Мария е, както сама се нарича, „коренячка люлинчанка“. Макар че е родена в широкия център на София, в несъществуваща вече къща на ъгъла на улица „Опълченска“ и булевард „Александър Стамболийски“, тя живее там само до втората си година, след което комунистическият режим премества семейството им в строящия се „каменен град“ и Мария не просто пораства на това място, но тук отглежда и децата си. И дори ѝ харесва и няма намерение да се мести.
„Мислехме си го – казва тя. – Но… „Люлин“ си има много предимства. Вече е много по-зелен, отколкото го помня в началото. От Банкя насам идва най-чудесният въздух. А и тук се чувствам на място.“
А най-яркият знак, че човек се чувства на място някъде е, че иска да направи нещата около себе си по-добри. Мария е започнала с малката квартална градинка пред блока.
„Преди две години, на 1 юни се чудех какво да измислим с дъщеря ми, къде да я заведа. Бяхме ходили вече навсякъде из София. И тогава ми хрумна идея – взех бои и изрисувахме блока пред градинката. Нашата си тераса всъщност. Аз много обичам да рисувам, често го правя вкъщи. Но си дадох сметка, че ако рисувам навън, ще го виждат повече хора и ще направи околността по-красива.“
Тази малка стъпка я окуражава да започне постепенно да добавя и други детайли: скована лично от нея пейка, която се поставя на сянка директно в градинката, къщичка за книжки, различни табели. Особено много я окуражава фактът, че никой не вандалства върху сътворенето.
„Очаквах още първата нощ от къщичката за книги да не остане нищо. А пък тя остана. И не остана, но и хората оценяваха това, което правя. Това ми даде кураж да продължа.“
Мария закача чадъри за дърветата – за красота и цветнота сред зеленината. Миналата година докато виси на стълбата с дребничката си елегантна фигура, покрай нея минава снажен мъж и решава да ѝ помогне.
„Но това е по-скоро рядкост. Имам надежда, че ако привлека децата обаче, ще мога да привлека за каузата и родителите.“
Мария харесва новото поколение – както собствените си деца, така и техните приятели. Мисли, че старото поколние да се оплаква от новото е някакъв рефлекс, който няма нищо общо с реалността. „Децата са добри, ние да не би да сме били по-добри на тяхната възраст? И ако имахме достъп до мобилни телефони както те сега, просто си представям как нямаше да ги използваме – ама друг път.“
С тийнейджърството е свързан и единственият ѝ опит да излезе от „Люлин“. Записала се в училище по фризьорство в „Дианабад“, но оттам веднъж отказали да ѝ извинят отсъствията, защото я заподозрели в лъжа – и след кратко съвещание у дома с майка си се върнала в старото си люлинско училище, което си и завършила.
„В „Люлин“ си нямаме само театър и опера – шегува се Мария. – Иначе щяхме да си бъдем един съвършено завършен град, от който изобщо няма нужда да излизаш.“
Едно от най-красивите неща в „Люлин“ е гледката към „Западен парк“ и Витоша. Разбирам го, докато Мария ме разхожда из квартала. И си обещавам, че следващия път ще се добера до „Люлин“ не с трамвай или метро, но през парка с колело.
Дотогава обаче има още време, а аз искам да разбера повече за семейството на Мария, изселено от улица „Опълченска“ в „Люлин“.
Дядото на Мария по майчина линия е потомствен лекар. Заминава да учи медицина в престижния Белградски университет, а когато се връща, взелото властта комунистическо правителство му предлага да стане партиен член. Но той отказва и плаща цената за това: изпратен е за 20 години да лекува селяните в с. Върбица, Плевенско. След това му разрешават да се завърне в София (вместо в потомствената къща в центъра го изпращат в „Люлин“), а местоработата му е в с. Макоцево, общ. Горна Малина.
„Дядо всяка сутрин ставаше към 4 и тръгваше към 5, за да може да е на работа към седем – спомня си Мария. – Пътуваше всеки ден по четири часа, за да стигне до местоработата си. Но мисля, че не съжаляваше и за един-единствен ден в живота си. Когато си отиде от този свят, от Плевенско хората, които беше лекувал, дойдоха с автобус, за да го изпратят. И в Макоцево го помнят и до днес като Доктора, и пазят къщичката, където е живеел. Скоро бяхме да я видим – непокътната е, само времето е оставило следите си върху нея. За всичките тези години нито един прозорец няма счупен, или нещо изкъртено или откраднато. Това много ме трогна.“
Мария съжалява, че не е запазила историята на рода си – на тази задача сестрата на дядо ѝ е посветила десет години от живота си, но след смъртта ѝ къщата е продадена и целият събран архив се разпилява.
„Понякога съм си мислела, че бих се радвала, ако някой от семейството ми стане лекар – казва Мария. – От друга страна съвременната медицина има все по-малко общо със старата медицина, от която дядо ми бе част. Медицинската наука сякаш все повече се обезчовечава.“
Градинката пред блока е проект в развитие: това лято Мария за първи път сади цветя, а има и тайната идея да направи зеленчукова градина. Оплаква се, че почвата е лоша, така че ѝ обещавам при следващото си гостуване (онова с колелото) да ѝ покажа как се прави компост. Защото процесът на компостиране е наистина едно от най-удивителните неща в природата, създадено да ни покаже, че понятието „боклук“ е погрешна концепция – защото в екосистемата всяко нещо има мястото, където може да бъде полезно и да прави добро.
