Човешките общества са допуснали една огромна вратичка в забраната си гражданите да отнемат богатството на свои съграждани. Наричаме я „държавно данъчно облагане“.
Основният принцип на праксеологията – науката за изучаване на човешките действия, формулирана от покойния велик австрийски икономист Лудвиг фон Мизес – е, че хората действат целенасочено. По-точно казано, избираме от различните възможности пред нас в съответствие с това, което ценим най-високо в даден момент. Целта се описва като подобряване на усещането ни за благополучие или, както доста неудачно се изразява Мизес, като намаляване на „усетеното безпокойство“.
Това НЕ означава, че човешките същества винаги избират мъдро или че избират най-добрия за живота им начин на действие в дългосрочен план. Ние не сме като пингвините, които, както можем да видим в документалния филм „Походът на пингвините“, са роботично програмирани да правят определени неща в определени моменти като въпрос на чисто оцеляване.
Пингвините наистина нямат избор – следват инстинктивните инструкции, заложени в тях. Хората, от друга страна, имат широка свобода да избират действия, които впоследствие ще се окажат не особено разумни или дори саморазрушителни. Далеч от максимизиращия печалбата homo economicus, хипотетичен за класическата икономика, хората са свободни да правят избори, които подкопават здравето им, намаляват жизнения им стандарт или по друг начин вредят на собственото им благосъстояние. Милиони са хората, които заради краткосрочно удоволствие или удобство пропиляха възможността да постигнат успех в образованието, спорта, брака, приятелството, кариерата и т.н.
Праксеологическият императив се проявява в начина, по който пазаруваме. Хората искат най-добрата сделка – това означава да получат това, което искат в даден момент на най-ниската възможна цена. Приоритетът им може да бъде съвсем различен следващия месец, следващата седмица или дори следващия час. (Разбира се, има моменти, когато желанието за нещо е толкова силно, че хората пренебрегват фактора за най-ниска цена. Например някои хора са толкова богати, че цената не ги интересува. Или пък някой има толкова спешна нужда от нещо, че е готов да плати много повече, отколкото би платил при по-малко спешни обстоятелства.)
Ето един лесен въпрос за вас: Каква е най-добрата цена за всичко, което искате? Естествено, тя е нула. Бихме искали да получаваме нещата безплатно. Но колко хора или фирми ще ви дадат собствеността си безвъзмездно? Много късмет с това! Всъщност обаче съществува начин да получите нещо на безценица: да го откраднете.
Човешките общества до голяма степен осъдиха кражбата. Разбраха, че тя е икономически контрапродуктивна и социално дестабилизираща за цялото общество. Разумът доведе до заключението, че социалното сътрудничество и произтичащият от него просперитет зависят от зачитането на правата върху собственост. Юдео-християнската етика съвпада с това убеждение и приема за божествен закон заповедта „Не кради“ (забележете липсата на каквито и да било уговорки като „… освен с мнозинство гласове“).
Тъй като кражбата на един човек от друг е в основата си антисоциално действие, егоистичните, праксеологични хора предпочетоха да криминализират кражбата и да защитават частната собственост като съществена предпоставка за жизнеспособно, генериращо просперитет социално разделение на труда. Праксеологията действа както на индивидуално, така и на социaлно ниво. Понякога личният интерес изисква самоограничение и съгласие за спазване на определени етични норми в полза на всички.
Човешките общества обаче допуснаха една огромна празнина в забраната си гражданите да отнемат богатство един от друг. Наричаме я „държавно данъчно облагане“. Просперитетът може да продължи да расте – както по отношение на общото производство на богатство, така и по отношение на нарастващия брой хора, участващи в този растеж – когато държавното данъчно облагане остава ограничено (като в Съединените щати през първите 150 години от историята ни) и не се използва като оръжие от една класа граждани срещу друга.
По-често обаче данъчното облагане се равнява на институционализирана кражба или, ако използваме термина от безсмъртното есе на Фредерик Бастиа „Законът“, „законен грабеж“. Често този грабеж благоприятства елитите за сметка на масите – например френските крале и благородници преди Френската революция живеят разгулно, като натоварват простолюдието с тежки данъци. В други случаи грабежът се разпределя по-демократично – като в Римската империя, където зависимият от гласовете сенат раздава все повече безплатни услуги (наречени от историците „хляб и зрелища“) на все по-нарастваща класа бенефициенти, докато броят на тези, които понасят все по-нарастващото данъчно бреме – гражданите, които действително работят и произвеждат богатство – намалява до точката, в която системата се срива.
Прескачаме до днес. Просветеният праксеологически обществен договор, който признаваше, че индивидуалният стремеж към щастие задължително включва необходимостта от самоограничение, до голяма степен атрофира.
Десетилетия прогресивна и социалистическа идеология разяде традиционното американско морално ограничение срещу отнемането на собствеността на едни, за да се даде на други чрез по-„стерилния“, уж „цивилизован“ начин – използването на правителството за действителното отнемане. (За така наречените „християнски социалисти“ – оксиморон, ако някога е имало такъв – трябва да се върнете към притчата за добрия самарянин). Тази злоупотреба с правителството би възмутила нашите основатели. Както казва Томас Джеферсън: „Странно абсурдно е да се предположи, че милион човешки същества, събрани заедно, не са подчинени на същите морални закони, които обвързват всеки от тях поотделно.“
Днес милиони американци се върнаха към примитивни праксеологични импулси, свободни от морални ограничения: Искам това нещо, а най-лесният начин да го получа е да гласувам за политик, мотивиран от подобен аморален/неморален личен интерес да печели избори чрез купуване на гласове – раздавайки безплатни неща, платени с чужди пари и измамно, цинично етикетирани като „социална справедливост“ от практикуващите го.
Че сме далеч напреднали по прогресивния път към робство, се подкрепя от многобройни доказателства. Сред тях са 38 трилиона долара държавен дълг; милиони американци, които постоянно са на държавна издръжка; и още милиони, които искат безплатен обществен транспорт и детски градини, платени от „богатите“ чрез по-високи данъци на политици-Дядо Коледа. Доказателствата включват една политическа партия, толкова обсебена от идеята правителството да управлява цялата икономика, че избра да затвори правителството за месец и половина в опит да хвърли добри пари след лоши в субсидии за частично компенсиране на неуспехите на Закона за достъпното здравеопазване, вместо да го отмени. Междувременно другата партия, въпреки че говори на глас за намаляване на държавните разходи, продължава да се съгласява с все по-големи федерални разходи.
Ще се научим ли на подходящите уроци от историята, ще имаме ли морално възраждане, което да постави разумни граници на праксеологичните импулси, и ще спрем ли постепенното социално самоубийство чрез използване на правителството за прехвърляне на богатство от едни граждани към други, или ще свършим като Рим? Кое смятате, че е по-вероятно?
Изразените в тази статия мнения са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
