Поскъпването вече е практика
В първите дни след 1 януари 2026 г. обществото не говореше за курса, закръгляването и счетоводната част на прехода. Говореше за друго: за поскъпването, което твърде често се прикриваше като „техническа неизбежност“. Еврото не влезе в ежедневието като административна операция, а като удобно алиби. Алиби за дребни и едри „търговски хитрини“, алиби за институционална мудност и за регулаторен театър, в който държавата изглежда дейна едва след като щетата вече е нанесена.
През януари, вместо да затихване на напрежението, започнахме да наблюдаваме надграждане: нови случаи, нови механизми и нова смелост. Това е най-сигурният знак, че не наблюдаваме „грешки“, а утвърждаване на практика. И сред най-скандалните примери е един модел, който звучи като дреболия, но е същинска схема: „две каси“, две чекмеджета и ресто според валутата, с която плащаш – въпреки че законът казва точно обратното.
1) „Две каси“: дребната измама, която се превръща в голямо нарушение
Преходният период беше замислен като кратка фаза на двойно обращение – лев и евро да съществуват паралелно за ограничено време, докато обществото се настрои. На практика обаче при много търговци този период се превърна не в плавен преход, а в паралелна система: плащаш в левове – връщат ти в левове; плащаш в евро – връщат ти в евро. Представя се като „удобство“ или като „липса на наличност“.
Само че законът изрично е предвидил правило именно за да няма „удобство“, което в реалността е управляема спекула. В периода на двойно обращение, когато потребителят плати в левове, търговецът следва да върне остатъка изцяло в евро, а само ако реално няма наличност в евро – тогава може да върне изцяло в левове. Това не е пожелателна препоръка, а предписано поведение, което има конкретен смисъл.
Има един детайл, който издава „двойната каса“ като съзнателна практика: когато обектът системно поддържа две чекмеджета и връща ресто по „валутна принадлежност“, това означава, че той не е попаднал на инцидентна липса на евро, а организира наличността така, че да заобиколи правилото. Законът допуска изключение при липса на евро, но не допуска бизнес модел, при който „липсата“ е политика.
Логиката на евро-рестото е проста: да се изтегли левът от употреба възможно най-бързо, без гражданите да бъдат превърнати в куриери на дребни левчета и без в края на периода масово да се трупат хора по банки и гишета за обмен. Европейската практика при предишни валутни преходи се движи именно в тази посока – да не се „върти“ старата валута обратно в оборота. В противен случай левът остава жив не поради нужда на икономиката, а поради удобство на касата – в пряко противоречие със закона.
Тук е важен и времевият момент: законът ясно определя, че двойното обращение е в продължение на един месец от датата на въвеждане на еврото. За България това означава, че периодът приключва на 31 януари 2026 г., а от 1 февруари 2026 г. търговската мрежа вече няма правно основание да приема левове като законно платежно средство. Левовете не „изчезват“, разбира се – те просто се преместват от касата към обмена. И законодателят е оставил широк коридор за гражданите: БНБ обменя левове в евро безплатно и без ограничение във времето; банките обменят безплатно през първите шест месеца и не могат да отказват услугата в рамките на дванадесет месеца; „Български пощи“ обменят безплатно в определени случаи и при определени лимити. Режимът е измислен така, че гражданинът да не бъде притиснат. Но търговецът няма право да „пише“ свой режим на касата.
2) Новите януарски механизми: когато „свободният пазар“ започне да прилича на свободен лов
В началото на месеца мнозина се опитваха да разграничат кое е техническо превалутиране и кое – тихо преподреждане на цените. С напредването на януари стана видимо по-тревожно нещо: случаите не намаляха, а започнаха да се множат и да се групират по сектори. Това е сигурен белег, че не става дума за единични изключения, а за поведение, което се пробва, копира и прилага там, където държавата пристига бавно, говори много и санкционира със закъснение.
Да, институциите изнасят статистики за проверки, актове и санкции. Но в реалния живот числата не успокояват никого, ако между касата и санкцията стои време, а между санкцията и реалното ѝ плащане стои съдебна процедура. Именно затова общественото усещане остава: „плащаме веднага, държавата реагира после“.
Вече се очертаха три „територии“, в които потребителят е най-уязвим: услугите, паркирането и лекарствата
Услугите – фризьорски и козметични салони, фитнеси и други подобни – се оказаха най-плодородната среда за резки скокове, защото там цената не стои на рафт. Човек научава „новата реалност“ в момента, в който вече е вътре – седнал на стола, започнала процедурата, извършва се услугата. В този сектор оправданията са лесни и мъгляви: „всичко поскъпна“, „наемът“, „персоналът“, „доставките“, „еврото“. Но между разходен натиск и многократно увеличение за броени дни има пропаст. Когато ежедневна услуга изведнъж се превърне в лукс с аргумент „валутен преход“, това е сигнал за липса на контрол.
Паркингите и сходните услуги са другата зона, в която свободата на избор е илюзорна. Човекът е дошъл, спрял е, времето тече, бариерата не преговаря. Там „пазарното“ оправдание скърца най-силно, защото икономиката на паркинга е предвидима и бавно движеща се: площ, минимален персонал, ток, поддръжка, бариера, охрана (ако има такава). Това са разходи, които не скачат изведнъж само защото табелата вече е в евро. И когато държавата на практика първо допуска увеличението да се случи и да работи, а после дава срок за „обосновка“, гражданинът разбира една проста истина: преходът се усеща не в нормативния текст, а на бариерата.
Лекарствата са третата и най-чувствителна линия. Тук не говорим за стоки, които можем да отложим, а за терапия, за хронични състояния, за здраве. В този сектор всяко поскъпване се превръща бързо в страх – а страхът в справедлив обществен гняв. Когато лекарството „се превалутира“ нагоре, гражданинът не е просто потребител – той е заложник на необходимост. И ако държавата отговаря само със „Започваме проверки“, посланието към хората звучи така: първо ще измерим щетата, после ще мислим как да предотвратим следващата.
Неприятната истина е следната: когато държавата реагира на системни нарушения основно с репортажи за проверки и отчетни числа, тя не решава проблема, а управлява впечатлението за проблем. И поскъпването вече не изглежда като инцидент, а като възпроизвеждащо се поведение там, където контролът е бавен, санкцията е далечна, а доказването – трудно.
3) Законът вече има „анти-спекула“ текст – въпросът е дали има кой да го направи реалност
Тук трябва да бъдем юридически точни, защото спекулата обича детайла – там се крие най-добре. Законодателят добави изрично правило, че в периода на двойното обозначаване цените трябва да се формират добросъвестно и прозрачно, а всяко увеличение следва да бъде обосновано с обективни икономически фактори и при поискване да се доказва пред контролните органи. Паралелно законът даде на регулаторите право да изискват информация и документи в определени срокове, включително минимален срок, който на практика често се превръща в известния „петдневен прозорец“ за обосновка.
Този модел обаче разкрива и слабост: докато държавата чака документацията по входящ номер, увеличението вече работи, вече събира приходи и вече променя потребителското поведение. Законът дава инструменти, но те не произвеждат автоматично справедливост. Те са ключове – и ако ключът се ползва само реактивно, след шум и репортаж, вместо системно и предвидимо, резултатът е кампания, а не промяна на практика.
4) Банки, обмен и такси: когато законът казва „безплатно“, а практиката търси вратичка
Втората линия, която се засили през януари, е банковата: оплаквания за откази за обмен (особено към тези, които не са клиенти) и разговори за такси за услуга, която обществото очаква да бъде част от „обществената сделка“ на прехода.
Законът е категоричен в основното: през първите шест месеца обменът следва да е безплатен при условията на режима; в рамките на дванадесет месеца банките не трябва да отказват обмен, включително спрямо хора без сметка при тях. Вътрешната политика не е източник на право. Ако практиката се разминава с нормата, това вече не е неудобство, а нарушение.
5) Компетентност и „прехвърляне на топката“: защо това е част от проблема
Една от силните страни на режима по въвеждане на еврото е, че законът разписва сравнително ясно кой какво контролира – потребителското поведение, ценовото формиране, обмена и надзора върху поднадзорните субекти, както и техническата адаптация на системите. Затова всяко „не е при нас“ в такава ситуация не звучи като неразбирателство, а като техника за размиване на отговорността. А когато отговорността се размива, гражданинът остава сам между касата и гишето.
6) Практичен финал: как гражданинът да не остане сам срещу касата
Ако трябва да сведем този януари до работеща стратегия, тя е проста: доказателство + правилен адресат.
При „две каси“, отказ да се върне ресто в евро, грешки и липси в двойното обозначаване – снимка на бон/табела/етикет + сигнал до КЗП.
При съмнение за системно недобросъвестно ценообразуване и проблеми с фискални документи – доказателства + сигнал до НАП.
При откази или такси за обмен в разрез с режима – жалба/сигнал до банковия надзор.
Реалността често е неприятна: гражданинът е принуден да върши част от работата на държавата. Разликата този път е, че законът е дал повече „куки“ – по-ясни правила, повече инструменти, по-конкретни компетентности. Въпросът е дали тези инструменти ще бъдат използвани, за да се промени поведението на пазара или отново ще се използват предимно за отчитане на дейност, докато някой тихо прибира печалбата от прехода.
Адв. Мартин Костов е завършил е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност право, и следдипломна квалификация по въпросите на арбитражното производство към Българска търговско промишлена палата.
Управляващ съдружник е в адвокатска кантора “Имаш право“, където предоставя консултации в областта на търговското право, вещното право, семейно и наследствено право, трудово право, административно право и процес.
Член е на Софийска адвокатска колегия.
