Дейвид Хърбърт Лорънс за свободния стих – живото слово, което се ражда от мига и не се подчинява на външни канони
Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) е английски писател и поет, една от най-влиятелните и противоречиви литературни фигури на XX век. Роден е в Истууд, Нотингамшир. Оригиналният му поетичен талант бива оценен от самото начало, въпреки че най-ранните му стихотворения на пръв поглед изглеждат доста конвенционални. Но по-задълбоченият анализ на стиховете му разкрива нещо различно, нещо, което самият Лорънс нарича свой „демон“ – нетрадиционния, свободен дух, който държи да бъде чут, въпреки неодобрението на закостенялото мислене.
През 1923 г. излиза „Птици, животни и цветя“, отразяваща срещите му с природата при пътуванията му в югозападните американски щати и средиземноморието. През 1928 г. са публикувани пълните „Събрани стихотворения“, като Лорънс предварително коригира някои от тях и ги подрежда в хронологичен ред, за да напише „биография на един емоционален и вътрешен живот“. Сред най-известните му романи са „Синове и любовници“ (1913), „Дъгата“ (1915), „Влюбени жени“ (1921), в които Лорънс изследва със завидна прямота сексуалните и психологически взаимоотношения между двата пола.
Похвално слово за свободния стих
Дейвид Хърбърт Лорънс
Днес твърде много се говори и пише за свободния стих. Но всичко би могло да се обясни с една фраза: свободният стих е пряк изказ на съвременния, цялостния човек. Той е умът и сърцето, и душата, събрани в една вълна. И те говорят заедно и едновременно – в единен хор. Разбира се, има и малко безредие и разногласие. Но това е част от действителността около нас, както шумът е неразделна част от водопада. Не е необходимо да се измислят някакви закони за този вид стих: да се очертава особена мелодична линия, подравняваща отделните стъпки. Защото стъпките в свободния стих не могат и не бива да се равняват по каквато и да е мелодична линия. В поезията си Уолт Уитмън премахна всички клишета – и фразеологичните, и ритмичните. При свободния стих бихме могли да се освободим от стереотипа на овехтелите и изхабените от прекалена употреба в класическия стих смислови и звукови асоциации. Можем да разрушим тези изкуствени канали, сковали словото ни. Можем да пречупим схванатия, вдървен врат на навика. Да станем гъвкави и спонтанни, да се радваме на избликналото, освободеното Слово. Тук не бихме могли да предречем нито мелодията, още по-малко ритъма. Да, абсолютно никакви закони, нови или вече познати, не могат да се въведат в тази област.
Можем да установим само една истина – природата на свободния стих се отличава чувствително от тази на „окования“ стих. И няма нищо общо с природата на спомена, още по-малко с миналото, от чието съвършенство се възхищаваме. Нито пък с кристала на съвършеното бъдеще, в което сме свикнали да се взираме. Свободният стих не плува като пълноводния прилив на мечтите или като болезнено сладкия отлив на спомена и разкаянието. Защото бъдещето и миналото са като два безконечни хоризонта на човешките чувства, две огромни вечности – цялостни и напълно завършени. Тяхната красота е красотата на крайната цел – съвършена и окончателна. Съвършената красота и симетрията принадлежат към категорията на константните, непроменливите стойности.
Но в свободния стих ние сме свикнали преди всичко да търсим (и да намираме!) бурните пулсации на настоящия момент. Да разчупят великолепната форма на класическия стих в една „безформеност“, назована „верлибр“ (свободен стих) – ето какво могат да постигнат повечето служители (чиновници!) на свободния стих. Да, те не знаят, че свободният стих си има своя природа. Той не е нито звезда, нито диамант, а е свързан, слят с настоящето като плазмата. Той не е носител на мисия в нито една от двете вечности. Не притежава изходна и крайна точка, някакво приемливо постоянство – приемливо за почитателите на Непреходното…
Свободният стих е израз на самата непосредственост, изворът на всичко, което предстои и е отминало. Словото е тръпка, спазъм – докосване до всичко. Но то не може (и не иска!) да стигне никъде. То остава на мястото си!
За този вид слово всеки натрапен отвън канон води до смърт. Законите трябва да бъдат винаги нови, да идват отвътре. Политналата към простора птица е изложена на бурите и на ветровете и зависи от всеки техен порив. Това е искра живот сред хаоса на урагана, продължила да блести само заради своето непостоянство, заради силата на промяната, която е у нея. А откъде ли се е взела тази птица, накъде лети, от кой ли край на Земята е дошла и къде ли ще прибере криле – това няма значение. Нали тъкмо сега е разтворила прекрасните си криле сред бушуващите ветрове!
Да, такава е истинската съвременна поезия. Останало е само още едно незавладяно пространство – днешният ден. Голямата тайна на Времето е останала. Животворящата искра на Вселената, на Сътворението е телесната същност. Самата поезия ни подсказва отговора: свободният стих – Уолт Уитмън. Да, сега вече знаем!…
А идеалното? Що е то? Измислица, лъжа, абстракция?! Абстракция, застинала, далече от живота. Късче от миналото, а може би и от бъдещето? Спомен, който е кристализирал. Или кристализирала мечта? То е нещо като вещ, предмет, отделен встрани, в безкрайния склад на Вечността – склада на завършените неща.
Но ние сега поговорихме за мига, за прекрасния и неповторим СВОБОДЕН СТИХ…
