За новия му авторски концерт в Русе, силата на фолклора и защо идентичността е по-важна от космополитизма
На 30 април от 19:00 ч. в зала „Филхармония“ Държавна опера – Русе ще представи едно от най-очакваните музикални събития на сезона – авторския концерт на Георги Андреев „Корени в небето“.
Централна фигура в тази нова оригинална програма е Георги Андреев – виртуозен изпълнител на гъдулка, ярък композитор и вдъхновяващ диригент, който за първи път ще представи на русенска сцена изцяло свой авторски концерт. Съчетавайки фолклорната стихия с богатството на симфоничното звучене, „Корени в небето“ обещава среща между традицията и съвременността, между земните корени и духовния полет на музиката.
Преди вълнуващото събитие Диана Димитрова разговаря с Георги Андреев за символиката на концерта, за създадения от него стил „етно-симфонизъм“, за силата на българския фолклор и за пътя на музиката към сърцата на съвременната публика.
Заглавието на Вашия авторски проект „Корени в небето“ носи силна символика – какво влагате в тази среща между земното наследство на фолклора и духовния устрем на класическата музика?
Концертът “Корени в небето” наистина има символика, има заложено послание в него и то всъщност e, че фолклора, на чиято база стъпвам в произведенията си, на практика това са нашите корени. Не казвам непременно български, по-скоро балкански, защото те са много по-дълбоки и се разпростират на много по-голяма площ, обхващат много различни етноси, ако щете и вероизповедания. Така че, винаги моята работа е била насочена към това да използвам ядра, които на практика са заложени изконно в нашето ДНК, в нашата народопсихология, в нашия менталитет, в това, което ни определя като българи, балканци и потомци на една много древна и високо развита култура.
Аз лично смятам, че ние сме преки наследнци на тракийската култура. Всичко останало, според мен, са малко или много политизирани стремежи да бъдем причислени към славяни и прабългари. Да, има и такава нишка, но така или иначе ние носим дълбоко в себе си тракийската душевност, народопсихология, ако щете и култура, а траките са най-многобройният народ след индийците.
За това и в музиката ми аз не се ограничавам изобщо какви интонации и автентични изворни ядра и мотиви ще използвам. Не се ограничавам също да бъдат непременно български в понятието, в което държавните ни граници определят, защото съчетанието на тази по-скоро осъвременена звучност, но с древни корени в небето, отразява стремежа ми да възродя нашата култура, а тя е самобитна и никъде другаде по света не се среща такова огромно разнообразие от ритми и мелодии, съсредоточено на толкова малка площ. Може би защото на тази територия своя отпечатък са оставили много цивилизации и култури. А корените всъщност са в небето, защото съм се опитал да придам една универсалност, която да не зависи от времето, нещо, което има смисъл и стойност дори и след нас…
Що се отнася до симфоничния оркестър, той според мен, е най-великото изобретение на човешката цивилизация, по-точно на западно -европейската цивилизация, защото няма никакъв аналог в древността. Той е като свърхнова в човешката култура.
И съчетанието на нашите корени, ядра, интонации, ритми, инструменти с тази универсална звучност, която има симфоничният оркестър, дава безкрайни възможности и практически неизчерпаем ресурс от израдни средства, придава това глобално, даже и надглобално значение. Т.е. по някакъв начин аз се опитвам да извися, да издигна нашите корени като звучност, като състояние, в една орбита, която е наднационална, надрегионална, надвремева, ако щете. Това е символизмът, който е заложен в концерта “Корени в небето”.
Вашата музика е определяна като начало на нов жанр – „етно-симфонизъм“. Това естествено развитие ли е на българската музикална традиция, или съзнателен опит да се отвори нов път пред нея? Кога всъщност засадихте корените на този нов жанр?
Много точно е това определение за моя стил – “етно –симфонизъм”. Наистина това е така и този стил си е лично мое изобретение, мой патент, който води началото си още от далечната 94-та година, когато бях студент и написах първото си произведение “Джангурица”, което съчетава български фолкорни инструменти с камерен оркестър. То е изградено върху музикални теми и интонации, характерни за югозападна България – Пиринска Македония, но е в сонатна форма, т.е. преспокойно може да бъде първа част на симфония в класическия смисъл на думата. И на практика, дали е естествено развитие на българската традиция не знам, по-скоро това е съзнателен избор на моя творчески път.
Честно казано аз изобщо не се придържам стриктно към невероятно богатите ни традиции, а ги ползвам само като основа и оттам нататък изграждам това, което усещам като творец, това, което мисля, моя вътрешен свят. В този ред на мисли не се смятам за продължител на българската традиция, защото тази традиция в течение на времето много се е променяла. Всички знаем как са творили композиторите ни от първо българско покорение, после второ българско поколение – Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Любомир Пипков и така т.н., до каква степен са използвали фолклора. След това се ражда друго течение, което пък е отрицание на второто , там понякога дори има и краен авангардизъм, характерен за следвоенния период на Западна Европа.
Не, аз не се придържам към тези традиции. Смятам, че този мой стил “етно –симфонизъм” e изграден на базата на това, че имам много дълбоки и обширни познания във фолклора, защото средното си музикално образование завърших в Широка лъка със специалност гъдулка. Така че, фолклорът ми е минал не само през главата, ушите, сърцето, а и през пръстите. Т.е. аз съм изсвирил почти всичко, каквото може да се изсвири на гадулка от абсолютно всяка фолклорна област, както българска, така и балканска.
И това, вече съчетано със симфоничния оркестър, тънкостите на който овладях по време на класическото си образование в Българската държавна консерватория при проф. Александър Текелиев, при когото завърших специалност композиция, да обединя в съвсем нова, хибридна сплав, която носи във всеки един момент белезите на фолклора и древността, а от друга страна всички останали съпътстващи характерни елементи на западно – европейската музикална култура и достижения.
Естествено идеята дойде първоначално подсъзнателно, после вече съзнателно, че това всъщност е моят оригинален път, лице, изказ, език, израз, моята собствена физиономия като композитор. Разбира се не се ограничавам в стилове, течения и техники, ако щете.
Аз използвам както строг, свободен полифоничен стил, така също и хроматични, а-тонални 12-тонови редици, включително и сонорика, алеаторика, всичко каквото може, т.е. в това отношение съм еклектичен или полистилистичен, както щете го разбирайте, но не се ограничавам в една техника, език, стил или начин на композиране, а по-скоро всичко е подчинено единствено и само на една идея.
А тя е музиката ми да бъде оригинална, което идва именно от съчетаването на тази древност със съвремието и нещо повече – винаги съм се стремял моята музика да бъде един своеобразен мост между изтока и запада, защото България се намира на много интересен кръстопът, не само географски, но дори и психологически, т.е. като начин на мислене, особено в музикално отношение. Тук е вододелът. От България на запад, или по-скоро на северо-запад, започва да преобладава вертикалният тип светоусещане на музикалната материя, т.е. всичко е подчинено малко или много на хармоничния строеж, имам предвид терцовата структура на акордите. И обратно, пак от България вече на югоизток, започва да преобладава и да доминира това линеарно полифонично мислене, което не е обвързано с акорди, с квадратна структура и фрази.
Именно тук е кръстопът. Тук е вододелът, тук се сблъскват тези два типа мислене. И всъщност, моят стил етно – симфонизъм отразява стремежа ми да покажа точно тази уж взаимна непоносимост, която е като двете страни на един магнит, като плюс и минус, които се привличат.
Когато съчетавате народни инструменти като кавал, гайда и гъдулка със симфоничен оркестър, кое е най-голямото предизвикателство – звуковият баланс, различният музикален език или психологическата среща между два свята?
Този въпрос до голяма степен е свързан и с предишния. Но вече тук можем да навлезем в малко по-технически детайли, в професионални сфери. Наистина най-голямото предизвикателство е подобно на алхимик, който се опитва да създаде сплав, без да има никакъв модел и експериментите му са на принципа проба-грешка, проба-грешка.
Макар че да, познавайки, както казах и преди, много добре в дълбочина и детайли двете материи – фолкорната и класическата западноевропейска култура, все пак тяхното съчетаване крие в себе си много опасности, много предизвикателства. Както по отношение на тембровите съчетания, така и по отношение на използването на мелодичните линии, хармонията и баланса. Фолкорните инструменти сами по себе си са нетемперирани, но пак темброво са изключително богати и много наситени с обертонове и тяхното съчетаване с инструментариума на симфоничния оркестър, наистина крие подводни камъни.
Тук няма да давам рецепти и да казвам кое как става, защото това е въпрос на технология и на патенти, на ноу-хау. Но най-ключовият фактор това е дозировката.
Чувство за замярка. Кое? Колко? И как? Тоест, това, че се имплантира кавал в симфоничния оркестър, това не означава, че той ще звучи органично или че симфоничният оркестър ще си пасне с него. Всичко е въпрос на това какво свири кавалът и как го свири, респективно какво свири симфоничният оркестър и как го свири. Иначе не се получава хомогенна звучност. Най-голямата трудност е именно свързването.
А това се случва, когато се прави съчетаване на ДНК ниво, на молекулярно ниво. Не просто да се имплантира някаква мелодия, която да се хармонизира, респективно оркестрира. Всичко е въпрос на чувство за мярка и баланс. Не всички мелодии, български или балкански, са податливи и подходящи за такава една трактовка, за подобна интервенция.
Необходимо е понякога да се променят някои неща. Да, вярно е, че една фолклорна песен е като речен камък. Тя е абсолютно съвършена. Така че, всяка намеса в нея, като промяна на линията примерно, е много опасна, особено пък със средствата на класическата хармония. Аз не приемам тези клиширани методи на хармонизиране. По-скоро, използвам като маниер на подход към фолклора това, което е правил Барток.
Разбира се, езикът ми е съвсем различен, подходът ми е съвсем различен, но начинът, по който се разглеждат комопозициите е почти същият. Тоест, работи се на молекулярно, на ДНК ниво, на ниво мотив, на ниво ядро, на ниво микроритъм и микроорнаментика. И разбира се, тук трябва да отпаднат всякакви ограничения и правила, които важат за класическата западноевропейска музика, където нещата са строго темперирани. Тук похватите са съвсем други и всяко произведение, което се пише, има свое индивидуално предизвикателство. Едно с едно ни си приличат.
В програмата ще участвате не само като композитор и диригент, но и като изпълнител на гъдулка, която също е специална. Разкажете ни за нея и какво Ви дава инструментът, което диригентският пулт и композиторската партитура не могат?
Гъдулката. Гъдулката е инструмент, който бих определил като пряк наследник, дошъл до нас през вековете от древността. На практика Орфей е свирил на гадулка. Лира не означава арфа, както сме свикнали да възприемаме, а означава гъдулка.
За това и произведението, за което ще говоря по-късно, “Виолира”, на практика е за цигулка и гъдулка. В цяла Гърция гъдулката се налича лира. На остров Крит това е национален инструмент, при това най-популярният .
Е, там е както с шотландската гайда в Шотландия. Който свири на критска лира, се ползва с уважението като към президент. Има понтийска лира, която е също като гъдулка. Тя пък се употребява най-вече по южния бряг на Черно море, северна Турция, да го кажем, близо до Кавказ. Там маниера на свирене е съвсем друг.
Но, така или иначе, лирата е предшественика, прадядото или прародителя на това, което е гъдулката. И това е един изключително труден за овладяване инструмент, който няма нищо общо с цигулката.
Единственото общо е, че цигулката има лък и гъдулката има лък. Но всичко останало е тотално, тотално различно. И наистина, това е инструмент с безкрайни художествени възможности и крайно ограничени технически такива, бидейки първично несъвършен и общо взето примитивен.
Но, какво ми дава тя като свиря? Знаете ли, аз по принцип не свиря вкъщи сам. Много рядко свиря, колкото да поддържам форма и то по някакъв повод, примерно преди концерт, за да възвърна техническата си форма, чисто двигателната моторика. Но, така или иначе, с гъдулката на сцената аз мога да си позволя неща, които нито като диригент и особено като композитор не мога да си позволявам. А именно моментната импровизация и нейната уникалност. Достигал съм до открития на сцената, импровизирайки дори едно и също нещо, което е фиксирано вече като нотен текст. Всеки път аз го свиря по различен начин в зависимост от това каква е публиката, в какво състояние е, какво е осветлението, в какво настроение съм в момента, с какви колеги работя, какъв е редът на програмата. Така че, изпълнението на гадулка винаги ми е носило много голяма радост. За съжаление, времето не ми стига да отделя повече внимание на този толкова красив инструмент в художествено отношение, защото тя има безкрайни темброви възможности и с нея могат да се правят невероятни нюанси дори върху един единствен тон. Бих я сравнил в това отношение с арменския дудук. Той е такъв – крайно ограничен и лимитиран в техническо отношение и невероятно богат в художествено – изразно отношение.
Времето, в което живеем, често размива идентичности. Може ли съвременната авторска музика, стъпила върху фолклора, да бъде начин една нация да разпознае себе си отново?
Много интересен въпрос, върху който може да се направи цяла докторантура общо взето, дори цяла дисертация относно идентичността, времето в което живеем. И аз с радост забелязвам нещо, което отсъстваше в 90-те години и така до средата на първото десетилетие на 21 век, до 2005-та, 2006-та година. Откривам, че има подчертан, засилващ се интерес към фолклора от страна най-вече на младото поколение. Обяснявам си го с това, че е някакъв вид подсъзнателна защитна реакция срещу тази войнстваща, абсолютно истерична тенденция към глобализация, която аз не приемам.
Ние като народ носител на много богата древна култура, но като численост и като популация много малък, трябва да наблегнем на идентичността си, защото ние с нищо друго не можем да бъдем забелязани. Мисля, че нямаме основание да бъдем космополити в изкуството, защото като икономика, като политика, ние нямаме решаващ глас. Космополити могат да бъдат американците да речем, защото те не са нация, а конгломерат от хиляди националности. Космополити могат да бъдат китайците, могат да бъдат индийците, могат да бъдат руснаците. Те са водещи държави в икономическо отношение. Затова според мен нашата идентичност може да се прояви, специално тук говорим за музика, когато всичко, което се прави носи духа, носи аромата, носи украската на националната ни култура.
Винаги ще давам пример с първия период от творчеството на Стравински и най-вече с “Пролетно тайнство” или “Свещена пролет”, както е най-точният превод. Там всичко е толкова космополитно и същевременно толкова дълбоко свързано с корените на древна Скития, която е Русия. Оттам нататък той променя езика си, но пак ще дам пример с другите големи композитори. Вземете Прокофиев. Той е толкова универсален и световен, и същевременно с това винаги музиката му носи руската душевност. Да не говорим за Чайковски. Той вече е подчертано национален. Шостакович също. Така че, за мен композиторът трябва да изразява две неща. Първо – народа, нацията, корените си, рода, племето, от което произхожда. И чак на второ място своята, собствена, лична, индивидуална, неповторима физиономия и образ. Така или иначе, тези черти трябва да носи музиката. А вече от тук нататък, доколко е стъпила върху фолклора, дали само носи белезите му или вътре има цитиране на теми, които са автентични образци, това няма голямо значение. Пак давам пример с “Пролетно тайнство” на Стравински. Първата тема, с която започва високият фагот, който звучи като саксофон, на практика е, не съм сигурен точно, естонска или латвийска, но това е народна песен.
Да оставим на страна, че целият балет “Петрушка” е една китка от руски фолклорни песни, оформена като сюита. Така че, дори да се използва фолклорен материал, фантазията, изобретателността, професионализмът, полетът на въображението на композитора, го правят да звучи доста по-космополитно и доста по-универсално, отколкото ако се изпълнява само в автентичния си вид. Това е от една страна идентичност, от друга – космополитност и глобалистичност.
В този проект изграждате сътрудничество с много музиканти и разбира се с маестро Димитър Косев, който е специално поканен от Вас за авторската Ви вечер. Какво ще представите като програма и бихте ли ни открехнал завесата малко преди събитието?
Използвам случая и възможността да отправя най-сърдечните си благодарности към Русенската опера, към хора и оркестъра, към директора Пламен Бейков, а също така към моя приятел и колега маестро Димитър Косев, от когото се роди инициативата за този концерт. На практика винаги ми е било приятно да работя с Митко, защото от една страна е невероятен, фантастичен професионалист и музикант, а от друга страна е изключително добър човек с лек характер и невероятно чувство за хумор, което е белег на много висока интелигентност. Винаги работата с такива хора носи огромно удоволствие. Всъщност има много малко такива концерти, където диригентите са двама и те си партинрат на сцената. Когато аз свиря на гъдулка, той ще бъде на диригентския пулт и не само тогава. Отново той ще дирижира две части от една моя камерна симфония за струнен оркестър, която е дирижирал преди това и която е посветена на арменския геноцид. Произведението, което също той ще дирижира “Виолира” е за гъдулка и цигулка, където ще свирим съвместно с Константин Димитров. Другото, което ще дирижира е “Краедуновска”, където аз ще свиря соло гъдулка със струнен оркестър. Ще има произведения, които ще бъдат изцяло премиерни, като например “In Memoriam”, което е посветено на годишнината от Априлското въстание.
Разбира се, ще има и познати неща, които оркестърът и други оркестри са свирили много пъти. Произведения като “Аспарух” и “Ювиги хан”, където участва и смесеният хор.
Въобще ще бъде една много разнообразна, интересна, пъстра и забавна програма, в която се надявам както ние изпълнителите на сцената, а и всички колеги и приятели музиканти, така и публиката, нито за миг да не изпитват чувство на скука. Дори нещо да не се хареса наравно с друго, въпросът е никога да не бъде скучно и за това ще се постараем.
