Легионите фенове на комикси и филмови критици най-накрая получиха своята победа над холивудската орда на масовите развлечения. Справедливостта възтържествува и светът може да се наслади на „Лигата на справедливостта: Режисьорската версия на Зак Снайдър“ – един спектакъл за супергерои без аналог в своята продължителност, който ги представя не толкова комиксови, колкото митични и чийто драматизъм трябва да бъде сериозно разгледан.
„Лигата на справедливостта“ от 2017 г. беше порицан и приет като пълен провал и загуба на 300 милиона долара, след като Зак Снайдър напусна проекта заради семейна трагедия. Желанието за версия на Снайдър предизвика мащабна кампания и под натиска на феновете Warner Bros. все пак реши да финансира завършването на оригианалната продукция на режисьора.
Освен безпрецедентните необуздан артистизъм и великолепие, във филма на Снайдър видяхме и уважение към волята на зрителя. Той взриви стрийминг платформата на HBO в момент, в който киното вече потъва в мъглите на миналото и постави поредния камък в стабилната основа на издигането на комиксите във велика и разкошна постмодерна митология.
Защо така сериозно?
Филмите за супергерои от послендите години оставиха много хора да си задават въпроса, станал известен от страшничкия и не толкова забавен образ на Жокера, изигран от Хийт Лейджър: „Защо така сериозно?“.
Зад тази тенденция на изтощителна сериозност и драматизъм – започната от Тим Бъртън с „Батман“, канонизирана от Кристофър Нолан с „Черният рицар“ и още по-задълбочена във филмите на Зак Снайдър – се крие желанието да направим супергероите по-реалистични, по-близки до нас с някои недостатъци и по-различими като психологически типажи. Борейки се с престъпността, в свят, в който границата между доброто и злото е размита, героите са приклещени в примката на моралната преценка.
Всеки народ е създавал свои приказни архетипове, които са отразявали обществото и личностите, които го съставят, а митологиите винаги са имали диагностичен и поучителен характер. Те пламенно са търсели отговори на вселенските въпроси, надигащи се от първичната и мистична сензитивност на човешкия дух. Какви са тайните и мистериите на природата? Какъв е смисълът на човешкия живот? Каква е връзката ни с божественото? Това са сериозни въпроси, които заслужават сериозен размисъл.
Традиционните митични герои са били величествени и сериозни и е така, защото древните са приемали своите герои насериозно. Такъв тон в супергеройски филми като „Лигата на справедливостта“ на Зак Снайдер може да е индикация за своеобразна артистична еволюция. Въпреки че са просто за забавление, се прави опит да се улови онзи поетичен тон, който съответства повече с формата и функцията на класическия мит.
Придаване значимост на мита
Не отразява ли настоящата тенденция на драматично изобразяване на героите на нашата култура несъзнателния копнеж да ги направим по-значими? Ако обаче супергероите от комиксите са принос към фолклора на човешката раса, представяйки идеалите на епохата, има причина за известно безпокойство.
Ако вземем ирландските приказки за пример, „Фантастичната четворка“ не може да стъпи на пръста на Фион Мак Къмхейл. Сравнявайки епизодите за мултивселената на „Зеления фенер“ с месопотамския епос за Гилгамеш, несъответствията в достойнствата излизат наяве. Въпреки стремежите си, Батман и Супермен не могат да са като Хектор и Ахил. И все пак днешните супергерои служат като израз и превъплъщение на въображението на постмодерните хора и постмодерните идеологии.
(Д. Гордън Е. Робъртсън / CC BY SA-3.0)
Художествената склонност да им се придаде повече достойнство, като се направят представителни за начина, по който се възприема светът, е разбираема, дори похвална във време и култура, където на мода е цинизмът. Проблемът е, че цинизмът е станал прекалено всеобхватен, за да се създадат образи, недокоснати от настъпващия нихилизъм. Пошлостта е това, което отличава нашата „митология“ и от най-фаталистичните родове, като например старите скандинавски хроники за Рагнарок.
Древният мит, колкото и мрачен да е бил, винаги е oдушевяван от някакъв вид божествена надежда – нещо, което липсва в сагите, създадени от общества, в които божественото е забравено.
Липса на божественост
Недостатъкът на съвременния митичен мироглед е, че той е ограничен. Докато митичните герои са били богоподобни и богобоязливи, новите герои са безбожни и възниква въпросът дали една митология е наистина митологична, ако не успява да предаде реалността всеобхватно.
Основен елемент във всяка митология е да обобщи цялостна философия, която подчертава връзката между естественото и свръхестественото. В наше време материалното изцяло поглъща идеята за свръхестествено, формирайки един нов вид езичество, който по-скоро прилича на атеизъм. Творческият резултат е бого-човекът – свръхчовекът – или първият каталог от герои, които не са героични заради връзката си с божественото.
Съвременните истории не са за боговете и героите, а за боговете-герои. Нашата е митология на материализма (който е вид нихилизъм) и задължително ще бъде тъмна, ако се вземе на сериозно.
Въпреки че „Лигата на справедливостта“ на Снайдер включва персонажи, наречени „старите богове“, като Зевс и Арес, вслушвайки се в митичното значение, което нашите супергерои искат да наследят, в тези класически заимствания и преводи има странен редукционизъм. „Боговете“ са последователно направени технологични или археологически, по-скоро като далечни раси от далечни планети или култури, отколкото като духовни същности, изискващи и очакващи да бъдат почетени.
(Warner Bros. Pictures)
Въпреки че всичко е в името на забавлението и е хубаво, че има следа от боговете, отколкото изобщо да ги няма, тук нещо липсва, защото онези, някога изобразявани като могъщи божества, сега са просто извънземни.
Какъв е залогът?
Предизвикателството на постмодерния мит е да придаде величие и великолепие в свят, който е станал твърде малък за героите, от които искаме да бъдем вдъхновени. Светът със сигурност се е променил през последните хилядолетия и следователно се е променила реалността и разбирането за героизма. Човечеството се нуждае от герои и въпреки че героите от нашата епоха не са героите на античността, те може да са самите герои, от които се нуждаем. Хората все още се нуждаят от идоли, които да идеализират техните стандарти.
Въпреки че стандартите вече не са еднакви, нито толкова високи, принципът който остава константен е, че доброто трябва да побеждава злото.
Дали постмодерната митология държи ключ към запазването на културата, със сигурност предстои да се види. Има причина обаче да бъдем предпазливи. Концепциите за морален консеквенциализъм се изплъзват с времето, а оптимизмът, който струи от разбирането на обективната истина, добротата и красотата, става все по-труден за схващане. Доброто и злото са все по-объркани в нашата митология, защото са по-объркани в нашето общество.
Нашата митология, доколкото можем да претендираме за такава, отразява нашия свят. Развлечения като „Лигата на справедливостта на Зак Снайдер“, с цялата си глупава сериозност, са най-близкото до класическия мит, което имаме в нашата култура, но те са емблематични за свят, който не е достигнал пълнотата на истината, въпреки че загатва фрагменти от нея. И въпреки че тези филми са крещящо забавление, въпреки строгите си тонове, както много стари митове, стремежът им да бъдат бягство от действителността е възхитителен.
Когато светът е жалък, желанието за епичното се изостря. Когато преобладава порокът, човешкият род ще търси добродетелта. Когато героизмът загуби своята яснота, ще има борба за излъчване на герои. И това са въпроси, които трябва да се вземат насериозно, тъй като в крайна сметка човешката раса все още трябва да бъде спасена.
Шон Фицпатрик служи във факултета на Gregory the Great Academy, пансион в Елмхърст, Пенсилвания, където преподава хуманитарни науки. Неговите трудове за образование, литература и култура се появяват в редица списания, включително Crisis Magazine, Catholic Exchange, and the Imaginative Conservative.
