Докато Техеран разчиташе натискът от нарастващите цени на горивата да издейства отстъпки преди междинните избори, администрацията на Тръмп се готвеше да затегне дългосрочната икономическа примка
Вашингтон засилваше икономическия натиск върху Техеран, като блокадата на Военноморските сили на САЩ не позволяваше на кораби да влизат в Персийския залив или да го напускат, докато американски разрушители съпровождаха плавателни съдове през корабоплавателния коридор в Ормузкия проток, който президентът Доналд Тръмп беше обявил за „територия на САЩ“.
Тази примка щеше да се затегне още повече, зарече се президентът в публикация в Truth Social от 19 август, с нов пакет санкции, който щеше да наложи „ОГРОМНИ икономически последици“ на държави, предоставящи „какъвто и да е спасителен пояс на Иран“, като заяви, че Техеран го очаква „ИКОНОМИЧЕСКИ ДЕН Д“.
Блокадата изглеждаше, че дава резултат. Международният валутен фонд очакваше и без това затруднената от санкции иранска икономика да се свие с повече от 5 процента през 2026 г., а инфлацията да скочи до 80 процента, след като Съединените щати и Израел започнаха войната си срещу Техеран на 28 февруари. Приходите от износ на петрол бяха намалели рязко, а производството беше ограничено, защото без възможност за износ страната изчерпваше капацитета си за съхранение.
Междувременно трафикът се движеше през оманската, или западната, страна на дългия около 160 км и широк около 40 км проток, макар че в какъв обем – това беше спорно, тъй като много превозвачи – предимно саудитски, от ОАЕ, кувейтски държавни или незастраховани гръцки „бункери“ – извършваха преминаването в „тъмни транзити“, с изключени транспондери, и прехвърляха товари на танкери в Арабско море под защитата на 20-корабна бойна група на ВМС на САЩ, водена от самолетоносач.
От началото на март, когато ВМС на САЩ започнаха операцията си по съпровождане, базираната в Белгия система за морско проследяване Kpler изчисляваше, че около 300 кораба, предимно VLCCs (Very Large Crude Carriers – много големи танкери за суров петрол), всеки от които може да превозва до 2 милиона барела суров петрол, са извършили повече от 1510 „тъмни транзита“ във и извън Персийския залив през протока, като темпът се ускоряваше от средата на юли.
Но ако има режим, който може да издържи на натиск, това е Ислямската република, която понасяше водени от САЩ санкции и ограничен достъп до световните пазари още от 1979 г. Иран показа, че може да издържа икономически лишения и от март насам доказа, че може да нанася щети на световната търговия, като заплашва корабоплаването в протока – и съседите си от Персийския залив – с удари с дронове и ракети.
В крайна сметка, макар стратегията на Съединените щати за икономическо задушаване да оказваше натиск върху Иран, при средна национална цена на бензина над 4 долара за галон и по-малко от 75 дни до междинните избори през ноември, Техеран вярваше, че политическият натиск ще принуди Вашингтон на отстъпки и ще донесе на Техеран международно признание, че поне частично „контролира“ протока.
„Изглежда, че военната ескалация поне засега е била намалена донякъде, и вероятно това се дължеше на изчисленията на САЩ, свързани с междинните избори и нежеланието да се ескалира прекомерно“, каза главният редактор на Lloyd’s List Ричард Мийд по време на брифинг на 20 август. „От позицията на Иран оставам с ясното впечатление, че техните изчисления са свързани с времето и с убеждението, че времето е на тяхна страна.“
„Това е напълно справедлива оценка“, каза Дина Аракджи, сътрудник в Middle East Institute и анализатор в базираната в Лондон стратегическа консултантска компания Control Risks.
„Малко вероятно беше САЩ да имат апетит за значителна военна ескалация на равнището от март и април, и точно това изглеждаше като изчислението на Техеран“, продължи тя. „Чрез исканията си и продължаващото затвърждаване на позицията си той се опитваше да използва позицията си в преговорите, защото в основата си Иран искаше дългосрочен контрол върху търговията през [протока] и финансовите приходи, които могат да произтичат от това.“
Обръщане на времевия график
Междувременно администрацията на Тръмп изглеждаше, че се подготвя да играе по-дълга игра, казаха директорът по морско разузнаване в Lloyd’s List Бриджит Диакун и редакторът за Азиатско-тихоокеанския регион на Lloyd’s List Сичен Шен по време на седмичния обзор.
„САЩ и Иран продължаваха да се възприемат взаимно през призмата на дълбоко недоверие, а и стратегическите им цели оставаха много далеч една от друга, като нито една от страните не изглеждаше склонна да направи отстъпки“, каза Диакун и добави, че „в близко бъдеще изход от ситуацията е малко вероятен“.
Голям фактор за оказване на натиск върху Иран – и върху Съединените щати – за намиране на решение можеше да бъде Китай, каза Шен. Китай зависи от суровия петрол от Залива. Той черпеше от стратегическите си петролни резерви, оценявани на близо 1,4 милиарда барела преди шест месеца, а подкрепяната от държавата корабоплавателна компания Cosco и China Merchants Group „поне засега са много предпазливи“ по отношение на преминаването през протока, каза той, особено при положение че китайският лидер Си Дзинпин трябваше да се срещне с Тръмп във Вашингтон на 24 септември.
„Пекин сякаш изразходваше своя петролен резерв“, така че „фокусът тук за много от участниците при танкерите и рафинериите“, каза базираният в Сингапур Шен, говорейки от Шанхай, „е кога Китай отново ще започне да внася? Световната цена на петрола като цяло успяваше да остане стабилна. Голяма причина за това е, че Китай до голяма степен беше спрял покупките. Така че въпросът е: ще поднови ли Китай отново вноса на големи количества суров петрол?“
Този въпрос щеше да бъде на масата, когато Си и Тръмп се срещнат. „Ако те наистина искат да върнат корабите си в Ормузкия проток, вероятността е да минат през одобрения от Иран коридор, а ако направят това, ще се наложат преговори със САЩ“, каза Шен. „Това е нещо, което хората тук следят много внимателно.“
Но Съединените щати имат скрит коз, който може да смекчи, ако не и напълно да облекчи, натиска върху доставките – ВМС на САЩ, с половин век натрупан опит на станция GONZO (Gulf of Oman Naval Zone of Operations – военноморска оперативна зона в Оманския залив).
Преди 28 февруари през протока преминаваха повече от 130 кораба на ден, като изнасяха средно по 20 милиона барела суров петрол дневно. Според министъра на енергетиката на САЩ Крис Райт сега от Залива всекидневно изтичаха до 15 милиона барела на ден.
Корабите преминаваха по разрешения от Организацията на обединените нации западен маршрут, ескортирани от американски разрушители, покрай брега на Оман и избягвайки източния маршрут, който Техеран беше обявил за „Иранска едностранна схема“, с планове да издава разрешителни и да събира такса от 5 до 7 процента на барел.
Ако толкова суров петрол напускаше Залива, това означаваше, че времето е на страната на Съединените щати в прилагането на натиск върху Техеран.
Проблемът е, че обемът на корабоплаването трудно може да бъде оценен, тъй като огромното мнозинство са „тъмни транзити“, а твърдението на Райт, че 15 милиона барела суров петрол на ден напускат Залива, засега не се отразяваше в рафинериите.
Несигурност по водата
Анализатори на брифинга на Lloyd’s List и на дискусията „Energy Shots“ на 21 август в Центъра за стратегически и международни изследвания с директора по енергийна сигурност на центъра Джоузеф Маджкът и управляващия партньор на ClearView Energy Partners Кевин Бук бяха единодушни, че времето ще покаже доколко добре операцията по ескортиране на ВМС на САЩ може да осигури преминаването на суров петрол през протока.
„Има висока степен на несигурност относно това какво се случва“, каза Маджкът. „Разбира се, ако Военноморските сили наистина извеждаха 10, 12 или 15 танкера от протока всяка нощ под прикритието на тъмнината и с изключени транспондери, бихте си помислили, че после ще могат да следят доста добре тези барели“, след като транспондерите бъдат включени отново.
Но нямаше пазарна реакция на 15 милиона барела на ден, напускащи Залива, каза той, като проследяващите корабите „виждаха 4 до 5 милиона барела на ден, а някои може да кажат 7 милиона барела на ден“ да пристигат в пристанищата. „Търговските оценки са наполовина на това, което администрацията смята, че се случва“, каза той.
Белият дом поддържаше тезата, че „повече от 20 кораба са били планирани да влизат и излизат от протока през [оманския] коридор“ на ден, каза Маджкът. „Ако трябва да бъда щедър, мисля, че думата ‘и’ върши много работа, защото ако имате 10 кораба, които влизат в протока, за да натоварят петрол и после да го изнесат обратно, тогава някак можете да стигнете до 20. В такъв случай това ‘и’ върши доста сериозна работа.“
Но както Мийд, Аракджи и Диакун признаха в Лондон предишния ден, тъй като по-голямата част от този трафик е „тъмен“, може да са нужни седмици, за да се оцени реалният обем, а може и никога да няма ясна преценка накъде отива суровият петрол. Всъщност голяма част от него може да е петрол „на вода“, превозван от танкери от сенчестия флот. Подозира се, че до 50 от 300-те кораба, извършили многократни транзити от март насам, са ирански, а Иран разполага с приблизително 80 милиона барела петрол „на вода“.
Маджкът каза, че въпреки липсата на информация, установяването от страна на Военноморските сили на „територия на САЩ“ в протока „наистина може да започва да се утвърждава и да помага за възстановяването на търговския трафик“, който световните превозвачи биха използвали вместо иранската схема с разрешителни и такси.
Има „немалко спорове“ относно достоверността на твърдението на Райт, каза Бук, но „не ми изглежда невероятно да мисля, че сателитите, взиращи се от космоса, вероятно не са толкова способни да видят какво се случва в протока, барелите на вода, които американските военни ескортират и за които министърът е осведомен“.
Именно тези „барели на вода“ може да са целта на санкциите на Тръмп, които обещаваха да наложат икономически последици на държави, предоставящи „какъвто и да е спасителен пояс на Иран“, каза Мийд.
„Това вероятно повдигаше доста вежди както в Малайзия, така и в Пекин“, каза той, „като се има предвид, че [Малайзия] остава основният център за смесване на ирански суров петрол при трансфер от кораб на кораб. Ако бях в Малайзия, щях да се тревожа за това.“
Времето щеше да покаже, каза Маджкът.
„В понеделник [24 август] щяхме да чуем повече за този нов пакет икономически санкции, но това се превръщаше в състезание кой може по-дълго да търпи риска и натрупващите се разходи“, каза той. „Световната икономика и САЩ, които чувстват отговорност за нея? Или ирански режим, който е все по-изолиран, но се чувства окуражен и овластен?
„А после, разбира се“, добави Маджкът, „възниква и въпросът: ако успеем да осигурим потоците през протока, връщайки се към обещанието, което САЩ даваха на Залива през последните 50 години, каква е цената на това? Какви военноморски и други военни средства са необходими? И колко дълго САЩ ще са готови да го правят? И кой ще плаща за това?“
ю
