„Не искам този ансамбъл да бъде музей. Пазя наследството, надграждам го и търся следващото ниво“ – Николай Несторов за цената на победите, силата на българския фолклор и отговорността да водиш Ансамбъл СОФИЯ-6 напред
Ансамбъл СОФИЯ-6 спечели титлата „Световен шампион“ на 22-я Международен фолклорен фестивал в Нова Прата, Бразилия. Това е 14-ата поредна световна титла за ансамбъла, ръководен от Николай Несторов, и поредното признание за българското фолклорно изкуство на международна сцена.
Срещаме се с Николай Несторов в деня на неговия рожден ден – един чудесен повод да поговорим за пътя до победата, огромния труд зад нея, за танцьорите и отговорността да представяш България пред света, за приемствеността, за границата между развитието на фолклора и неговото изкривяване, за ролята на държавата и за възможностите българският фолклор да бъде една от най-силните визитни картички на страната.
Какво означава за Вас лично титлата „Световен шампион“ в Нова Прата?
Победата в Нова Прата е 14-ата поредна световна титла за нас. Това е един от най-големите конкурси във фолклорния свят с високи изисквания, международно жури и силна конкуренция. Регламентът е от 15 страници и всеки участник е необходимо да се подготви според изискванията на организаторите и да покаже най-доброто от себе си както на сцената, така и във всички други изяви по време на фестивала.
Победата е резултат от огромен опит, дисциплина и отдаденост. И може би точно това означава за мен световният шампион – доказателство, че когато имаш корен, но имаш и смелост да създаваш, можеш да стигнеш много далеч.
Тук искам да отбележа, че тази година надминахме собствения си рекорд – само през последните три месеца спечелихме три големи световни титли. Затова тази 14-а титла за мен е едновременно признание за пътя, който сме изминали, и обещание, че пътят продължава.
Искам Ансамбъл СОФИЯ-6 да бъде жив организъм, а не музей на миналото – да пази това, което сме получили, но и непрекъснато да го развива, да го превръща в нещо, което говори и на следващото поколение.
Когато чуеш БЪЛГАРИЯ и СОФИЯ-6 на върха, всичко това придобива друг смисъл. Защото световната титла е чест, но и отговорност – тя показва, че България може да бъде на върха на световната танцова сцена и за мен това е най-важно.
Как се стигна до участието на СОФИЯ-6 в този престижен фестивал и как оценихте конкуренцията?
СОФИЯ-6 участва в Нова Прата още през 2019 година. Тогава спечелихме награда за хореография и аз знаех, че все още не сме готови за първото място. Тогава се вляха по-младите танцьори, които се развиваха в детско-юношеската ни формация „Искрица“ и тази изява ги подготви да са по-силни, по-смели и истински. Тогава създадохме нови произведения, танцьорите натрупаха опит и израснаха като ансамбъл.
Малко от личната ми история на хореограф – започнах през 1999 г. с три момичета. В онзи труден период на преход в България много състави не оцеляха. Постепенно ансамбълът се разви и постигна много добри резултати. От 2009 година започна звездният период за ансамбъла с първата ни световна титла в Палма де Майорка в съревнование с 60 състава от 40 страни, сред които и много професионални. И така, 16 участия в най-престижните конкурси на FIDAF, 14 победи!
Подготовката за всяко едно такова състезание е огромна – физическа, психологическа, организационна – напрежението е голямо. В Нова Прата има четири различни конкурсни програми, отделно концерт извън конкурса, както и участия в училища и на други сцени. За едно такова участие са необходими девет–десет различни програми, много носии и сериозна логистика. А когато излезеш на сцената, всичко се свежда до това: за няколко минути трябва да покажеш кой си.
От 2019 до 2026 г. създадохме много нови и силни произведения, готови за състезание. Бях щастлив да видя ансамбъла да представя България толкова убедително. Независимо дали става дума за конкурс или за проект в училище, когато обявяваха България публиката реагираше много силно – развяваха българския трибагреник, аплодираха ни, снимаха се с нас, искаха ни автографи, цялата зала се изпълваше с емоции.
Организаторите, журито и публиката не се интересуват от реклама или PR. За три до пет минути те искат да видят кой си и какъв ансамбъл си. Когато започна конкурсът и, целият град живееше с фестивала. Интересно е да наблюдаваш как целия град живее с фестивала – кметът, спортистите, охраната, медицинските екипи, хората в магазините – за всички е огромен празник. Това е истинската сила на подобно участие. Излизаш, танцуваш и оставяш следа. А когато зад името СОФИЯ-6 стои България, тази следа има значение.
Какво беше нивото на конкуренцията?
Нивото беше изключително високо. Мога да го сравня с Чеонан, Корея – един от големите световни конкурси, който спечелихме през 2010 година като първият и единствен български ансамбъл, завоювал тази титла. През 2024-а се върнахме отново и спечелихме Grand Prix.
В Нова Прата всеки състав беше дошъл за първото място. Особено силен беше ансамбълът от Галисия, Испания – с жив оркестър, интересна хореография, отличен синхрон и впечатляващо сценично присъствие. Те заеха второто място.
При нас напрежението беше до последния момент. През 2019-а не успяхме да стигнем до първото място. Този път се върнахме с една ясна цел – да свършим започнатото и доказахме, че когато имаш желание и високи цели, времето не заличава стремежа към върха, то го изгражда.
Какво Ви впечатли най-много в танцьорите?
Много съм впечатлен от тяхната мотивация, дисциплина, възпитание и цялостно поведение. Очаквах високо ниво, защото знаеха за какво отиват, но въпреки това успяха да ме изненадат. Според мен в момента няма друга група, която да съчетава по този начин сплотеността помежду си, личната отговорност и професионализма, с който се представят на подобни форуми.
Те са самодейци, които влагат собствени средства, поемат пътните си разноски, ползват личните си отпуски и посвещават времето, труда и таланта си на България. Излизат на сцената и вършат работата си по най-добрия възможен начин. Нещо важно ще допълня – представянето на една държава се измерва и с поведението извън сцената – с възпитанието, уважението и отношението към хората, с които се срещат. И в това отношение те също са достойни посланици на България.
Ако всеки човек в България откриваше призванието си, следваше го с такава отдаденост и даваше най-доброто от себе си, страната ни щеше да заеме мястото, което заслужава.
Как подбрахте репертоара, с който да представите България?
Имахме пет програми, четири от които бяха конкурсни. Три от тях бяха шопски. Започнахме с „Шопска картина“, след това представихме северняшка и тракийска програма, а накрая отново се върнахме към шопското. И трите шопски произведения са много различни – като носии, като изпълнение, като характер и въздействие. Искахме да покажем колко различни лица може да има шопският фолклор.
Подредихме програмата като изкачване – силно, по-силно, най-силно, а накрая – фурор. И точно в последния ден, на последната конкурсна вечер се случи нещо, което никой не беше планирал. Музиката спря на нашия танц по време на нашето изпълнение. И до днес не знам дали беше техническа грешка, но танцьорите не спряха. Продължиха да танцуват, да държат ритъма, да следват хореографията и да пазят позициите си. Когато музиката отново прозвуча, те бяха точно там, където трябваше да бъдат – в точния ритъм, в точния момент, в пълна концентрация. Тогава цялата зала се изправи на крака и избухна в аплодисменти.
Това, което можеше да бъде момент на притеснение, се превърна в един от най-силните мигове на цялото ни участие. Тогава разбрах, че когато хората са истински подготвени и вярват един в друг, музиката може да спре, но танцът продължава. И може би точно в тази тишина се видя най-ясно какво представляват тези танцьори – едно цяло, което знае как да продължи напред, независимо от всичко.
А аз, стоейки отстрани и гледайки ги, изпитах нещо, което трудно се описва с думи и бях сигурен, че някаква добра сила ни е помогнала.
Какво според Вас впечатли най-силно журито?
При нас всичко трябва да бъде съчетано – хореография, техника, музика, носии и най-вече емоция. Техническата подготовка е задължителна, визуалната картина трябва да бъде прецизна, но всичко това оживява едва тогава, когато зад него стои истинско преживяване.
На репетициите изисквам от танцьорите да бъдат себе си и да бъдат честни на сцената. Няма как да се преструваш и публиката да не го усети. Можеш да научиш стъпките, да усъвършенстваш техниката, да контролираш движението, но емоцията не може да се изиграе. За да я предадеш на другия, първо трябва да я преживееш в себе си. Трябва да повярваш в това, което танцуваш, да го почувстваш и да го пуснеш през себе си. Едва тогава публиката може да го усети и да стане част от това преживяване.
Технически сме много добре подготвени и визуално всичко е прецизно. Много хора ни питаха дали носиите ни са нови. Всъщност голяма част от тях са на 10, 15, дори 20 години. Просто се поддържат с огромно внимание и уважение. Пътуваме с тях внимателно подготвени, изгладени и подредени, защото и това е част от отношението ни към творчеството.
За мен детайлът има значение. Когато излезеш пред публика, представяш не само себе си и ансамбъла, а и културата, която носиш. Затова всяко движение, всяка носия, всеки звук и всяка емоция трябва да бъдат на своето място. Тогава освен, че изпълняваш танц, разказваш нещо, което си преживял, и караш другия да го преживее заедно с теб.
Усещахтебли, че ансамбълът може да спечели?
Не можеш да го предвидиш. Имам горчив опит от подобен форум преди години, когато целият град скандираше, че България или Литва ще бъдат първи. Всички бяха убедени, че победителят е сред нас, но накрая журито и организаторите направиха различен избор и спечели Мексико. До решението на журито никога не знаеш. Знаеш какво си представил, виждаш реакцията на публиката, аплодисментите, емоцията. Хората ти казват: „Вие сте шампионът!“ Но последната дума е на журито.
Всеки ансамбъл, който излиза на такъв форум, се подготвя с една мисъл – да даде всичко от себе си и да се бори за първото място. Ние също се подготвяме и тръгваме с такава нагласа, и шеговито си казваме: „Ние сме жури“.
Как реагираха танцьорите, когато разбрахте, че отново сте световни шампиони?
Това не беше първият ни световен успех – това беше 14-ата поредна световна титла. Реакцията ни беше смесица от облекчение, удовлетворение и онова дълбоко усещане, че целта е постигната. В този момент си даваш сметка, че целият труд, безбройните часове репетиции, пътуванията и огромната отдаденост са си заслужавали.
Още по време на програмите усещахме реакцията на публиката. Тя беше с нас. След това някои хора ни казаха, че са плакали по време на „Шопска картина“ заради емоционалната ѝ сила – толкова силно са преживели това, което сме им показали. За мен това е един от най-ценните знаци, че танцът е стигнал до човека.
А обявяването на победителя беше истинска кулминация – огромен екран, една след друга държавите, балони, напрежение, което се усещаше във въздуха. И тогава прозвуча „България!“
В този миг сякаш всичко си дойде на мястото. Всички репетиции, всички трудни моменти, всички усилия и цялата отдаденост получиха своя отговор. 14-ата титла вече беше факт. А зад нея стоеше България.
Как успявате чрез танца да покажете богатството на българския фолклор пред публика от друга култура?
СОФИЯ-6 стана на 50 години. Спектакълът, който подготвяме, не може да бъде просто разказ за историята на ансамбъла. Не искам да покажем само стари танци и да кажем: „Ето това създадохме тогава.“ За мен 50 години са история и огромна отговорност към това, което предстои. Ние постоянно изграждаме, надграждаме, надминаваме себе си и търсим нови предизвикателства.
Не искам този ансамбъл да бъде музей. Българският танц е изключително силен и начинът, по който го представяме, трябва да говори на времето, в което живеем. Днес сме в технологична епоха. Хората имат телефони в ръцете си, информацията идва от всички посоки, светът се променя с огромна скорост. Няма как да представяш фолклора по абсолютно същия начин и да очакваш той да въздейства на хората днес.
Фолклорът трябва да се развива по начин, по който стига до публиката, да докосва дълбините ни, без да губи същността си. България е невероятно богата на ритми, музика, движения и образи. Нашата задача е това богатство да бъде преведено на езика на съвременната сцена, така че човекът днес да го види, да го усети и да поиска да бъде част от него.
Затова създаваме нови хореографии, музиката се записва специално за ансамбъла, а носиите се изработват за конкретната постановка. Всеки детайл е част от цялостния образ и от начина, по който искаме да разкажем България.
За мен това е смисълът на приемствеността – да пазиш корена и да му дадеш нов живот. Да уважаваш онова, което си получил и да имаш смелостта да го поведеш напред. Защото фолклорът няма бъдеще, ако остане само спомен. Той има бъдеще, когато продължава да живее, да се променя и да докосва хората. И точно това искам да бъде СОФИЯ-6 – ансамбъл с 50 години история, но с поглед към следващите 50.
Бразилия, 2026 г.
Къде е границата между съвременното сценично представяне и превръщането на фолклора в кич?
Мярката. Талантът и усетът на хореографа – да знае какво може да направи, какво трябва да направи и най-вече как да го направи. Не бива да измисляш нещо само за да бъде различно. Необходимо е да стъпиш здраво върху фолклора, да познаваш неговата същност и да разбираш границата, която не трябва да се прекрачва.
Когато имаш усет, можеш да развиваш, без да променяш смисъла. Можеш да добавяш съвременен прочит, без да губиш автентичния дух. Защото всичко, направено с чувство за мярка и с уважение към основата, е красиво. А когато се прекали, дори най-доброто може да загуби стойността си.
За мен истинското майсторство е точно там – да знаеш докъде можеш да стигнеш, без да изгубиш онова, от което си тръгнал. Да развиваш фолклора, без да го подменяш.
Какво място заема приемствеността във вашата работа?
Всичко, което знам, съм научил и от баща ми – от неговия пример, от начина, по който работеше, и от отношението му към хората. Той е човекът, който ми показа как се работи с хора, как се изгражда ансамбъл и как се носи отговорност за него.
Аз съм започнал да танцувам на четири години. Тази среда е присъствала изцяло в живота ми – израснал съм в нея, живял съм с нея и постепенно съм разбрал, че това е моят път.
И може би най-важното, което съм получил от баща ми, не са конкретни знания или правила, а примерът. Видял съм с очите си какво означава да създадеш нещо, да го пазиш, да го развиваш и да носиш отговорност за хората, които стоят зад него. Това е урок, който не се преподава – той се предава.
Може ли българският фолклор да бъде част от икономиката, включително туризма?
Имаме нещо, което светът няма. За мен е задължително фолклорът да бъде част от икономиката и от туризма, защото това е едно от най-силните лица на България пред света. Това е нещото, с което можем да се отличим истински. Това е нашето богатство, което никой друг няма. Всеки го знае. Никой не го признава, но всеки го знае.
Ако се обърне внимание на това и се вложат средства, там трудно някой може да ни конкурира. Имаме огромно фолклорно богатство – ритми, музика, танци, носии, традиции, история. Въпросът е да го разработим правилно, да го представим на съвременен език и да го превърнем в преживяване, заради което хората от цял свят да искат да дойдат в България.
Това може да работи едновременно за културата, за икономиката, вкл. туризма. Можем да превърнем фолклора в причина хората да изберат България за своята интересна следваща дестинация. Въпросът е дали ще имаме подкрепата и смелостта да го покажем по начина, по който заслужава.
Получавали ли сте институционално признание за тези успехи?
Не знам как ще прозвучи, но според мен това, което получаваме от институциите като внимание и публичност, все още не съответства на мащаба на успехите ни. Имаме признания и отличия и в България, но когато говорим за постоянната работа, международните резултати и това, което тези млади хора правят за страната ни, смятам, че може да се говори за тях много повече.
За сметка на това получаваме нещо изключително ценно – огромната любов на хората. През последните две–три години усещаме все по-силен интерес, а особено през последните месеци все повече хора ни следят, пишат ни и споделят емоцията си. Коментарите са предимно положителни и тази подкрепа наистина се усеща.
Държавата също трябва да обърне повече внимание на тези млади хора. Телевизиите, радиото и институциите имат възможност да ги покажат, да разкажат за труда им, за пътя им и за това, което постигат. Защото когато покажеш добрия пример, той започва да вдъхновява и следващото поколение. Ние вече виждаме, че хората ни обичат. Сега е важно тази любов да бъде последвана и да има повече внимание към това, което носим на България и за България.
Как привличате младите хора и какво ги кара да останат?
Необходими са реклама, подкрепа и признание. Младите трябва да виждат, че това, което правят има значение и смисъл. Да им покажем, че фолклорът е жива национална кауза, в която и те имат своето място.
Ние репетираме от 19:30 до 22:00, случва се дори да е до 22:30 часа, признавам си, понякога и до по-късно – зависи за какво се подготвяме. Разбира се, родителите се притесняват, че е късно, но аз винаги казвам: „Децата са в залата, на сигурно и защитено място“. Там работят, учат се на дисциплина, отговорност, уважение и работа в екип и постепенно разбират, че са част от нещо по-голямо от самите тях.
А какво ги кара да останат? Мисля, че това е усещането, че принадлежат, че имат приятели, имат сцена, имат цел и виждат резултата от труда си. Когато заедно преминават през трудностите, заедно излязат на сцената и заедно преживеят един голям успех, тази връзка става много силна.
Първото и най-важното е да изпитват любов към това, което правят, да се свързват със смисъла и желанието да дадат най-доброто от себе си. Когато това е налице, резултатите идват сами.
Какво предстои за СОФИЯ-6?
След 50 години история ние продължаваме да търсим нови измерения на българския танц. Този път правим една специална среща, в която ще надникнем отвъд сцената, отвъд движенията и музиката, за да потърсим какво се случва вътре в човека.
На 17 октомври, в Зала 1 НДК, от 20:00 часа, ще отбележим 50-годишнината на ансамбъла със спектакъла „Архетипики“. Името идва от „архетип“ и „ритмики“ – ритъмът на архетипите.
Архетипът е универсален символ – майка, герой, мъдрец….. В спектакъла представяме онези специфични символи, които са по-свързани с нашата идентичност като българи, разглеждаме човешката психология и духовните ни корени. Заглавието ни насочва към първообразите, които изграждат човека, народа и неговата духовна същност.
Искаме зрителят да почувства гордост, че е българин, но и да преживее онова общочовешко чувство, което съществува отвъд конкретната култура. За около два часа да забрави къде се намира и да се потопи в спектакъла.
За първи път съчетаваме фолклор и психология. В спектакъла специално участие има Мадлен Алгафари, която ще ни помогне да погледнем към архетипите и през призмата на човешката психика. За мен фолклорът е точно това – душата. Душата на народа.
Ще участват още Стоян Янкулов – Стунджи, Владимир Величков и други. Режисьор е Христо Димитров – продуцент и основател на ансамбъл „Българе“.
Искам този спектакъл да бъде преживян, а не просто гледан. Да докосне дълбокото в човека – онова място, в което българското и общочовешкото се срещат. Ако след тези два часа зрителят излезе от залата запленен, усетил силата в себе си и е погледнал по нов начин към това, което носи като българин, тогава „Архетипики“ ще е изпълнил смисъла си.
Николай Несторов е хореограф, преподавател и лектор, главен художествен ръководител на ансамбъл СОФИЯ-6 от 1999 г. Под негово ръководство съставът е носител на 14 световни титли, над 15 Гран при и повече от 1500 отличия в България. През 2026 г. СОФИЯ-6 печели Голямата награда на Duna Karnevál в Будапеща, световна титла в Прищина и 14-ата си световна титла в Нова Прата, Бразилия.
Николай Несторов е създател на ДЮТА „Искрица“ и Танцов клуб „Вито хоро“. Директор е на Международния фолклорен фестивал „Витоша“ и член на национални и международни журита.
