Днес в Турция всичко, свързано с Кемал Ататюрк, е национална светиня. Няма град без негов паметник. Името му е Мустафа, което означава избран. Баща му, митничар в Солун, се надява синът му да стане виден политик и с цената на всякакви жертви го праща в офицерското училище. Заради отличните си оценки по математика Мустафа е назован от съучениците си Кемал – зрял, съвършен.
Хората го наричат още Ататюрк (баща на нацията), защото извежда Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм и успява да изгради модерна държава. Малцина обаче знаят, че той е живял у нас година и половина и в младата българска държава се е учил на парламентаризъм. Тук среща и любовта на живота си.
Обичта на Ататюрк към Димитрина е коментирана от всички днешни турски историци. Блузата, с която българката танцува с него на паметния бал, близките ѝ предават в музея на Ататюрк в Анкара. Първият турски президент умира на 10 ноември 1938 г. от чернодробна цироза на 57 години. Днес стаята му в истанбулския дворец Долмабахче е запазена в автентичния си вид. Дори часовникът е заковал стрелките си на часа на неговата смърт – 9,05 часа.
Близките му разказват, че сред вещите му намерили само една снимка – на неговата любима, с която на земята остават завинаги разделени. Димитрина Ковачева умира от рак на стомаха на 80 години, сутринта на 9 август 1966 г., миг преди да издъхне, отваря очи и казва: „Сънувах Кемал.“ Може би любимият я прибира при себе си.
В мъглив ноемврийски ден през 1913 г. Мустафа Кемал пристига в България като военен аташе. Той е на 32 години – висок, красив и общителен. Преди това е бил във Франция и е приел европейския маниер на живот. Френски списания го определят като един от най-чаровните и елегантни мъже в световната дипломация. Синеокият майор слиза на калната централна гара в София и се запътва към хотел „България“ на „Царя“, за да пренощува.
След няколко дни приятели го съветват да се премести в по-новия хотел „Сплендид“ – зданието зад Централна баня. Веднъж в казиното младият турски дипломат се запознава с чудно хубава девойка – Димитрина Ковачева, втората дъщеря на генерал Стилиян Ковачев, бивш министър на войната. 21-годишната Мити, както ѝ казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика.
Там отхвърля предложението за брак на богат аристократ, когото не обича. Мити се откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат „Българската роза“. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша.
За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция. На новогодишен бал в двореца той се появява в униформата на еничарин, изписана от музей в Истанбул специално за случая. Кани я на танц и всички се отдръпват, за да се насладят на хубавата двойка.
Това е началото на красива и романтична любов. Двамата много обичат да се разхождат в Борисовата градина. Тя обожава пързалянето с кънки, а той я чака след пързалката на езерото „Ариана“. Любимото им място е Боянският водопад. Все по-уверен, че Мити е любовта на живота му, Мустафа Кемал дълго време премисля пречките за евентуален брак между тях. Той е по-възрастен с 11 години и освен това има много политически противници сред младотурците в Истанбул, които биха вгорчили съвместния им живот.
Мустафа Кемал отива при бащата на Димитрина да пият кафе и най-чистосърдечно го моли да му даде ръката на дъщеря си. Докато жените в кухнята приготвят сладкишите, двамата военни си говорят. Оказва се, че само преди година, по време на Балканската война, те са били противници от двете страни на фронта. Генералът изважда картата и двамата стигат до извода колко безсмислена е войната. Колко далеч от истинските човешки отношения е това хората да се бият и да решават въпросите чрез сражения. Тази мисъл на Ататюрк по-нататък минава като червена нишка през целия му живот.
Генерал Ковачев има още едно момиче и момче, но както сам казва не може да се раздели с любимото си дете. Бащата смята, че Мити няма да понесе условностите на друга религия. И Мустафа Кемал си тръгва огорчен, но продължава да се вижда тайно с нея.
Политическите събития обаче пречат на връзката им. На 29 октомври 1914 г. Турция се включва във войната на страната на Германия и Австро-Унгария, а през 1915 г. Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул. После тайно идва и повторно иска ръката на любимата си. Генерал Ковачев пак отказва и прибързано я сгодява за инженер от Русе. Тя припада и връща пръстена, но се подчинява на волята на баща си и се разделя с Кемал. По-късно се омъжва за заможния адвокат Деян Деянов, станал по-късно депутат. От него има три деца – Анна, Олга и Тодор.
Мити преживява много житейски драми. След 9 септември 1944 г. (Второто Освобождение) съпругът ѝ получава смъртна присъда. В последния момент името му е изтрито от списъците. Двамата са интернирани в Делиормана, а имуществото им е конфискувано. Макар че Димитрина никога не говори пред мъжа и децата си за своето минало, в душата й е останала искрата любов към Мустафа Кемал. Тя следи събитията в Турция, изрязва съобщения за него и ги пази в тетрадка.
Впоследствие Ататюрк минава оттук няколко пъти вече като ръководител на турската държава, но никога не се среща с нея. Само веднъж изпраща романа „Чучулигата“ на турския класик Решат Нури в оригинал с молба да го издаде в България. Димитрина наема преводач и вестник „Зора“ помества романа с продължение в изпълнение на неговото желание.
Според близки на Ататюрк той също не я забравя до края на живота си. Дори и по време на най-голямата си слава се интересува дискретно от съдбата ѝ. Първият турски президент, който въвежда латинската азбука, забранява фесовете и шамиите, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена и дава права на жените, много се радва, когато чува българска реч. Когато Кооперативният музикален театър гастролира в Истанбул, изпраща два вагона за декорите и артистите, за да пристигнат в Анкара. Кани ги в имението си и откупува всички представления, за да могат хората да влизат безплатно.
Друг път група български писатели са на посещение в Турция. Сред тях е и Елисавета Багряна. Ататюрк я кани на вечеря. По-късно в спомените си голямата поетеса пише: „Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: „Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?“ „Добре е, споделя самотата си със съпруг“, отвърнах и разбрах, че не аз съм в неговите прегръдки – той прегръщаше Мити.“
Малко известен факт е, че отказът на ген. Ковачев да даде дъщеря си за жена на Ататюрк повлиява силно върху отношението на турския реформатор към религията и инспирира забраната на фереджетата в Турция, както и на акта, с който Ататюрк обявява джамията Св. София за музей и нарежда проучване на православните фрески в храма, замазани с глина при превземането на Константинопол.
Мустафа Кемал има все пак един брак, който е сключил с млада и образована туркиня Латифа през 1923 г. Тя е дъщеря на богат търговец и е следвала право в Париж. Освен родния си език говори свободно немски, английски и гръцки. Съдейки по фотографиите, Латифа била невисока жена, с волева брадичка, късо подстригани тъмни коси и изразителни кафяви очи. По думите на историците Кемал е покорен от нейната недостъпност. Латифа не искала да бъде просто една от многобройните му любовници. „Освободителят на турците“ прави предложение на девойката и тя се съгласила да се омъжи за него. Предполага се, че разногласията между съпрузите са били предизвикани от пристрастието на Ататюрк към алкохола и от безцеремонността на неговите братя по оръжие. Обкръжението на турския президент е причина за предизвикателното поведение на тази независима жена, която считала себе си за равна със своя съпруг.
Съществуват няколко версии за разрива на семейството, случил се две години след сватбата. Според едната Ататюрк сам изгонил съпругата си от Анкара и до смъртта му през 1938 г. Латифа се надявала, че той ще промени решението си. Според другата версия инициатор на раздялата станала самата съпруга, която не могла да издържи постоянното чувство за вина, което Кемал изпитвал след самоубийството на своя бивша любовница.
За неговото „българско” влияние свидетелстват и други източници. В края на октомври 1931 г. Кемал Ататюрк изповядва: „Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция.”
През септември 1936 година в Цариград е организиран Балкански фолклорен фестивал. От българска страна във фестивала участва танцовият състав „Българска китка”. По този случай в кореспонденция в българските вестници разказва Ст. Д. Кятибов: „На 2 септември 1936 г. в двореца „Бейлербей“, в присъствието на Кемал Ататюрк, министри, дипломати и др. всички чуждестранни групи изпълняват свои програми, като концертите продължават до 12 ч. през нощта. След това, по предложение на председателя на републиката, тържеството продължава в парка на двореца. Там българската танцова група изнася още един концерт. Кемал Ататюрк стана и пожела да вземе лично участие в ръченицата. За партньорка той избра нашата танцьорка г-ца Адриана и с нея игра ръченица до умора…Публиката непрекъснато и бурно акламираше играта на Председателя и неговата партньорка. След ръченицата започна българско хоро. Председателят на републиката пак стана и поведе хорото“.
Ася Сократова е родена на 8 февруари 1979 г. в Стрелча. Завършва български и френски език в Пловдивския университет „Паисиий Хилендарски”. Говори френски, нидерландски и немски език. През 2009 г. издава първия си роман „Сезони”. През 2013 г. издателство Сиела издава романа ѝ „На другия бряг”. Още нейни текстове може да откриете в уеб сайта www.mecumporto.org
