Сред свидетелствата са удостоверяващ документ от Юно Силвия Енглендер, пра-племенница на капитана на кораба Дагоберт Енглендер, и доклад на османски чиновник
“Моят баща Алойс Енглендер често е говорил с възхищение относно приключенските пътешествия на великия му чичо капитан Дагоберт Енглендер, на кораба DDSG „Радецки“. Моят баща често ни напомняше, че битката за свободата е от върховна важност и точно затова моят пра-чичо Дагоберт Енглендер е действал по този начин.
По време на това историческо пътешествие по Дунава на път към България на 17-ти май 1876 г. той е качил на борда на кораба борецът за свобода и поет Христо Ботев, заедно с 200 от неговите мъже. Тези мъже са се качвали на борда на различни спирки, преди самият Христо Ботев да се качи. Двамата мъже са се познавали предварително, защото вторият капитан на кораба е българинът Димитър Петрович. И двамата капитани са били свободни масони. Поради тази масонска връзка Христо Ботев достига България. Димитър Петрович е бил и австрийски гражданин и той е бил този, който е имал изисквания лиценз, позволяващ му да управлява кораба по Дунав в посока Османската империя. Дагоберт не е имал подобен лиценз, въпреки че корабът е бил под негово командване. Христо Ботев е пожелал да напусне кораба, заедно с неговата чета на Козлодуй. Това е било много опасно за акостиране място за кораб с големината на „Радецки“, защото водите са били плитки и трудни за маневриране. Въпреки това, капитан Енглендер го е направил.
Малко след това османска група също е пожелала капитан Енглендер да качи техните войници на борда на неговия кораб, за да им помогне да дебаркират на Козлодуй с намерението да атакуват Христо Ботев там. Дагоберт Енглендер отказва молбата им, като по този начин е застрашил собствения си живот.
Впоследствие Дагоберт е бил обвинен от австрийските власти, защото е бил съучастник на Ботевите действия в избягване на пленяването му. Докато все още е бил на кораба Христо Ботев написва писмо, предназначено да предпази капитан Енглендер от всякакви потенциални правни последствия, като в самото писмо заявява, че е взел кораба със сила. Дагоберт Енглендер по-късно става т. нар. „Главен централен корабен инспектор“ на DDSG и умира през 1925 г.
По тази причина борбата за справедливост и свобода се вграждат в семейната ни история до ден днешен. Моят баща ми помогна да повярвам в мотото: „Никога не си почивай, когато се случи несправедливост.“
Виена, 11-ти март, 2026 г.
Юно Силвия Енглендер
Османското разузнаване за Ботйовата дружина и доклада на османските военни за сътрудничеството между капитан Дагоберт Енглендер и Христо Ботьов
Големият историк Стефан Каракостов пише, че още през 1875 г. османското разузнаване е научило, че от Влашко в България ще се прехвърлят бунтовнически дружини. За да предотврати това, османската власт увеличава броя на агентите си отвъд Дунава. Шпионите докладват на в конаците на крайречните градове в империята. Между османските управители на Видин, Лом, Оряхово, Русе, както и към и от Враца тече усилена кореспонденция за това къде и как са забелязани бунтовниците, какви са те и какво подкрепление е нужно. Шпионите научават точния брой на оръжието, боеприпасите и сандъците, които ще се стоварят на българския бряг. Част от сведенията на агентите за Христо Ботйов са неточни. Данните за движението на дружината са изключително подробни, но закъсняват с един ден, за да предотвратят навлизането й на българска територия. Когато в края на 1875 г. Гюргевският комитет под ръководството на Стефан Стамболов взема решение да вдигне въстание в България през пролетта на 1876 г., османските институции у нас научават за това веднага.
Още в първите дни на ноември шпионите на империята донасят тази информация на властта във Видин. На 4 ноември 1875 г. управителят на града предупреждава подчинения си ломски каймакамин да очаква нелегално да бъде стоварено бунтовническо оръжие. Знае се дори фактът, че за прикритие ще бъдат използвани сандъци с реквизит на артисти от Сърбия. Покрит шлеп, натоварен с оръжие и бойни припаси между театралните принадлежности, щял да акостира на брега.
Намерението на бунтовниците било да стоварят първо реквизитите и ако се окаже, че митничарите няма да проверяват, да разтоварят и сандъците с оръжие и джепане. Ако обаче видят, че проверката не е през пръсти, трябвало да оставят оръжието и боеприпасите на парахода. А през нощта до него по план да се приближат лодки, които да вземат оръжието и да го стоварят на брега.
„Въпросният параход минал през Оршова и Кладово и сега се намирал на сръбското пристанище Радуевац“, пише видинският управител на ломския си подчинен.
През декември 1875 г. османското разузнаване предупреждава всички свои служители по българските земи да бъдат нащрек. Агентите са информирани да търсят конкретни хора – най-изявените бунтовници, които са на свобода. Шпионите знаят, че Стоян Заимов е избягал от Диарбекир през 1874 г., където е заточен предната година за участие в Хасковския революционен комитет и за покушението над местния чорбаджия хаджи Ставри Примо. Според османското разузнаване той е стигнал до Русия, откъдето е минал в Галац и се готви да мине в България. На 21 декември 1875 г. русенският валия взема специални мерки срещу революционерите.
През февруари 1876 г. от Цариград е дадена команда по цялата българска земя да се направи всичко възможно да се предотврати подготвяното въстание на българите. Османската власт има подробна информация за дейността на Българския революционен централен комитет, как са купували оръжие в чужбина и как е ставало прехвърлянето му у нас. Затова на 20 февруари1876 г. агентите на Османската империя предупреждават, че дейци, „ръководени от букурещкия комитет“, ще минат от Сърбия в Румъния, за да „преминават тайно на наша земя“, и „може да се очаква да станат оръдия за някои смутове“. Властта е узнала, че революционерите ще внесат в България 6 000 пушки и 500 сандъка с патрони. Издадена е заповед да се следят всички обемисти товари.
Вследствие на засилената си бдителност османците залавят известното писмо на копривщенци до Стоян Заимов от 21 април 1876 г. Това също показва, че османските служби са пуснали агентите си из цялата страна. В него гражданите на подбалканския град пишат:
„Вчера на 20 април, предизвикани от някои събития – когато без да се даде повод от наша страна, по нареждане на властта кър-агасът предприема арестуване на комитетските хора – видяхме се принудени да вдигнем въстание“.
Османците узнават за подготовката на въстанието във Враца, което е трябвало да подкрепи дружината на Христо Ботйов. Сведенията им стигат до Видин, откъдето изпращат подкрепление към Враца. Това се случва на 29 април 1876 г. В писмото си властта в града пише:
„Донасям, че пътуващите за Враца 2 бюлюка (конна бойна единица – бел. ред.) войска вчера в 4 часа (10) потеглиха от тук“.
На 2 май в района е увеличен броят на заптиетата, а на 8 май тайни агенти научават, че помощ за въстанието ще дойде от Влашко.
На 9 май русенският валия изпраща предупреждение до Търново, че предстои да премине дружина с войвода даскал Христо: „От тайната полиция е установено този път следното. Намиращите се разпръснато в околностите на Александрия бунтовници, поради страх да не се научи местната власт, се разотишли към Гюргево и Букурещ, под предлог че ще ходят в Сърбия или Черна гора. Взето било решение да преминат под Русе или през оряховската кааза, ако не се позволи от страна на Румъния. Те носили пушки винчистер и притежавали паспорти. За войвода имали едно лице на име даскал Христо от Ловеч – едър на ръст с полуруса брада, на около 45 години. Той ходил в Румъния, за да вземе инструкции от войводата Тотю… Да се осуети преминаването им!“.
Това е първото конкретно споменаване на Ботйовата дружина.
На 12 май 1876 г. видинският управител предупреждава за нейното преминаване каймакамина в Оряхово:
„Трябва да бъдете постоянно бдителни и ако разберете със сигурност, че се получи подобно нахлуване, веднага да ми съобщите и като съберете достатъчно количество войска от местните нередовни войници и черкези, да положите страните да ги срещнете и унищожите“.
Пристанищата са завардени, а на 13 май изпращат войскови части към Оряхово, както и подкрепление във Враца и Видин.
Османското разузнаване получава информация и за пътя на Ботйовата дружина, след като слиза на козлодуйския бряг на 17 май. Но шпионите донасят със закъснение сведенията си и така изпращането на потерята закъснява с един ден. Тя не успява да залови революционерите при дебаркирането им от парахода „Радецки“. И ордите тръгват по петите им.
Първоначално османската тайна полиция узнава, че част от дружината се събира в Бекет, Румъния. Шпионите от Видин предупреждават ломското управление: „В разположения срещу Оряхово град Бекет и околните му села се намирали около 120 бунтовници, които чакали нареждания от главатарите си в Турну Северин, за да минат отсам“.
Този доклад пристига в Лом по времето, когато дружината на Христо Ботйов вече е слязла в Козлодуй – на 17 май. Така не може да се изпълни нареждането на видинския управител да се осуети навлизането на момците от дружината в България. Въстаниците успяват да минат между капките на тази дата. Шпионите продължават да следят бунтовниците и на същия ден пускат телеграма от Лом до Видин:
„От страна на капитана на параход и на слезлите тук пътници се съобщи с положителност, че бунтовниците са се стоварили между Козлодуй и градеца Цибър… Преследването на бунтовниците ще може да стане по най-краткия път“.
След първите сражения османските сведения са оскъдни. Твърди се, че черкези са нападнали дружината при село Баница, Врачанско. На 18 май османските управници, след като не са успели да завардят дружината на козлодуйския бряг, се изплашват, че няма да се справят сами. Искат империята да им изпрати редовни войски.
В Оряхово пристигат 4 роти. Срещу Ботйовата дружина в дъбовата гора при село Баница са вдигнати 3-те бюлюка редовна войска. Връзката с Враца по телеграфната жица е прекъсната. От малкото сведения, които са останали, става ясно, че на 18 май османците не успяват да се справят с комитите. Това признава централното управление във Видин в телеграма до оряховския каймакамин:
„Бунтовниците са в дъбовата гора при Баница. Врачанската войска, ако и да е обградила околността, не може още да свърши никаква работа. Параход „Азизие“ прехвърля още 6 бюлюка и нередовни войници“.
На следващия ден – 19 май, Враца пак иска боеприпаси.
Притеснени от Ботйовата дружина са и във Видин. Оттам се обръщат за помощ към Русе с молба да им прати броненосец:
„За преследване на слезлите вчера бунтовници изпратихме на два пъти с параход 6 бюлюка войска. Заминали са още 500-600 черкези от Оряхово и каймакамите от Лом и Берковица с нередовни войници, така също и редовните войски от Берковица и Враца. Тъй като са взети всестранни мерки за случая, надяваме се бунтовниците да бъдат унищожени. Но от Враца се съобщава, че те са убили около 10 души от черкезите, които са ги посрещнали на едно място близо до Враца. От хода на събитията става ясно, че тия бунтовници ще бъдат последвани от други. Тъй като намиращият се във Видин параход е много малък и не може да побере повече войска, донасям като особено важно да ни изпратите един по-голям параход, та в случай на нужда да се пренесат бързо войски. А също така да наредите да се отправи веднага един броненосец да патрулира в тукашните води“.
От 18 май Османската империя забранява на австрийските параходи да пътуват по Дунава и да спират на османския бряг. Планинските проходи през Балкана са завардени. Османската телеграма, написана от видинското до русенското управление, признава, че дружината е успяла да избяга от потерята:
„От управлението на врачанската кааза ни се съобщи, че бунтовниците са обградени в дъбовата гора на село Баница, което е на 4 часа разстояние от града Враца. Тази нощ в 2,30 часа (към 10 вечерта) са се измъкнали през три места, като се натъкнали на засадата. Те щели да минат покрай Враца и да излязат на Балкана. Загубите на бунтовниците не могли да се установят, а от врачанските черкези в тая битка са загинали досега 12 души. Войската, която замина от Видин да преследва бунтовниците, още не е била пристигнала. Въпреки всичко преследването им продължава и по Балкана. Тъй като мястото на Балкана, където са стигнали бунтовниците, се намира откъм страната на Орхание (Ботевград – бел. ред.), замолвам да наредите веднага на които трябва да се изпратят няколко команди от редовната войска в Орхание по посока на Врачанския Балкан“.
Лом също изпраща подкрепление на войската срещу четата на 19 май. „Всички, годни да носят оръжие като редовни войници, са заминали“, докладват от Лом.
Телеграмите на 19 май от Видин показват, че непрестанно се изпращат оръжие и бойни припаси.
Видин съобщава на Оряхово да предадат във Враца 37 сандъка с бойни припаси заедно с изпратените със същия параход пушки, и то с охраната. Според сведенията главна опора в битката срещу дружината трябва да е редовната войска. Видинското управление се оплаква, че не им стигат наличните сили, за да изпратят достатъчно бойни сили в Берковица и Враца. Затова искат подкрепление чак от Цариград.
На 20 май видинският управител съобщава на оряховския каймакамин: „Трябва да се разгласи и там, че преминалите от Влашко 75 души бунтовници бяха притиснати в околността на Враца и 55 души са убити. Останалите с голям брой ранени, кой от Оряховска, Берковска или Ломска кааза, забягнали по ония места, но при това и те били преследвани… От наша страна в тази битка при Милин камък загинали 12 черкези и от редовната войска има един леко ранен“.
Видинският управител Халил Рифат бърза да се похвали, че бунтовниците във Врачанско са унищожени, а от Шумен се изпращат нови войски и ще бъдат раздадени още 5 – 6 хиляди пушки на населението, за да се бие срещу четниците.
Но тези сведения за бърза победа не се потвърждават от османското командване във Враца. Каймакаминът Махмуд Съдки на 20 май телеграфира до Видин:
„Току-що дойдоха селяни и съобщиха, че онези от бунтовниците на Веслец, които са от Враца, облекли женски дрехи и призори влезли в града, а онези от Врачанска, Ломска, Берковска и Оряховска кааза забегнали по селата си. Останалите бунтовници от Сърбия повечето, 10 души между които са ранени, през нощта забегали по трима, по петима в Балкана. Някои дори се отправили в Берковица“.
В този момент обаче дружината все още не е разгромена. Шпиони на империята се добират до брошурата, която е чел Ботйов на парахода и я предават на видинската управа. Тя я изпраща в Русе, защото във Видин не могли да намерят кой да я преведе и да разберат какво пишат бунтовниците.
В същия ден – 20 май, видинският управител докладва на русенския валия за движението на дружината от качването й на параход „Радецки“ до сраженията:
„Видин, 20 май 1876 година. До областта. В резултат на всички направени разследвания се установи, че по-голямата част от бунтовниците, които параходът „Радецки“ стовари на козлодуйския бряг, били във Влашко, се качили на парахода от новооткритото миналата година пристанище при Корабия и по 10-ина – 20-ина души от пристанищата на Гюргево, Зимнич, Турну Магурели и Бекет, че също така един – двама души, невъоръжени и в пътническо облекло, се качили на парахода и от Свищов и Оряхово те се смесили с качилите се от други пристанища. Че на бунтовниците е оказано съдействие от страна на намиращите се на пристанищата Гюргево, Зимнич, Турну Магурели, Корабия и Бекет австрийски агенти, услугата на шлеповете, болшинството от които са сърби и хървати“.
Видинският управител в доклада си до русенския валия обяснява, че извикал в митническото управление капитана на параход „Радецки“ и поискал да разбере от него истината. Той излязъл с версията, че бунтовниците са се качили преоблечени в работнически и селски дрехи.
Не били въоръжени. Когато параходът излязъл от оряховското пристанище, комитите строшили сандъците си, извадили специалните си униформи и оръжията си. Облекли се и се въоръжили. Насочили пистолети към гърдите и главата на капитан Дагоберт Енглендер и го заставили насила да ги стовари при Козлодуй. Поднесли му един лист, написан на френски език, под който стоял подписът на Христо Ботйов.
На листа пишело, че те без ничия подкрепа, само със своя труд са се въоръжили с цел да освободят българите, да извоюват свободата си и да отмъстят за известната случка на парахода „Германия“. Искали да стигнат в земите на Османската империя, а и вземат парахода под свое разпореждане, а капитанът му трябва да изпълнява заповедите им. Писмото заплашвало, че ако срещнат съпротива, ще наложат най-сурово наказание. Листът завършвал с възгласите: „Да живее Франц Йосиф, да живее Конт Андраши, да живее България!“.
Това капитанът на „Радецки“ разказал пред видинския управител, според когото австриецът изглеждал разтреперан и извънредно много уплашен от действията на бунтовниците. В доклада на османския чиновник пише, че капитанът дори се зачервил и със сълзи на очите разказал цялата случка.
„Макар и да иска да ни убеди, че той могъл да разбере, че са бунтовници, едва след като параходът напуснал оряховското пристанище и те се въоръжили и че това по-рано не можал да узнае. Следващите аргументи говорят твърде убедително, че това му вълнение и държание са престорени и изкуствени“, докладва видинският управител до русенския валия. Той изброява 9 причини, поради които смята, че капитанът лъже.
Според него първата се състои в това, че винаги в австрийските пътнически параходи пътували пътници от Влашко и Европа, а този път не се качил нито един. Само от българските пристанища се качили 3 – 4-ма души.
Второ, не е ясно защо австрийските агенти не са се усъмнили, че пътниците са бунтовници, след като са натоварили сандъци. Обикновените хора не носели нищо друго освен торба. В случая са качили особено дълги сандъци, в които е имало оръжие и боеприпаси. Според османския чиновник австрийците е трябвало да знаят какво има в тях, а капитанът се правел, че не е наясно.
Трето, параходът винаги престоявал по 50 минути на пристанището в Корабия, Румъния, а в този случай се е бавил около 3 часа. Очевидно за да пристигнат бунтовниците.
Четвърто, на парахода в Свищов се качили кавалерийски подполковник каймакамин от императорските войски и други пътници, които пътували към Видин, но като разбрали, че на парахода има бунтовници, слезли в Оряхово. Както пише чиновникът – не могли да понесат оскърбленията им. В същото време капитанът очевидно не казвал истината, като твърдял, че чак когато потеглили от Оряхово, разбрал, че това са въстаници.
Пето, те се скрили във вътрешността на парахода, когато той спрял на оряховоското пристанище. Причината според чиновника била да не ги видят случайно минаващите покрай пристанището местни жители и да ги познаят, понеже част от хайдутите били родом от Оряхово.
„Шесто, когато параходът спрял на оряховското пристанище, щом като това им държание и от принудителното влизане в Оряхово на пътниците за Видин станало ясно, че тези хора са бунтовници, при все че ако капитанът би пожелал, той можел да завърже парахода на брега, да влезе на сушата, да съобщи на своята агенция и на властта, да търси изход от положението, но той не го е сторил“, пише още видинският управител до русенския валия.
Седмата доказателство според него за това, че капитанът лъже, е, че след като е разбрал, че това е бунтовническа чета, австриецът е можел да спре парахода. Под претекст че има авария, а в същото време да изчака за помощ пътуващия зад него параход „Османла“ и да се справи с Ботйовата дружина.
Осмо, капитанът съобщил за нея с цели два часа и половина закъснение, като така й дал възможност да навлезе навътре в територията на страната.
Девето, австрийският капитан отказал да качи на борда на „Радецки“ османска войска, когато се оказало, че няма кой да я откара от Видин до Козлодуй, където слезли въстаниците.
„Тъй като при наличността на горните аргументи капитанът и австрийските агенти по влашкия бряг не ще могат да се оправдаят, реших да донеса за тези подробности, както го изисква особеният случай“, завършва доклада си до русенския валия видинският управител.
На 23 май той известява вилаетското управление в Босна и командването на войските, че дружината на Христо Ботйов е разбита:
„Донасям ви приятна новина – въоръжените бунтовници, близо 200 души, които на 17 май се качили от влашките пристанища на парахода „Радецки“ от Австрийската дунавска компания, се стоварили в селото Козлодуй между каазите Лом и Оряхово, Видински санджак, което няма пристанище“. Според доклада на османския чиновник бунтовниците, щом слезли на сушата, прерязали телефонните жици, съсекли срещнатите по пътя жени и деца – около седем-осем души мюсюлмани.
От Видин, Берковица, Враца и Орхание (Ботевград – бел. ред.) към Враца са изпратени редовни войски. Към тях са се присъединили черкези и други османци. „В няколко битки в околността на Враца (зачеркнато за три-четири дни) бунтовниците бяха разбити и разпръснати.
От тях са заловени живи само 14 души. В битката загинаха 12 черкези. От редовните войски има леко ранени четирима души. Слава аллаху редът е възстановен“, пише видинският управител.
За негово разочарование на 21 май получава извънредно бърза телеграма от берковския заместник-каймакамин, който опровергава „добрата новина“. В документа пише следното:
„Около 100 души остатъци от прословутите бунтовници се промъкнали покрай града и хванали Стара планина. Двата бюлюка редовна войска, които от по-рано бяха отишли във Враца, и берковският бюлюк с голям брой заптиета нередовни войски и доброволци заминали да ги преследват“.
