Есето на Георги Марков „Бъдни вечер“ е сред малко познатите днес негови произведения. Ценно свидетелство за българските обичаи и традиции, свързани с Рождество Христово и с древните вярвания на българския народ. Вчера публикувахме първата му част, утре предстои финалът.
Тогава бяха зимите на дебелия сняг. Из Софийско по Коледа натрупваше такъв сняг, че понякога само комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ясник”, тогава най-злият студ разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше берекет, студът – здраве.
Някъде под този дебел сняг в моята памет стои едно почти безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и само след миг гръмна хор от нестройни, силни гласове: „Бог се роди, Коледо!”
Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо отделение, а най-големият беше войник. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали веднага след полунощ, за да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо големи торби, а на рамо дълъг дрянов прът, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и жените от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на малки венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и винаги се изпитваше тъжно суеверие, ако не дойдеха много коледари. Ала те следваха просто едни след други.
Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други подаръци, изслушваше песента и после даряваше коледарите по ред. И тъкмо първата коледарска група беше сигнал и за мен да тръгвам. Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, мрачно и из селото имаше толкова много зли кучета, но у дома, както и навред из Шопско, се смяташе, че ако не си коледар (и куче не те ухапе отзад поне два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от училище и техните батковци никога нямаше да ми простят подобно дезертьорство.
И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно голяма торба и дряновия кривак на нашия съсед дядо Рангел. После слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „Бог се роди, Коледа!” или „Станенине господине, добри сме ти гости дошли, добри гости коледари” и т.н. Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, почти винаги с голямо сито в ръка, препълнено с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В онези времена хората бяха много щедри. Те пълнеха торбите ни, така че само след няколко къщи аз едва се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.
„Влезте де, влезте вътре да се огреете” – канеха ни на повечето места и ние се намъквахме в дълги „одаи” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния дъх на прясно опечен хляб. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл полумрак и най-чиста сърдечност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, докато селският поп (помня много добре) ни покани на… чаша чай. „Отче – попита го моят приятел Стоянчо, – пие ли Господ чай?” Отецът се засмя и каза, че Господ е създал чая, за да го пият хората, а не сам Той да си го пие.
Мисля, че най-много ни се радваха бабите, особено по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които след това разрошваха косите ни и в добавка получавахме скришом по някое левче или пък „шекерче”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за драгоценен подарък.
След около два часа „коледуване” гласът ми пресипваше и скърцаше горе-долу като вратата на нашата барака, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела обратно. Но нашият главатар беше заповядал категорично, че ще продължим, докато неговият прът не се запълни догоре с колачи. А той сякаш беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.
„Че защо са ти толкова колачи!” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „Да се убиеш, не можеш да ги изядеш!”
„Че аз няма да ги ям!” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се напълни догоре, и щом е казано, така ще бъде…”
Думата „казано” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „къде” и от „кого” е казано, но никога не посмях да запитам, за да не ме уличат в неграмотност.
