Любовта към родината и свободата се превръщат в присъда за детето-чудо на България
На 14-ти януари се навършват 100 години от рождението на гениалния български цигулар Васко Абаджиев. Роден в бурното време между двете световни войни, Васко завършва живота си трагично и самотно – безжизненото му тяло е намерено във вагон на градската железница в Хамбург на 14-ти декември 1978 г.
Невероятният талант се ражда – напълно логично – в семейство на изтъкнати музиканти. Баща му Никола Абаджиев е от Русе, талантлив музикант, който завършва консерваторията в Брюксел и специализира в Берлин. От 1928 г. е редовен преподавател в Държавната музикална академия, година по-късно става професор, а в периода 1931 – 1933 г. е и неин директор. Основател и редактор на библиотека „Музика“, която издава поредица биографии на музиканти. Майката Лала Пиперова-Абаджиева е завършила в Мюнхен и е концертираща пианистка. Васко обича да я слуша как се подготвя неуморно за своите концерти: отново и отново.
Васко е само на две, когато родителите му откриват, че има невероятен музикален слух и памет. На 6 години прави своя дебют като цигулар с изпълнението на творби на Вивалди и Моцарт. Същата година Васко участва в Първия международен конкурс по пеене и цигулка във Виена, където смайва с таланта си над двадесет световни виртуози. Журито остава напълно стъписано от малкия Васко и му дава дори повече точки от 29-годишния победител – Давид Ойстрах, който, чувайки негово изпълнение на цигулкови концерти на Бах, две години не се осмелява да свири този композитор на сцена. А Васко има по-малко от две години цигуларски стаж. Единствената причина, поради която не печели конкурса, е крехката му възраст, която не позволява да участва в официалната част на надпреварата.
Талантливият музикант завършва столичното училище „Априлов“, с отличие и само за две години – вместо за четири, както е по програма. На девет вече има диплома от Консерваторията: най-младият дипломант в историята на българското висше образование.
Васко Абаджиев тръгва по стъпките на баща си: на 11 е редовен студент в майсторския клас на Брюкселската академия. Същата година получава извънредно отличие на конкурса „Йожен Изаи“. През 1938 г. е лауреат на конкурса „Фриц Крайслер“ във Франция. Талантът му не остава без внимание на най-високо ниво: той е поканен на аудиенция при белгийския крал Леополд III и неговата майка Елизабет Баварска. Те му предлагат белгийско гражданство, но Васко отвръща: „Няма начин, Ваше Величество, ние сме българи“. Паметта му е феноменална – достатъчно му е веднъж да погледне нотите, за да ги запомни. Благодарение на това бързо научава всички езици, които са му нужни през годините: немски, френски, италиански, английски и унгарски. Васко е единственият цигулар, който е изпълнявал в един концерт 24-те капричии на Паганини, всяко от които поотделно е смятано за подвиг за виртуози, а на следващия ден ги изпълнява отново, но в обратен ред.
Канят го като солист на най-известните филхармонии и симфонични оркестри в Европа – турнета из Белгия, Германия, Франция, Италия, Дания, Швеция. Изнася и десетки камерни концерти. През 1941 г. цялото семейство заминава за Германия. В Musikhochschule в Берлин Васко учи специалност композиция и контрапункт. Американски диригент му предлага блестящо бъдеще в САЩ пред грозящата го алтернатива да бъде върнат в България от съветските войски, но той отново отказва.
През 1947 г. съдбата нанася на семейството тежък удар: умира Никола Абаджиев. Това, заедно със сложната политическа обстановка в разделената на две Германия става причина Васко и майка му да заминат за кратко за Будапеща, където концертира успешно със свои трио и квартет.
През 1949 г. Васко и Лала решават да се върнат в България. Талантът на младия цигулар е оценен подобаващо и от новата власт. В досието му от Държавна сигурност е записано, че Васко има нужда не само от софийско, но и от жилище извън София. И че психичното му здраве са нуждае от особено внимание. С държавни пари му купуват възможно най-добрата цигулка, а лично Вълко Червенков му дава възможност да си има спестовна книжка, от която да тегли пари, колкото са му нужни. За съжаление жилището извън София си остава само добро намерение. Особено недоволна от начина им на живот е неговата майка, свикнала от малка на лукс заради своя произход. Тя упражнява върху него голямо внимание и не му дава шанс да изгради свой собствен самостоятелен живот.
В периода между 1949 и 1956 г. Васко Абаджиев изнася десетки самостоятелни рецитали, концерти с акомпанимент от Панчо Владигеров из цялата страна. Свири и в Софийската филхармония. Прави уникални записи, които влизат в златния фонд на националното радио. Българите са омагьосани. И до днес има живи свидетели как около зала „България“ по време на негов концерт е имало конна милиция, за да пази от безредици. Събирали са се около 10 хиляди души, които са слушали изпълнението му от високоговорители… През 1953 г. отива на еднодневен гастрол в Пловдив и остава два месеца. Диригентът Руслан Райчев си спомня, че са минали през цялата история на цигулковата музика, през най-трудните възможни самостоятелни и симфонични концерти. И че за тези изпълнения е имало опашки от по 150-200 души, а публиката не е оставяла Васко да си тръгне, преди да изсвири 7-8 биса. През същата година гениалният цигулар е отличен с Димитровска награда. Но комунистическата идеология задушава свободния му дух. Заради миналото му, свързано с т.нар. „фашистки режим“, няма право да свири в Западна Европа, а само в СССР, Чехословакия, Унгария и другите социалистически държави. Той решава вместо в София да живее в Русе, но дори и там, край Дунава, духът му не намира покой. През 1956 г. под влияние на майка си след концерти в Унгария и ГДР, двамата заминават за Западна Германия.
През първите години в Западна Германия Васко и майка му живеят при семейството на по-голямата му сестра в Солинген. След това отиват в Хамбург, където обаче кариерата на Васко удря на камък. През 1963 г. в досието му към ДС се намират записки за трудното финансово и социално положение на майка и син. Двамата свирят заедно, но за ниски хонорари и едва успяват да платят наема за двустайния си апартамент. След смъртта на Лала през 1965 г. Васко Абаджиев отива да свири Бах в „Санкт Паули“ – кварталът на червените фенери. Опитите на БКП да го убедят да се върне в България удрят на камък и той е обявен за „изменник на родината“. Името му е обречено на забрава.
Макар България да му липсва, макар да смята следвоенна Германия за егоистична и бездушна, Абаджиев така и не напуска Хамбург. Последните си концерти дава в различни църкви, благодарение на известен музикален меценат. Липсата на дисциплина и непромененият дух на дете-чудо, на което всичко ще бъде простено, му пречат да направи сериозна, дълготрайна кариера в Германия.
В последните години той композира и собствени творби, които следват линията на старите майстори – Бах, Бетовен, Брамс. Свири не само на цигулка, но и на виола, и на чело.
Мъртвото му тяло е намерено в градската железница на Хамбург от полицията. При аутопсията се установява, че смъртта е причинена от втори инфаркт. За първия той дори не е подозирал.
Сестра му Янка, която е омъжена в Берлин, казва, че след него е останал само калъфът за цигулката му, празен.
Архивни записи на Васко Абаджиев от фонда на БНР.
Филм за него е излъчен по БНТ през 2002 г.
