лидер Никита Хрушчов разобличава Сталин в тайна реч, произнесена на Двадесетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС), с което поставя началото на период на ограничена политическа либерализация. Освободената атмосфера води до бунтове в Източна Европа, първо в Полша, а след това и в Унгария.
В Полша през март 1956 г., след смъртта му, наследниците на диктатора Болеслав Бйерут започват да настояват за реформи и отделяне от сталинското наследство. През юни десетки хиляди фабрични работници в Познан започват стачка. След като протестиращите са брутално репресирани, партийното ръководство, отчитайки засилването на националистическите настроения, предприема мерки за умиротворяване на хората. Те избират за лидер Владислав Гомулка, който е настроен като ястреб по отношение на Съветския съюз и е готов да се противопостави на Хрушчов.
Опитът за революция в Унгария започва през октомври 1956 г., когато група студенти съставят списък с шестнадесет искания, сред които е и изтеглянето на съветските войски. На 23 октомври протестиращите събарят бронзовата статуя на Сталин, оставяйки след себе си ботушите му, в които тълпата поставя унгарски знамена. По приблизителни оценки двеста хиляди протестиращи излизат на улиците. Съветските танкове и войски откриват огън по тълпите, убивайки десетки невъоръжени демонстранти.
Първоначално Съветският съюз желае да си сътрудничи с новосъздадената опозиционна партия и назначава Имре Наги за министър-председател и председател на Министерския съвет. Но след като Наги идва на власт, той се оттегля от Варшавския договор и настоява за по-нататъшна либерализация. В отговор на това на 4 ноември Съветският съюз изпраща шестдесет хиляди войници и танкове, за да смаже движението за независимост, като убива няколко хиляди души. Наги е заловен и в крайна сметка екзекутиран заедно със стотици свои поддръжници. Стотици хиляди унгарци бягат на Запад. [19]
Съветската инвазия в Унгария е последвана от Пражката пролет в Чехословакия през 1968 г. След речта на Хрушчов от 1956 г. Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) разхлабва регулациите, което позволява развитието на относително независимо гражданско общество. Една от представителните фигури по онова време е Вацлав Хавел, който по-късно става първият президент на днешната Чешка република.
През януари 1968 г. реформаторският политик Александър Дубчек поема поста първи секретар на ККП. Той засилва реформите и популяризира лозунга за „социализъм с човешко лице“. Скоро след това Дубчек започва мащабна реабилитация на лица, които са били несправедливо преследвани по времето на Сталин. Дисидентите са освободени, контролът върху медиите е отслабен, академичната свобода е насърчена, на гражданите е разрешено да пътуват в чужбина, а надзорът над църквата е намален. Най-важното е, че ККП разрешава ограничена вътрешнопартийна демокрация.
Спомняйки си за унгарското въстание от 1956 г., Съветският съюз смята подобни реформи за предателство на социалистическите принципи и се опасява, че други страни ще последват този пример. От март до август 1968 г. съветски служители, включително генералният секретар на КПСС Леонид Брежнев, провеждат пет конференции с Дубчек, опитвайки се да го принудят да се откаже от демократичните реформи. Дубчек игнорира исканията на Брежнев. През август същата година Съветският съюз и други държави от Варшавския договор нахлуват в Чехословакия със стотици хиляди войници, изненадвайки страната. Пражката пролет е смазана и „социализмът с човешко лице“ престава да съществува. [20]
Съветският съюз разчита на военната си сила, за да наложи комунистическо управление в Източна Европа и да запази контрола си над региона. Дори най-малките стъпки към либерализация водят до бунтове срещу социалистическата система. В края на 80-те години на 20-и век съветското ръководство започва политически и икономически реформи, които довеждат до края на Студената война, падането на Берлинската стена и рухването на всички комунистически режими в Източна Европа. Тъй като Съветският съюз не желае да поддържа скъпоструващата политика, необходима за продължаване на господството му, населението на Полша, Румъния, България, Чехословакия и Източна Германия се вдига на мирен протест срещу местните режими.
В деня на клането на площад „Тиенанмън“ на 4 юни 1989 г. в Китай, в Полша се провежда първият тур на свободни демократични избори. На втория тур, проведен на 18 юни, комунистите и техните коалиционни партньори биват отстранени от парламента.
През октомври 1989 г. в редица градове от Източна Германия се провеждат масови демонстрации срещу управляващата Социалистическа партия на единството (SED). По време на посещението си в Берлин през същия месец съветският лидер Михаил Горбачов заявява на генералния секретар на SED Ерих Хонекер, че реформата е единственият път, водещ напред.
Веднага след това Източна Германия премахва ограниченията за пътуване в Унгария и Чехословакия, в които по това време протича процес на политическа либерализация по съветски образец. Това позволява на огромен брой хора да избягат в Западна Германия през Чехословакия, като Берлинската стена вече не може да спре вълните от бягащи граждани. На 9 ноември SED се отказва от контрола върху междугерманската граница. Десетки хиляди източногерманци нахлуват в Западен Берлин и стената е демонтирана. Символът на комунистическата Желязна завеса, пазен в продължение на десетилетия, остава в историята. [21]
б. Албания и Китай
ККП полага много усилия, за да придобие влияние върху Албания, която критикува Москва и напуска Варшавския договор. Мао е доволен от скъсването на Албания със Съветския съюз и така започва програма за предоставяне на „помощ“ на Албания, независимо от цената.
„Синхуа“ съобщава, че „от 1954 г. до 1978 г. Китай е предоставил финансова помощ на Партията на труда на Албания седемдесет и пет пъти; сумата по споразумението е над 10 млрд. китайски юана“. По онова време населението на Албания е едва около два милиона души, което означава, че всеки човек е получил еквивалента на пет хиляди юана. В същото време средният годишен БВП на глава от населението в Китай е бил едва двеста юана. През този период Китай също така преживява глада на Големия скок, както и икономическия срив, причинен от Културната революция на Мао. По време на глада КНР използва малките си резерви от чуждестранна валута, за да внася храна. През 1962 г. Рейс Малиле, албанският посланик в Китай, пътува до Китай, за да поиска селскостопанска помощ. По нареждане на заместник-председателя на партията Лю Шаоцзи китайски кораб, превозващ закупена от Канада пшеница и пътуващ за Китай, променя курса си и разтоварва пшеницата на албанско пристанище. [22]
Освен това Китай помага на Албания да построи текстилна фабрика. Държавата не разполага с памук, така че Пекин използва чуждестранните си резерви, за да купи памук за Албания. Веднъж албански официални лица искат от Гън Бяо, тогавашния посланик на КНР в Албания, да замени основно оборудване в завод за торове, като е желателно оборудването да дойде от Италия. Тогава Китай купува машини от Италия и ги монтира в Албания. Междувременно Албания приема китайската помощ за даденост и често я пропилява. Огромни количества стомана, машинно оборудване и прецизни инструменти, изпратени от Китай, са оставени на открито. Албанските служители обаче не се притесняват от това; те вярват, че ако материалът или оборудването се развалят или загубят, Китай просто ще ги възстанови.
През 1974 г. Албания получава заем от Китай в размер на пет млрд. юана. Въпреки че се намира в състояние на почти пълен икономически колапс поради Културната революция, КНР одобрява заем от един млрд. юана за Албания. Албанското ръководство обаче е силно недоволно и започва антикитайско движение с лозунги гласящи: „Никога няма да преклоним глава пред икономическия натиск на чужда държава“. Също така, ръководството отказва да изпълни исканията на КНР за петрол и асфалт.
4. Комунизмът след Студената война
След края на революциите от 1989 г. самият Съветски съюз претърпява драстични политически промени. През август 1991 г. хардлайнерите в КПСС, КГБ и армията, които смятат реформите на Горбачов за предателство към комунизма, извършват преврат, като поставят съветския лидер под домашен арест и изпращат танкове да окупират Москва. Но заговорът не получава подкрепа от редовите членове на партията и широката общественост. Заговорниците са арестувани, като някои слагат край на живота си. На 25 декември 1991 г., когато в цялата страна движенията за независимост се засилват, Горбачов обявява разпадането на Съветския съюз на петнадесет независими републики.
Краят на Студената война, разпадането на съветския блок и началото на икономическите реформи в Китай изглеждат като знак за края на заплахата на комунизма за свободния свят и човечеството. В действителност противопоставянето между Съединените щати и Съветския съюз отклонява вниманието на хората от машинациите на ККП, давайки ѝ десетилетия да укрепи тоталитарната си система и да подкопае свободния свят.
След Втората световна война настъпва процес на изчистване на всички елементи от нацизма в обществото, наред с публични съдебни процеси срещу нацистките военнопрестъпници и широкото разясняване на злините на фашистката идеология. За разлика от него, пълното отчитане на комунистическите престъпления все още не е осъществено. Русия и много други бивши съветски републики така и не скъсват връзка със съветското си минало и не премахват тайния полицейски апарат. Несменяемият президент на Русия е бивш агент на КГБ, който е бил и началник на руската тайна полиция. Комунистическите идеологии и техните последователи не само са все още активни, но и разпространяват влиянието си на Запад и по целия свят.
Антикомунистическите активисти на Запад — по-възрастните поколения, които имат по-дълбоко разбиране за комунизма — постепенно измират, докато представителите на новите поколения не са достатъчно образовани за него. Комунистическите и левите организации по света успяват да продължат своите радикални или прогресивни движения за сваляне и разрушаване на традиционните ценности и социални структури.
Първият президент на Руската федерация Борис Елцин предприема редица действия за прочистване на съветската идеология — уволнява бивши съветски държавни служители, сваля статуите на Ленин и други комунистически лидери и възстановява православните християнски църкви, разрушени от КПСС — но тези стъпки се оказват до голяма степен повърхностни в прочистването на страната от дълбоко вкоренената партийна култура, насаждана в хората и институциите в продължение на почти седем десетилетия. Освен това политическите сътресения и икономическият срив, последвали края на Съветския съюз, подхранват носталгията по отминалата епоха.
Възраждането на подкрепата за комунизма в Русия води до създаването на Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ). Тя става и остава основна политическа партия до възхода на „Единна Русия“ на Владимир Путин.
През октомври 1993 г. — само две години след като гражданите на Москва излизат по улиците, за да настояват за своята независимост и демокрация — десетки хиляди московчани излизат на Червения площад, викайки имената на Ленин и Сталин и развявайки бившите съветски знамена. В неотдавнашни анкети, като например проведената от московската телевизия РБК през 2015 г., много респонденти (около 60% в анкетата на РБК) заявяват, че Съветският съюз трябва да бъде възроден. През май 2017 г. Комунистическата младежка лига, която е създадена като асоциирана организация на КПСС, организира церемония по полагане на клетва от младежи на Червения площад в Москва пред гроба на Ленин. По време на митинга председателят на КПРФ Генадий Зюганов заявява, че наскоро в партията са се присъединили шестдесет хиляди новобранци и че комунистическата партия продължава да оцелява и да се разраства.
Призракът на комунизма продължава да преследва най-голямата държава в света. Само в Москва има повече от осемдесет паметника на Ленин, чийто гроб на Червения площад продължава да привлича туристи и последователи. Престъпленията на КГБ никога не са били напълно разкрити и осъдени от света. През последното столетие откритото комунистическо влияние в управлението на повечето страни е отслабнало. В разгара на комунистическото движение по време на Студената война в повече от две дузини държави управляват заклети комунистически режими. Днес са останали само четири: Китай, Виетнам, Куба и Лаос. Макар че управляващата партия в Северна Корея е изоставила позоваванията на марксизма и ленинизма, тя все още е тоталитарна комунистическа държава. Повече от сто държави по света са регистрирали комунистически партии.
През 80-те години на 20-и век в Латинска Америка има повече от петдесет комунистически партии с общ брой членове един милион (от които около половината са членове на комунистическата партия на Куба). В началото на 80-те години на 20-и век Съединените щати и Съветският съюз са в ожесточена конкуренция в горещите точки на Латинска Америка и Азия. С разпадането на Източна Европа и Съветския съюз комунистическите партии, които се фокусират върху насилието, за да наложат управлението си, като Перуанската комунистическа партия, стават все по-малко.
Въпреки това повечето латиноамерикански страни все още са обхванати от различни варианти на социализма. Левите политически партии носят имена като Демократична социалистическа партия и Народна социалистическа партия. Редица комунистически партии в Централна Америка премахват думите „комунистическа партия“ от имената си, но продължават да популяризират комунистически и социалистически идеологии, като стават още по-измамни в действията си.
В повечето от тридесет и трите независими държави в Латинска Америка и Карибския басейн има комунистически партии, които са приети като легитимни политически играчи. Във Венецуела, Чили, Уругвай и други страни комунистическата партия и управляващата партия често формират коалиционни правителства, докато в други страни комунистическите партии играят ролята на опозиция.
На Запад и в други региони по света комунизмът не прибягва до насилствена революция, както това става на Изток. Вместо това той използва скрит подход, като привържениците на левите идеологии проникват в почти всеки аспект на обществото. Десетилетия по-късно западните форми на комунизъм до голяма степен успяват да подкопаят традиционното общество и морал, като разрушават културата, предадена от божественото. В този смисъл призракът на комунизма е установил своя контрол над целия свят.
Препратки
1. Chongyi Feng, “How the Chinese Communist Party Exerts Its Influence in Australia,” ABC News (Australia), June 5, 2017, http://www.abc.net.au/news/2017-06-06/how-china-uses-its-soft-power-strategy-in-australia/8590610.
2. Jung Chang and Jon Halliday, “Lukewarm Believer (1920–25; age 26–31),” Mao: The Unknown Story (New York: Anchor Books, 2006).
3. Harry Truman, “Statement on Formosa” (speech, White House, January 5, 1950), USC US–China Institute, accessed April 19, 2020, https://china.usc.edu/harry-s-truman-%E2%80%9Cstatement-formosa%E2%80%9D-january-5-1950.
4. “US Enters the Korean Conflict,” National Archives, last modified September 7, 2016, https://www.archives.gov/education/lessons/korean-conflict.
5. Qian Yaping 錢亞平, “60 nian lai Zhongguo de dui wai yuanzhu: zui duo shi zhan guojia caizheng zhichu 7%” 60年來中國的對外援助:最多時佔國家財政支出7% [“Sixty Years of China’s Foreign Aid: Up to 7 Percent of the National Fiscal Expenditure”], People’s Daily, May 27, 2011, http://history.people.com.cn/BIG5/205396/14757192.html. [In Chinese]
6. Chen Xianhui 陈宪辉, “Di 38 zhang kang Mei yuan Chao” 第38章 抗美援朝 [“Chapter 38: Resist US, Aid Korea”], in Geming de zhenxiang. Ershi shiji Zhongguo jishi 革命的真相.二十世纪中国纪事 [The Truth of the Revolution: 20th Century Chronology of China] (December 2014), https://www.bannedbook.net/forum2/topic6605.html. [In Chinese]
7. Zhong Shanluo 鐘山洛, Dangshi mimi 黨史秘密 [Secrets of Party History] (Taiwan: Ha Ye chubanshe, 2016). [In Chinese]
8. Chen Xianhui 陈宪辉, “Di 52 zhang Wen Ge wai jiao: duiwai shuchu geming” 第52章 文革外交与输出革命 [“Chapter 52: The Cultural Revolution Diplomacy and Export Revolution”], in Geming de zhenxiang. Ershi shiji Zhongguo jishi 革命的真相.二十世纪中国纪事 [The Truth of the Revolution: 20th Century Chronology of China] (December 2014), https://www.bannedbook.net/forum2/topic6605.html. [In Chinese]
9. Li Su 李肃, “Jie mi shi ke: taoli Chaoxian wangming Zhongguo (wanzhengban)” 解密时刻:逃离朝鲜 亡命中国 (完整版 ) [“Leaking Moment: Escaping North Korea, Dying in China” (complete version)], Voice of America, October 8, 2012, https://www.voachinese.com/a/hm-escaping-north-korea-20121007/1522169.html. [In Chinese]
10. Song Zheng 宋征, “1965 Yinni ‘9.30’ zhengbian shimo” 1965印尼『9.30』政政变始末 [“The 9.30 Coup in Indonesia in 1965”], China in Perspective, modified September 20, 2017, http://www.chinainperspective.com/ArtShow.aspx?AID=183410. [In Chinese]
11. Wang Nan 王南, “Shuo gu lun jin: Miandian de Zhongguo chongjidui bo”, 说古论今:缅甸的中国冲击波 [“Talking About History: China’s Shock Wave in Myanmar”], Voice of America, February 24, 2012, https://www.voachinese.com/a/article-2012024-burma-china-factors-iv-140343173/812128.html. [In Chinese]
12. Cheng Yinghong 程映虹, “Xiang shijie shuchu geming—”Wen Ge” zai Ya Fei La de yingxiang chutan “向世界输出革命──“文革”在亚非拉的影响初探 [“Exporting Revolution to the World: An Early Exploration of the Impact of the Cultural Revolution in Asia, Africa and Latin America”], Modern China Studies, vol. 3 (2006). [In Chinese]
13. Chen Yinan 陳益南, “She zai Zhongguo de Ma Gong diantai”, 設在中國的馬共電台 [“MCP Radio Station in China”], Yanhuang Chunqiu, vol. 8, 2015. [In Chinese]
14. Cheng, “Xiang shijie shuchu geming.”
15. Ibid.
16. Chen, “Di 52 zhang Wen Ge wai jiao.”
17. Hanshan 寒山, “Jin shi zuo fei: Xiong Xiangshi he Zhonggong zai La Mei shuchu geing de lishi” 今是昨非﹕熊向暉和中共在拉美輸出革命的歷史 [“Xiong Xianghui and the CCP’s history of exporting revolution to Latin America”], Radio Free Asia, November 17, 2005, https://www.rfa.org/cantonese/features/history/china_cccp-20051117.html. [In Chinese]
18. Cheng, “Xiang shijie shuchu geming.”
19. Chen Kuide 陈奎德, Jindai xianfa de yanhua 近代宪政的演化 [The Evolution of Contemporary Constitutionalism], The Observer (2007), chap. 60. [In Chinese]
20. Ibid., chap. 67.
21. Ibid., chap. 77.
22. Wang Hongqi, “Zhongguo dui Aerbaniya de yuanzhu” 中国对阿尔巴尼亚的援助 [“China’s Aid to Albania”], Yanhuang Chunqiu, accessed April 16, 2020, http://www.yhcqw.com/36/3172.html#. [In Chinese]