На 2-ри май Българската православна църква празнува паметта на свети цар Борис-Михаил, покръстител на българите и покровител на българската книжовност. С него са свързани и две паметни в българската история годишнини, които отбелязваме през 2025 г.: 1160 години покръстването на българите и 1170 години от създаване на глаголицата. Тържествата започнаха с вечерна Патриаршеска литургия във Варна на 1-ви май, сутрешна Патриаршеска литургия на 2-ри май.
Паралелно от 2-ри до 4-ти май вървят тържества в Голямата базилика в старпрестостолната българска столица Плиска, организирани от фондация „Нашият дом е България“. Тяхната кулминация ще бъде Божествената Света Литургия в голямата базилика в Плиска, отслужена от Негово Високопреосвещенство Варненски и Великопреславски Митрополит Йоан на 4-ти май от 08:00 ч. до 12:30 ч.
Благоверният цар Борис бил син на Пресиян, внук на княз Звиница – брат на цар Маламир и на светия мъченик княз Енравота-Боян (Воин). Тримата били синове на цар Омуртаг и внуци на цар Крум Страшни. Крум, Омуртаг и Маламир, бидейки езичници, пленили и отвели много християни от Византия в своята страна, където едни хвърлили в тъмница, а други посекли с меч. А някои българи, приели свето кръщение и повярвали в Христа Бога, избягали от нечестието на своите царе и се преселили с целия си дом в Цариград – например боляринът Теодор, който бил духовен син на преподобни Теодор Студит.
Обаче по Божий промисъл благочестието процъфтяло на българска земя въпреки всичките хитрости на лукавия. Когато Омуртаг умирал, поставил за наследник на своя престол най-малкия си син Маламир – той пренебрегнал по-големите Енравота-Боян и Звиница, защото не без основание считал, че те са обикнали християнската вяра. След като се възцарил Маламир, брат му Енравота-Боян го помолил да потърси из тъмниците Кинам и да му го изпрати свободен, което Маламир изпълнил бързо с желанието да угоди на брат си. Но от разговорите си с Кинам княз Енравота още по-добре изучил християнското благочестие, приел свето кръщение и започнал да пости и да се моли по всяко време, както християните имат обичай. Като узнал това брат му цар Маламир, го повикал при себе си и му рекъл: – Или се отречи от този чужди Бог, или знай, че още днес ще бъдеш предаден на смърт!
Княз Енравота-Боян отговорил: – Никой не може да ме разлъчи от Христовата любов – ни огън, ни меч, ни бич, нито друга някаква мъка. По-добре ми е да умра за името Христово, отколкото беззаконно да живея с нечестивите. Прочее, гнуся се от езическите идоли и почитам истинския Бог Христа, Комуто и се покланям с боголепно поклонение!
Като чул това Маламир, веднага заповядал да бъде посечен с меч. Поведен към мястото на посичането и изпълнен с Божествен Дух, светецът предрекъл бъдещето:
– Тази вяра, заради която днес получавам края на живота си, ще се умножи на българска земя, макар и да си мислите, че ще я спънете с моята смърт. Знакът на кръста ще бъде побит навсякъде, ще се изградят Божии храмове и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог и ще принасят хвалебни жертви на животворящата Троица. А идолите и скверните им храмове ще се съборят и ще се унищожат!
Като казал това с висок глас, страдалецът Христов, княз Енравота-Боян, преклонил светата си глава и чрез меча получил живоносна смърт от братския съд, а чистата си душа предал в Божиите ръце, както се смята в 833 година.
Маламир умрял през 836 г. и понеже бил бездетен, след него се възцарил Пресиян, син на брат му, княз Звиница. А тъй като сам Звиница и целият му род били обикнали християнската вяра заедно с благоверния княз и мъченик Енравота-Боян, веднага след възцаряването на Пресиян престанало гонението против християните на българска земя. А синът на Пресиян – Борис – не само че вече не гонел християните, но и сам приел свето кръщение с целия си дом и с българския народ.
Както при княз Енравота – Боян учител на християнска вяра бил Кинам, така при Борис бил някакъв монах от пленниците, на име Теодор, който добре познавал държавните дела и му бил близък съветник по тях, но и премъдро насаждал християнско благочестие в душата му. А когато византийската императрица, благоверната Теодора, го помолила да ѝ пусне пленения Теодор като много нужен, тогава Борис помолил да изпратят в замяна сестра му, която се възпитавала в царските дворци на Цариград и там била приела свето кръщение. Върнала се при брат си, тя започва да му проповядва християнската вяра като по-добра от езическата, единствената дадена от Бога и угодна на Бога. Към всичко това и блаженият Теофилакт Охридски съобщава, че свети Методий, епископ Моравски, се срещал с българския цар Борис, и след като разговарял с него, “предварително го направил свое чедо и го спечелил за своя прекрасен език и непрестанно го дарявал със словесни благодеяния”. Преди кръщението на Борис двамата братя Кирил и Методий са могли да преминат през България, когато са отивали в Моравия със славянски превод на Библията, както се предполага през 863 година. След 40 месеца – както съобщава пространното Кирилово житие – те завършили работата, за която били изпратени, обучили ученици и твърде е вероятно, както някои мислят, да са се върнали пак през България в Цариград при ония, които са ги били изпратили, преди да се насочат към Рим. А още по-късно – разправя пространното Методиево житие – византийският император Василий Македон молил свети Методий да дойде при него, за да види негова светиня, докато е на този свят, и да получи неговите молитви. И тогава свети Методий е можел пак да мине през България, вече новопокръстена, отивайки в Цариград и връщайки се пак в Моравия, както се предполага в 881-883 година. По време на преминавания през България свети Методий е можел да се срещне и да разговаря с цар Борис. Симеон Логотет и други гръцки летописци разказват, че монах на име Методий бил замолен от Борис да нарисува върху стената на неговия дом някакво страшно зрелище и той нарисувал изпитателното за всички човеци Второ пришествие на Господ Иисус Христос, на което всички ще бъдат подсъдими, и праведниците ще наследят вечните блага, а злочестивите и грешните – вечна мъка. Всичко това свети Борис слагал в сърцето си, както плодородна земя приема небесната роса и семето на сеяча.
През 864 година в България имало глад. Затова, за да намери хляб за своя народ, Борис напада с войската си гръцката земя. Против него излязъл по суша и море византийският император Михаил III. Но преди сражението те се съгласили на мирен договор: гърците дали на Борис по негово искане Загорския край, който бил населен от български славяни и който изобилствал с най-хубава пшеница, а Борис обещал да приеме свето кръщение с целия си народ. Гърците се зарадвали и направили всичко нужно с голяма бързина; веднага изпратили архиерей със свещеници и покръстили Борис вън от Цариград на мястото, където бил с войската си, а болярите му били кръстени в града, както разказват византийските летописци Симеон Логотет и Георги Амартол. От светата купел го възприел византийският император Михаил III, който му дал и своето име. Това станало през 865 г.
Като утвърдили по този начин мира между себе си, гърци и българи, възроденият български цар се завърнал в своя престолен град, като довел със себе си епископи и свещеници от Цариград, които да извършват свещените служби и кръщението на народа, макар и на гръцки език, който бил непонятен за българите. И се кръщавали всички с радост и добра воля. Но някои боляри, на брой 52, не били съгласни със своя цар и пожелали да отхвърлят християнската вяра и пак да възстановят езическата. Те въстанали против своя цар с някои от народа, като казвали, че им е дал недобър християнски закон и търсели да го убият и да спънат благочестието на своята земя. Но Борис излязъл да ги срещне с близките си; отпред вървели свещеници със запалени свещи и носели честният Кръст Господен. Непокорниците, поразени от страх, паднали пред него, били арестувани и наказани по закона, а останалите от народа били пуснати да отидат по домовете си с мир. “Оттогава започна да кръщава кои доброволно, кои и с насилие”, както се казва в Манасиевата летопис. Тогава била покръстена и утвърдена в християнството не само цяла България, но и Влахия, Молдавия, Трансилвания, Банат, Буковина, Сърбия, Босна, Херцеговина и Хърватско, които тогава се намирали под властта на равноапостолния български цар Борис.
Благоверният Борис прие християнската вяра от дълбините на сърцето си и съвестта си. За това свидетелствал западният летописец абат Регино, който казал за него: “Носят се слухове за царя на този народ (българския), че след като приел благодатта на кръщението, денем, облечен в царско велелепие, излизал пред народа, а нощем, облечен във вретище, тайно влизал в храма и прострян върху пода лежал в молитва върху една постлана под него власеница. Блаженият Теофилакт Охридски казва, че Борис възпитал сина си, цар Симеон Велики, “по свой образ и по свое подобие”, и рисува със словото си сина, “който бил запазил благостните черти на баща си неизменни, към всички нелицеприятен и добър (а най-вече към положилите обет за висока нравственост и явяващи християнско житие, тоест монаси и свещеници), проявяващ гореща вяра и прояждан от ревност към Божия дом”. Затова е ясно, че бащата е бил първообраз на християнските добродетели у неговия син. По свидетелството на същия Теофилакт Борис много е усърдствал и в строителството на църкви и със свои царски средства опасал като с пояс цяла България със седем съборни храма, като да запалил с вяра някакъв седмосвещен светилник.
Някои от Борисовите велможи били противници на кръщението не само за това, че твърде много обичали езическата вяра на своите отци и че ненавиждали сладчайшия Иисус, но и защото се бояли от гърците, които имали навика чрез кръщението да заробват чужди народи и да използват християнството като най-добро оръдие на своята власт. Знаейки всичко това, благоверният Борис не се отрекъл да приеме християнско кръщение, но и търсел как да запази свободата на своята държава. Затова веднага след кръщението си поискал от цариградския патриарх и от византийския император автокефален патриарх или архиепископ, за да не бъде управлявана Българската църква от Цариград. Но понеже българите приличали още на новородени деца в Христовата вяра, гърците не били благосклонни към неговата молба. Тогава Борис се обърнал със същата просба към Римския папа Николай I, който все още не бил отлъчил себе си и своите си от общение със светата Православна вселенска църква. През месец август 866 г. изпратил в Рим своя сродник, болярина Петър, и с него болярите Иоан и Мартин, като молел Римския папа да му изпрати изложение на християнската вяра “истинска и съвършена, нямаща никакво петно или недостатък”. И получил искането в 106 отговора, но автокефален патриарх или архиепископ не получил. Четири пъти молил, но бил измамен в надеждата си. Така напразно минали четири години. В 869 г. в Цариград бил свикан поместен църковен събор в църквата “Премъдрост Божия” (“Света София”). Като чул това, Борис изпратил своя болярин Петър с другите, за да попитат събраните патриарси и владици от цялата вселенска Църква откъде трябва Българската църква да получи своя автокефален архиепископ. След като съборът приключил работата си, императорът Василий Македон свикал всички членове на събора заедно с Цариградския патриарх Игнатий в своята палата на 4 март 870 г., за да изслушат българските пратеници. Боляринът Петър казал: – Нашият господар Михаил, бившият Борис, с радост прие вестта, че сте се събрали от различни страни заради ползата на светата Божия Църква. А на вас, посланиците на Римския апостолски престол, много благодари, задето сте намерили за прилично да го поздравите с вашите послания, минавайки презБългария… И сега, бидейки до днес езичници, неотдавна пристъпихме към благодатта на християнството. Заради това да не би да сгрешим в нещо, искаме да узнаем от вас, които заемате местата на върховни патриарси, на коя Църква ние трябва да се покоряваме?
Папските пратеници започнали да негодуват, но съборът попитал българите: – Кажете, когато дойдохте във вашето отечество, на коя власт то беше покорно, и латински ли, или гръцки свещеници имаше там?
Българите отговорили: – Ние заехме нашето отечество с оръжие от гръцката власт и намерихме там не латински, а гръцки свещеници.
Тогава съборът отсъдил: Понеже българското отечество отпреди се намирало под гръцка власт и в него имало гръцки свещеници, да бъде върнато сега пак на светата Цариградска църква чрез християнството, след като е било откъснато от нея чрез езичеството.
Това решение подписали папските пратеници и всички останали. Българите взели посланието на събора и го занесли на цар Борис, който изпратил в Рим латинския епископ Гримоалд с всичките негови свещеници и посрещнал с много почести изпратения от Цариград автокефален архиепископ на България, Йосиф. Така Борис увенчал с изпълнение желанието на благоверния Бог, Който е сътворил “от една кръв целия род човешки, да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване”.
Цар Борис имал голяма грижа не само да покръсти, но и да просвети своя народ с разбрана проповед на Христовата истина. Но владиците и свещениците, дошли от Цариград, извършвали богослуженията и проповядвали на народа на гръцки език, който българите не разбирали. Борис чувал още преди кръщението си, че Моравският княз Ростислав молил византийския император да му изпрати учители, способни да проповядват на разбран славянски език сред народа му спасителните Христови слова. Императорът и патриархът с радост приели тази молба и се постарали с любов да я изпълнят. Чул и за превода на гръцките книги на вярата на славянски език, направен от равноапостолния Кирил и брат му Методий. Държавата му имала обща граница с Моравската земя и той виждал как моравците получават просвещение от славянската проповед на блажения Методий и неговите ученици. И както споменахме преди, от личните си срещи с Методий той не само станал негов духовен син заради любовта си към неговата светиня, но и “се привърза към неговия прекрасен славянски език”, както говори за това блаженият Теофилакт Охридски. Затова се устремил да се сдобие със славянски книги и учители, за да може чрез техните трудове да посее в душите на своите хора Христовата истина и по такъв начин окончателно да изкорени плевелите на езическото суеверие. И като строял нови църкви и манастири, назначавал при тях четци, дякони и свещеници, както свидетелства за това блаженият Теофилакт, като разказва за новосъздадения храм в град Брегалница: “За тоя божествен храм беше определен клир, който беше възпитан в богословие на български език, за да ръководи църковния живот и да извършва богослуженията завинаги на български език.” Това се случило, преди Борис да се отрече от царския трон.
След покръстването, и най-вече след получаването на църковната автокефалия, Борис изпращал млади българи в Цариград, за да бъдат обучавани на църковен и монашески ред, както е явно от посланието на светейшия Фотий до гръцкия безмълвник (исихаст) Арсений, при когото свети Фотий препращаше българите да ги учи. След като тези българи се научавали на Христовата вяра и на монашески ред по гръцки, когато се завръщаха в своята родина, разбира се, проповядвали по славянски на своите българи. Но и Методий е можел да изпълни някоя молба на Борис и да му изпрати книги и учители, докато бил жив, както и на византийския император Василий Македон оставил “един свещеник и един дякон от своите ученици заедно с нужните книги”. А понеже и Белградският Боритикан “знаеше, че Борис е жаден за славянски учители”, оттук се вижда, че и преди това Борис беше на всички открил своята жажда за приемане на такива мъже в своята страна.
А след като умрял Методий, неговите ученици били изгонени от Моравия: някои били продадени на евреите във Венеция, откъдето чиновник на византийския император ги откупил и ги изпратил свободни в Цариград, а други, след тежки изтезания, избягали към река Дунав и оттам в България, в числото на които били свети Климент, Наум и Ангеларий. Някои от откупените останали в Цариград до края на живота си, а други били изпратени в България в помощ на Борис. Тогава благочестивият цар създал манастир на името на свети великомъченик Пантелеймон, където поселил и упокоил учителите, като им дал всичко нужно за тялото, та грижовните помисли да не ги отвличат от богомислието към дребните телесни нужди, а безгрижно да служат на Бога и на българския народ с проповедта на Божието слово и със славянската писменост. Самият цар много обичал “да беседва с тях и от тях да се учи на древни истории и жития на светци и чрез техните уста да чете Писанията”, по който начин разпалвал в сърцето си огъня на Божията ревност.
Понеже носел в душата си грижата за цялата държава, Борис решил да изпрати Климент в югозападните предели, та и там да научи народа на благочестие и на славянска книга, както се предполага в 886 г. Климент отишъл в Кутмичевица, като се разделил с приятеля си Наум и с другите в обителта на свети Пантелеймон. Заедно с това Борис подарил на блажения Климент три къщи в Девол, собственост на неговия род и снабдени с всичко необходимо, както и места за почивка в Охрид и Главиница.
Като уредил всичко това така добре, в душата си пожелал да поработи на Бога още по-искрено в безмълвие. Но и Бог му изпратил някаква тежка болест, както свидетелства блажени Теофилакт. Затова в 889 г. оставил царския трон на своя по-голям син Владимир, а самият той се поселил в манастира “Свети Пантелеймон”, за да се подвизава в безмълвна молитва и в книжовничество заедно със славянските учители. Там бил преподобният Наум, приятелят на Климент, и Константин, и Докс, братът на Борис, и Теодор, братов син на Борис, и Иоан Екзарх, и Черноризец Храбър, и много други, чиито имена не са стигнали до нас. И ако бил толкова прилежен в молитвата, докато бил цар, както казахме по-горе, можем оттук да си представим, колко повече неговата боголюбива душа се занимавала с богомислие в обителта.
Но Владимир стоял далеч от бащините стремежи и дела. Затова скоро се развратил и започнал да живее против завета на баща си. По цели дни си губел времето в ловуване, пиянство, пиршества и похоти. А и принуждавал новопокръстения народ към езическо богослужение, както свидетелства прюмският абат Регино. Накрая подложил на мъки и хвърлил в тъмница самия архиепископ Йосиф. И всичко правел против баща си, подстрекаван от боляри, които продължавали да поганстват в сърцата си: отрекъл се от християнската вяра и оказвал съпротива на славянската книжнина. Тогава цар Борис, като се наслушал на всичко това и изчерпал своето търпение и кроткото наставление към непокорния син, пламнал от голям гняв, свалил свещеното монашеско одеяние, препасал своя воински пояс, облякъл се в царското си одеяние, към него се присъединили всички, които се бояли от Бога, подгонил сина си, скоро и без особен труд го хванал, заповядал да му избодат очите и го пратил в тъмница, където и умрял, окаяният.
Така свети цар Борис изпълнил искането Христово: “Който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене”, и получи достойнството на Христовата любов, като пожертвал заради Христа непослушния си син. И Божият промисъл го превел по същия трънлив път, по който някога премина древният праотец Авраам, който вдигнал ръка срещу своя единороден син, готов по Божия заповед да го заколи и принесе в жертва всесъжение и само защото ръката на Божия ангел задържала десницата му, не принесъл Исаак в жертва. Така и Борис беше длъжен да изпълни Божията заповед, за която беше призован: да покръсти себе си и своя народ, и докрай да утвърди благочестието в своята земя, минавайки победоносно през всички изпитания и жертвайки всичко, което иска да попречи на равноапостолната му дейност. Но понеже не е възможно човешката природа да не страда сърдечно, когато бащата е длъжен жестоко да накаже своя син, оттук става ясно каква болка е изпитвало сърцето на Авраам, когато е шествал към Исааковото всесъжение, както и страданието на благоверния Борис, който, бидейки баща, бил длъжен да пожертва собствения си син, за да утвърди християнството на своята земя за вечни времена против дързостта на сина си!
След тези събития цар Борис свикал поместен събор на цялата Българска църква в град Преслав, в 893 г., на който Владимир бил свален от царския престол, на негово място се възцарил по-младият му син Симеон, на когото пред всички присъстващи в изблик на ревност по благочестието благоверният баща казал: – Ако в нещо се отклониш от православното християнство, също така ще пострадаш!
После определили за нова столица Преслав, който е по-близо до манастира “Свети Пантелеймон”, и ръкоположили Климент за пръв епископ на български език, а Наум изпратили на негово място за учител в Кутмичевица, и обявили славянския език за официален на българската държава, църква и училище. След като въдворил мира в страната си по този начин, Борис се завърнал пак в своята обител, за да служи на Господа с покаяние, пост и молитва и да помага на славянските учители със слово и дело в проповедта и в писането на книги до края на .
