На 8 срещу 9 септември 1944 г. е извършен Деветосептемврийският преврат, чрез който опозиционната политическа коалиция Отечествен фронт насилствено завзема централната и местната власт в Царство България.
Превратът е осъществен малко след обявяването на Съветско-българската война и в ситуация на частична окупация на територията на страната от Червената армия. Той е организиран набързо и е проведен от малка група младши офицери и включва завземането на няколко сгради в много ограничен периметър в самия център на София.
В резултат на преврата е свалено създаденото дни по-рано правителство на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт (ОФ), начело с Кимон Георгиев. ОФ завзема властта в България с помощта на поддържащи го формирования на Българската армия, както и с подкрепа на партизаните от прокомунистическата Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Страната сключва примирие със Съюзниците и променя геополитическата си ориентация, като започва участие на тяхна страна във Втората световна война. След това важно събитие България попада в съветската сфера на влияние и настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в обществото.
В официалната историография по време на Народна република България събитието е наричано по различни начини, които отразяват нюанси в оценката му в контекста на марксистката идеология. Още на пленум на ЦК на БКП от януари 1948 година то се оценява по различни начини – като въстание, буржоазнодемократична революция или социалистическа революция. На пленума надделява мнението, формулирано от тоталитарния диктатор Георги Димитров: „Девети септември е всенародно въстание с дълбоко революционен характер… Не е буржоазно-демократическа революция, защото у нас няма феодални остатъци. Не е и народна революция, защото това значи буржоазна революция. Сега вървим по социалистически път, а не на 9 септември.“
По-късно комунистическата литература нарича преврата „народно въстание“ въз основа на широкото участие в демонстрации, стачки и насилствени действия, както и „социалистическа революция“ – като повратна точка в политиката и начало на радикални реформи в страната към социализъм. Според някои понятието „народно въстание“ се ползва до 1971 г., а е наричано „социалистическа революция“ до началото на декомунизацията от 1989 г.
След 10 ноември 1989 г. в България събитието е определяно предимно като „държавен преврат“ – ограничено по обхват само до завземането на централната (държавната) власт, въпреки че поставя началото на поредица радикални промени, довели до установяването на дълготраен тоталитарен режим в страната.
Предистория
През пролетта на 1944 година Съветският съюз отправя ултимативно искане към България за откриване на негови консулства в градовете Русе и Бургас, с което предизвиква правителствена криза. Съставянето на ново правителство е възложено на Иван Багрянов, който има репутацията на необвързан с Германия политик. Той планира възстановяване на конституцията и скъсване на съюза с Германия, като получава подкрепата на Българската работническа партия (БРП) и съветския посланик Александър Лавришчев, а в първоначалния състав на правителството влиза комунистът Дончо Костов. Дни по-късно обаче, по нареждане от Георги Димитров, комунистите се дистанцират от кабинета и подновяват партизанската война.
На 26 август, под заплахата от настъпващата Червена армия, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите – да бъдат разоръжени. На същия ден, 26 август, ЦК на БРП издава Окръжно № 4, с което призовава за „всенародна борба и въстаническо движение“, без да конкретизира начините за това. Същевременно ръководни дейци на Отечествения фронт се срещат с регентите, опитвайки се да ги убедят да съставят доминирано от ОФ правителство.
На 2 септември е образувано ново правителство от коалиция на основните опозиционни и антигермански партии, начело с Константин Муравиев. На Отечествения фронт са предложени 4 места в този кабинет, но той отказва участие, готвейки се активно за военен преврат. Новото правителство продължава опитите за външнополитическа преориентация, като на 4 септември прекратява съюза с Германия, започва разоръжаване на германските войски на територията на страната и освобождава политическите затворници.
На същия ден германски войски пленяват щаба на българския окупационен корпус в Нишка Баня и щабовете на българските дивизии, окупирали Сърбия. На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов, за да се избегне дезорганизацията на българските войски в Македония, която става факт след Деветосептемврийския преврат. В действителност ген. Маринов вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт, за да се даде възможност на СССР междувременно да обяви война на България.
На 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България.
На 7 септември правителството възстановява правата на забранените политически партии в България, разтурва всички организации с фашистка и националсоциалистическа идеология и разформирова жандармерията. На същия ден, под натиска на правителството, Богдан Филов се оттегля от Регентския съвет, който губи политическото си значение. Отменени са всички ограничения срещу българските евреи. Обявяването от Съветския съюз на война на България принуждава САЩ и Великобритания да прекратят преговорите за примирие. На българската делегация в Кайро е съобщено, че при новото положение на война със СССР преговорите ще се водят с трите съюзнически сили.
На 8 септември сутринта Червената армия с формирования на Трети украински фронт и Черноморския си флот навлиза на територията и акваторията на България през североизточната и морската ѝ граници и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас. По нареждане на правителството българските войски не оказват съпротива, а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Така страната се озовава във война едновременно от една страна с великите сили САЩ, Великобритания, СССР, и от друга страна – с Германия.
Комунистически терор
Деветосептемврийският преврат е последван от вълна на насилие, извършвано главно от комунистически групи срещу политически или лични противници. Първата вълна от насилие е най-интензивна – не непосредствено след преврата, а в края на септември и началото на октомври, като са екзекутирани цели групи от хора, често десетки, обикновено избивани нощем на места извън селищата като например убитите при Черната скала. Тези масови беззакония продължават няколко месеца и са постепенно поставени под контрол от властите със създаването на т.нар. Народен съд в края на годината. Според различни оценки броят на убитите и безследно изчезналите през този период е между 5 и 40 хиляди души.
Активизирането на терора в края на септември е критикувано от някои от съюзниците на комунистите в Отечествения фронт. Самото комунистическо ръководство също има желание да канализира и постави под контрол насилията, включително чрез изземане на оръжието от свои последователи, които обаче продължават месеци напред. За тази цел е изготвен закон за създаване на Народен съд, но по думите на Трайчо Костов времето до влизането му в сила „може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се провежда от нашите вътрешни тройки“. Законопроектът е одобрен от правителството на 30 септември и поставя началото на нов пик в саморазправите, продължил до влизането в сила на закона седмица по-късно. Насилията продължават и през следващите седмици, но със значително по-малка интензивност, като през този период често засягат връщащи се от фронта военни.
От декември 1944 година масовият терор в България се осъществява главно чрез т.нар. Народен съд – контролирана от правителството противоконституционна организация, пред която са изправени като обвиняеми над 11 хиляди души, над 9 хиляди са осъдени, включително 2618 души на смърт и 1126 души на доживотен затвор. Сред осъдените са множество видни политици, общественици и интелектуалци. На 20 декември е създадена друга основна институция на комунистическия терор – т.нар. трудововъзпитателни лагери, в които хората са изпращани от вътрешното министерство без съдебен контрол.
(Източник: Уикипедия)
Още по темата:
