„Българийо, за тебе те умряха. Една бе ти достойна зарад тях. И те за теб достойни, майко, бяха. И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх.“
Иван Вазов, „Новото гробище над Сливница“
На 2 юни България свежда глава пред подвига на една скромна чета от 200 души. 200 души, дошли в България, ронеща кървави сълзи след жестоко потушеното априлско въстание. Тези 200 души се изправят срешу цяла една империя не защото вярват, че ще я победят. А защото искат чрез саможертвата си да изпълнят с живот думите „Свобода или смърт!“. Тези 200 души се водят от Христо Ботев, който е оставил съпругата си Иванка с новородената им дъщеря. Но не, както често се случва днес, заради друга жена. А в името на родината.
2 юни е ден за почит. Почит за всички герои, пожертвали себе си в името на България. Това е и един от празниците с най-дълга традиция в следосвобожденската ни история.
2 юни се чества за първи път през 1884 г. във Враца и Пловдив, а официално се отбелязва от 1901 г. насам. Тогава на връх Вола, лобното място на поета революционер, се събират всички живи четници от Ботевата чета, за да отдадат почит на загиналите си другари.
Името на празника е променяно няколко пъти. От 1953 г. до 1988 г. 2 юни се чества като Ден на Ботев и на загиналите в борбата против турското робство, капитализма и фашизма и в Отечествената война. През 1988 г. е променен на Ден на Ботев и на загиналите за националното и социално освобождение на България. През 1991 г. става Ден на Ботев и на загиналите за свободата на България. Последната засега промяна е от 31 май 1993 г.: Ден на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. С това име го честваме и днес.
Сирените стават част от честванията през 1948 г. – точно на 100-годишнината от рождението на Христо Ботев.
От „Епок Таймс“ избрахме да отбележим 2 юни с импровизирана анкета по софийските улици, като зададохме следните въпроси: Имахте ли възможност да останете на място за една минута при звука на сирените? За какво си мислехте? Ето какви отговори получихме:
Галина Младенова: Отдадох почит, както всяка година. За мен това винаги е бил особен ден, още от детството ми. Мислех си за саможертвата на тези хора. Вярвам, че такива хора има и днес, друг е въпросът може ли да ги видим. Мисля, че включването на сирените е хубава традиция, подобна традиция има и в Израел.
Андрей Коларов, на 16 години: Бях близо до университета и спрях. Само че си мислех за разни мои ежедневни неща, признавам. Сирените ми вдъхват страхопочитание, харесвам ги. Смятам 2 юни за една от най-хубавите български традиции и ги уважавам, защото съм част от този народ.
Кирил Кирилов, на 45 години: Отдадох почит, защото уважавам стореното от тези хора. За съжаление днес приоритетите са по-различни. Глобализацията ни трови, но с времето и това ще отмине. Ще се завърнат патриотизмът и традиционните ценности. Може аз и да не съм жив, когато това ще се случи, но ще се случи. Историята показва, че ще бъде така. Сирените са за изваждане от унеса на ежедневието, харесват ми. Но щеше да е добре звукът от този на сирените за тревога.
Ваня Желева: Бях с детето в парка, то скачаше на батут. Опитах се да ѝ обясня защо трябва да застане мирно, но тя е още малка, трудно разбира. Все пак спря да скача за малко. Много приятно впечатление ми направи, че и всички млади майки се изправиха и спряха, с изключение на тези с най-мъничките деца, които не можеха да ги оставят без надзор. Значи и младото поколение разбира смисъла на тази традиция, много се зарадвах. Чухме и гвардейския оркестър, който свиреше пред бюста на Ботев в Борисовата градина. А сирените за мен са символ на гръмогласието на подвига на Ботев и всички, загинали за свободата на България.
Даниел, около 30 г., продавач в магазин в центъра на София: Обзеха ме смесени чувства. Виждах минаващите по улицата хора, които не искаха да се спрат и за една минута. За един ден в годината. Замислих се за историята ни и за саможертвата. В дневно време сякаш звучи надекватно да си готов да дадеш живота си за родината. Аз самият бих го направил, ако усещам такава енергия в обществото, но сам… може би дори би било смешна такава саможертва… Ако сме едно цяло – ще е друго. Тогава нещата биха били както трябва.
Христо Ботев остава в паметта ни основно със стремежа си към свобода и с любовта към България и българския народ. Но и с мисъл, удивително дълбока за младостта му. Следващите три цитата са от поета, загинал само на 26 години:
„Само онзи, който е живял, страдал и плакал с народа си – само той може да го разбере и да му помогне.“
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата.“
„В продължение на 8 години аз видях всички наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора.“ Из писмо до Т. Пеев, 1876 г.
