25 години документално кино
Какво свързва един необикновен учител, духовен мислител, театрален режисьор и хора, избрали да надскочат границите на възможното? Отговорът откриваме в документалното кино на Николай Василев, който тази година отбелязва 25 години творчески път.
Фестивалът „Музикални зографи“ ще бъде открит с неговия филм „Формулата на Тео“, а в програмата му са включени още шест творби на режисьора – „Ваклуш“, „Социално силните“, „Пътят към Тива“, „Приказки“, „Българската бактерия“ и „Високо“.
В това интервю Николай Василев разказва за срещите с необикновените си герои, за отговорността на документалиста пред истината и за киното като път към опознаването на човека. Разговор за изкуството, свободата и смелостта да надскочиш собствените си ограничения.
Тази година отбелязвате 25 години от началото на творческия си път. Когато погледнете назад към първите си филми, какво се е променило у режисьора Николай Василев и какво е останало непроменено?
Странното е, че когато кажеш „25 години“, звучи страшно много. А аз не ги усещам така. Не се събуждам сутрин с мисълта, че вече имам 25 години зад гърба си и знам как се прави документално кино. Даже е точно обратното – с всеки следващ филм все повече разбирам колко малко можеш да предвидиш. И не спирам да се възхищавам на живота, който си остава най-добрият сценарист. Колкото и да се стараеш, той винаги може да измисли по-неочакван обрат от теб.
Когато започвах, вероятно съм бил много по-нетърпелив. Исках да знам предварително какъв ще бъде филмът, какво ще каже героят, накъде ще тръгне историята. Влизах в снимките с доста ясна конструкция в главата си и понякога съм се опитвал да накарам действителността да се вмести в нея. Сега правя почти обратното. Разбира се, подготвям се, знам какво търся, но си оставям много повече пространство да бъда изненадан.
Научих се да чакам. Понякога най-важният момент идва след въпроса, когато вече си решил, че човекът е приключил отговора си. Ако не бързаш да зададеш следващия въпрос, изведнъж той продължава и казва точно онова, заради което си дошъл. Научих се и да следя енергията на срещата. Да усещам кога трябва да настоявам и кога просто да замълча. Понякога мълчанието казва повече от най-добре формулирания въпрос.
И вероятно днес много повече вярвам на героя, отколкото на собствената си предварителна идея за него.
А какво не се е променило? Любопитството. Това със сигурност е същото. И до ден днешен мога да чуя две изречения за някого и веднага да си кажа: „Тук има филм“. Не защото човекът е известен или биографията му е невероятна, а защото усещам някаква загадка. Нещо, което не познавам и което ми дава повод да се срещна с нов свят.
Мисля, че през всичките тези години всъщност ме интересува едно и също – човекът и способността му да надскача границите, които животът му е поставил. Особено интересни са ми хората, които се променят. Които в един момент успяват да се освободят от собствените си представи за себе си и да се превърнат в нещо друго. Защото, ако се замислим, най-интересната история на всеки човек не е това, което му се е случило, а това, в което се е превърнал вследствие на случилото се.
Какво Ви отведе към документалното кино и кога разбрахте, че именно чрез него искате да разказвате историите, които Ви вълнуват?
Не мога да посоча един конкретен момент, в който съм си казал: „От днес ще бъда документалист“ . По-скоро документалното кино постепенно ме прибра при себе си.
Това, което ме привлече, беше срещата с истинския човек. При игралното кино ти създаваш свят, докато при документалното тръгваш към свят, който вече съществува, но не знаеш какво ще намериш в него. И това за мен е страшно интересно.
Можеш да отидеш на снимки с абсолютно ясна представа каква история снимаш и вечерта да се прибереш с усещането, че филмът ти вече е съвсем друг. Някой е казал едно изречение, случило се е нещо непредвидено или просто си забелязал един поглед и цялата ти предварителна конструкция се е разместила.
Документалното кино те учи да гледаш. И не само през камерата. Да слушаш хората, да усещаш кога някой говори това, което е свикнал да разказва за себе си, и кога за момент излиза от тази готова история и ти показва нещо истинско.
В един момент камерата престава да бъде техника и се превръща в причина да стигнеш до места и хора, до които иначе никога не би стигнал. Тя е своеобразен пропуск към чужди светове.
Има и още една причина, която е доста по-прозаична. За да се получи добрата магия в игралното кино, обикновено трябва да разполагаш и със сериозен ресурс. С малко средства много лесно се получава бутафория, освен ако не си избрал някакъв много минималистичен сюжет, в който ограниченията работят в твоя полза.
А на мен не ми се иска да направя поредния евтин игрален филм, който непрекъснато се оправдава с липсата на пари. Зрителят не се интересува колко трудно ти е било, колко компромиси си направил и какъв бюджет не си успял да намериш. Той ти подарява два часа от живота си и очаква да го отведеш някъде, да му създадеш свят, в който да повярва, и преживяване, което да има смисъл.
В документалното кино ресурсът също е важен, разбира се, но там имаш едно огромно предимство – самият живот вече е създал декорите, персонажите, конфликтите и понякога невероятния сюжет. Твоята задача е да ги откриеш и да ги превърнеш в кино. И честно казано, засега тази задача продължава да ми бъде достатъчно интересна.
Фестивалът „Музикални зографи“ ще бъде открит с Вашия филм „Формулата на Тео“. Как се роди идеята за него и какво открихте за Теодосий Теодосиев, което не знаехте преди срещата си с него?
Моята история с Тео не започва със създаването на филма. Познавам го още от ученическите си години в Казанлък. Знаех кой е, знаех за неговите ученици, за международните олимпиади, за невероятните резултати. За нас той беше част от града, но и някакъв особен феномен.
Когато реших да направя филма, естествено, първоначално ме интересуваше как един учител от Казанлък успява да създаде школа, чиито възпитаници стигат до най-добрите университети и научни центрове в света. Каква е методиката му? Какво прави различно? Как успява да накара едни деца да решават задачи, които изглеждат почти невъзможни?
Но когато започнах да прекарвам повече време с него, разбрах, че физиката е само видимата част на историята. Тео всъщност говори много повече за цивилизацията, за отговорността на човека, за характера, за смисъла на знанието. За него физиката не е само наука, а инструмент, чрез който може да се изгради личност.
И тогава за мен филмът се промени. Разбрах, че не снимам филм за учител по физика. Снимам филм за Учителя. И това е огромна разлика. Защото един добър преподавател може да те научи на физика. Големият учител може да промени начина, по който гледаш на живота си.
Има и още нещо, което много ме впечатли. Тео мисли за образованието не толкова като за подготовка за успешна професия, а като за отговорност към бъдещето. За него няма особен смисъл да създадеш блестящ учен, ако той няма моралната основа да използва знанията си за нещо добро.
Това беше голямото ми откритие. Познавах Тео като изключителен преподавател, но чрез филма се срещнах много по-дълбоко с неговата философия.
Вероятно затова „Формулата на Тео“ продължава да живее. Ако беше само за физика, щеше да бъде интересен на определена публика. Но той се оказа филм за нещо, което всички разбираме – колко важен може да бъде един учител в живота на човека. И колко различен би бил светът, ако имахме повече такива учители.
Каква според Вас всъщност е „формулата“ на Тео за образованието, а и за изграждането на личности?
Много хора след филма са ме питали: „Добре де, каква е формулата?“. Ако трябваше да я напиша като истинска формула, вероятно бих казал: много труд, много високи изисквания и огромна вяра, че човекът срещу теб може повече, отколкото самият той предполага.
При Тео няма особено снизхождение. И точно това ми се струва интересно в днешно време. Ние непрекъснато говорим как трябва да направим живота на децата по-лесен. Да ги предпазим от трудностите, от разочарованието, от провала. А Тео като че ли казва обратното: трудността е необходима. Не защото трябва да страдаш, а защото трябва да разбереш на какво си способен.
Когато едно дете стои пред задача, която не може да реши, и въпреки това продължава – час, два, три – то вече не учи само физика. То учи нещо много по-важно: че не трябва да се отказва при първата трудност.
Утре задачата няма да бъде по физика. Може да бъде загуба, професионален провал, семейна криза, болест. Но механизмът е същият – стоиш пред нещо, което изглежда нерешимо, и трябва да намериш сили да продължиш.
Мисля, че една от големите грешки на съвременното образование е, че понякога бъркаме удобството с доброто. Искаме децата да се чувстват добре непрекъснато, а забравяме, че израстването почти винаги е свързано с преодоляване на някаква съпротива.
Тео не обещава лесен път. Той предлага смислен път. За мен това е истинската му формула – не как да създадеш олимпийски шампион по физика, а как да създадеш човек, който няма да се предаде лесно и който ще знае за какво използва способностите си.
В рамките на „Музикални зографи“ ще бъдат показани още „Ваклуш“, „Социално силните“, „Пътят към Тива“, „Приказки“, „Българската бактерия“ и „Високо“. Героите и темите са много различни. Има ли невидима нишка между тях?
Когато съм правил тези филми, никога не съм мислил, че един ден някой ще ги сложи един до друг и ще търси общото между тях. Но сега, когато ги погледна от дистанцията на времето, виждам, че такава нишка има. И тя е човекът, който не приема границата, която му е поставена.
При един това е социална граница. При друг – физическа. При трети – историческа, духовна или интелектуална. Но почти винаги ме интересува човек, който по някаква причина отказва да остане там, където обстоятелствата са го поставили.
Тео не приема, че едно дете трябва да бъде ограничено от средата, в която е родено. Ваклуш не приема, че човек трябва да остане затворник на собственото си страдание. Христо Атанасов от „Приказки“ избира да посвети живота си на деца, които съдбата е оставила без семейна опора. Александър Иванов от „Високо“ буквално променя гледната точка, от която виждаме България.
Тези хора нямат почти нищо общо помежду си. Но всеки по свой начин е отказал да приеме някаква готова представа за възможното. И това ме вълнува.
Не говоря непременно за бунт срещу обществото. Понякога най-големият бунт е срещу собствените ти ограничения. Срещу мисълта, че нещо не може да се промени.
Може би точно това търся несъзнателно вече 25 години – хора, които живеят живота си, но и се опитват да го преобразят. Хора, които ме карат да си задам въпроса: „А аз бих ли могъл?“.
Във Вашите филми често застават личности със силен вътрешен свят и собствена философия за живота. Вие ли търсите своите герои, или те намират Вас?
Много често те ме намират. Разбира се, има филми, за които целенасочено съм търсил герой. Четеш, срещаш хора, говориш с десетки хора и постепенно стигаш до човека. Но най-интересните срещи понякога са напълно случайни.
Някой ти казва: „Трябва да се запознаеш с един човек“. И аз вече съм малко подозрителен към това изречение, защото обикновено след него следва: „Невероятен е, трябва да направиш филм за него“. А не всеки невероятен човек е герой за кино. За мен трябва да има нещо друго. Трябва да има тайна. Нещо, което не мога да разбера веднага.
Ако още на първата среща разбирам човека напълно, вероятно няма да направя филм за него. Но ако си тръгна с още повече въпроси, отколкото съм имал преди срещата, тогава вече става интересно.
Мисля, че понякога търсим хора, които по някакъв начин носят отговорите на въпроси, които самите ние си задаваме. Може дори да не осъзнаваме това в началото. В този смисъл всеки филм е и малко лично пътешествие. Тръгваш да разгадаваш някого, а в процеса научаваш нещо за себе си. И това вероятно е причината някои герои да остават с мен много след като филмът е завършен.
„Ваклуш“ Ви среща с една необикновена личност – Ваклуш Толев. Какво беше най-трудното при създаването на филма?
При Ваклуш трудността беше огромният мащаб на самата личност и биография. Само животът му е достатъчен за няколко филма. Минал е през затвори и лагери, през репресиите на комунистическия режим, през събития, които сами по себе си носят огромна историческа тежест. А след това имаш неговото учение, неговата философия.
Много лесно беше да направим просто биографичен филм: роден е тогава, случва му се това, влиза в затвора, излиза… Но това нямаше да бъде Ваклуш. Защото най-интересното при него беше, че не можеш лесно да го поставиш в определение.
Представете си човек, прекарал около 12 години в затвори и лагери като политически репресиран, обявен за враг на народа. Човек, който има всички основания да бъде озлобен, да търси възмездие, да прекара остатъка от живота си в обвинения към онези, които са му причинили това.
А той излиза оттам и казва, че за него страданието не съществува като наказание, а е развитие. И отива още по-далеч – заявява, че злото не съществува като самостоятелна същност, а е „нееволюирало добро“. Е, кажете ми, как да не поискам да разбера този човек? Това вече е истинска загадка.
Не е трудно да разбереш защо човек, преживял репресии, мрази своите мъчители. Трудното е да разбереш как е възможно да не ги мрази. Какво трябва да се случи вътре в теб, за да можеш да погледнеш на преживяното по такъв начин?
Разбира се, човек може да бъде или да не бъде съгласен с философията на Ваклуш. Но не може лесно да подмине въпросите, които тя поставя.
Не исках филмът да казва на зрителя: „Ето кой е Ваклуш Толев и ето как трябва да го разбирате“. Исках зрителят сам да се срещне с него. Да чуе неща, които го вдъхновяват, и други, които може би го провокират или дори го дразнят.
За мен най-важното беше да не превърна Ваклуш в паметник. Паметниците обикновено не задават въпроси. А този човек провокираше да си задаваш въпроси непрекъснато, като те изкарва от рамкираното мислене. И може би най-големият от тях беше: какво всъщност правим с болката, която животът ни причинява? Превръщаме ли я в омраза, или можем да я превърнем в развитие?
„Социално силните“ още със заглавието си преобръща обичайния начин, по който обществото определя силата и слабостта. Какво научихте от героите на този филм?
Заглавието е съвсем съзнателна провокация.
Ние сме свикнали непрекъснато да говорим за социално слабите. Имаме политики за тях, програми, помощи, институции. И това, разбира се, е необходимо. Но аз започнах да си задавам един друг въпрос: а кой се грижи за социално силните? За хората, които създават знание, които се занимават с наука, които имат потенциала да променят обществото и да помагат на останалите?
Защото има нещо парадоксално. Ние много често приемаме, че щом някой е силен, той трябва да се оправя сам. Че талантливият човек няма нужда от подкрепа, защото така или иначе ще успее. Че ученият, изследователят, човекът с идеи трябва сам да намери начин да ги реализира.
А това е огромна грешка. Силните също имат нужда от подкрепа. Не защото са безпомощни, а защото чрез тях обществото може да се развива. Ако не създаваш условия за хората, които могат да дадат нещо на другите, в един момент няма да има кой да помага и на слабите.
И тук стигаме до още един много интересен въпрос – какво всъщност означава да си социално силен?
Защото живеем във време, в което обществото често възприема за силен човека с много пари, с влияние, с власт. Понякога дори измамникът, който е успял да вземе повече от останалите, се представя като модел за успех.
За мен това е обърната ценностна система. Силният не е този, който може да вземе повече. Силният е този, който има какво да даде.
Именно това исках да поставя като въпрос със „Социално силните“. Не да противопоставям едни хора на други, не да определям кой заслужава повече внимание, а да променя гледната точка.
Защото едно общество не става по-силно само когато помага на изпадналите в затруднение. То става по-силно и когато създава условия за онези, които могат да го поведат напред.
Ако непрекъснато оставяме способните хора сами да се борят само защото са способни, не бива после да се чудим защо много от тях търсят реализация другаде.
„Българската бактерия“ отвежда зрителя към съвсем различна тема и към един своеобразен български феномен. Как открихте тази история и какво Ви накара да видите в нея тема за документално кино?
Аз много обичам истории, които в началото изглеждат малки, а после изведнъж се отварят към нещо много по-голямо. „Българската бактерия“ е точно такава история. На пръв поглед имаш нещо почти куриозно – една бактерия, свързана с България, киселото мляко, продукт, който за нас е толкова обикновен, че дори не се замисляме за него.
Но когато погледнеш към Япония, историята става съвсем различна. Там българското кисело мляко се е превърнало в истински културен феномен. Японците са изградили почти култ около него. И това е много любопитно – нещо, което за нас е част от ежедневието, на другия край на света се възприема като символ на здраве, на дълголетие и на България.
Във филма участват основно японци и за мен беше много интересно да погледна собствената ни страна през техните очи. Понякога трябва да отидеш на хиляди километри от България, за да разбереш какво притежаваме тук.
Една от интересните срещи беше с Калоян Махлянов – Котоошу, който специално ни допусна в своята школа по сумо в Токио. Това беше още една възможност да видим как нещо българско може да намери място в една толкова различна култура. И как един българин, превърнал се в голямо име в японския спорт, изгражда свой собствен свят там.
Всъщност филмът постепенно се превърна в история за срещата между две култури. За начина, по който една малка страна може да присъства в съзнанието на хора, които живеят толкова далеч от нея.
Има и нещо много забавно в цялата история. Ние често се опитваме да убедим света колко сме велики, а понякога се оказва, че светът вече ни е открил чрез нещо съвсем обикновено, което стои в хладилника ни.
Заглавието „Високо“ само по себе си носи силна метафора. Какво означава „високо“ за Вас в контекста на този филм и какво Ви привлече към неговите герои и история?
„Високо“ е филм за фотографа артист Александър Иванов от Казанлък – един изключително интересен човек, който е намерил свой собствен начин да гледа света.
Александър е сред малкото български фотографи, които снимат от въздуха с моторен делтапланер. И то във време, когато дроновете още не бяха превърнали въздушната фотография в нещо достъпно за почти всеки.
Представете си какво означава това. Трябва буквално да полетиш, да бъдеш изложен на вятъра, на студа, на всички рискове на полета, и в същото време да имаш спокойствието и усета на художник, който търси точния кадър.
А резултатът е невероятен. Неговите фотографии са като приказки. Места, които всички познаваме, изведнъж изглеждат напълно непознати. България, която сме свикнали да гледаме от земята, се превръща в абстрактна картина от цветове, форми, светлини и сенки. И точно това ме привлече към него.
Александър не само снима от високо. Днес всеки може да изпрати дрон във въздуха и да направи красива снимка. Но техниката сама по себе си не създава изкуство. Тя просто ти дава възможност.Той ни предлага друга гледна точка. А това според мен е една от най-важните задачи на изкуството – да ни покаже познатото по начин, по който никога не сме го виждали.
Разбира се, във филма има и съвсем буквално преодоляване на височината, на страха, на физическите ограничения. Но за мен „високо“ е и състояние на духа. Защото, за да видиш света по различен начин, понякога трябва да имаш смелостта да напуснеш удобната гледна точка, от която всички останали го наблюдават. А Александър има очи за неща, които повечето от нас дори не забелязват.
Какво място заемат „Пътят към Тива“ и „Приказки“ в тези 25 години творчество и какво бихте искали днешната публика да открие в тях?
Тези филми са ми много скъпи, защото са свързани с различни периоди от живота ми и с хора, които по свой начин са оставили следа в мен.
„Пътят към Тива“ е филм за театралния режисьор Иван Добчев. За мен той е много интересен творец, защото театърът при него не е само професия или производство на спектакли. Това е начин да мисли за човека, за историята, за обществото, за онези въпроси, които не могат да получат еднозначен отговор.
Иван Добчев е от хората, които не се задоволяват с лесното. При него изкуството е постоянно търсене, съмнение, конфликт, понякога дори битка със самия себе си.
Затова и филмът исках да е повече от портрет на театрален режисьор. Опитах се да проследя един творчески път, в който театърът и животът непрекъснато се преплитат.
„Пътят към Тива“ получи награда на фестивала Master of Art, което, разбира се, беше много приятно признание. Но за мен по-важното е, че филмът остава среща с един автор, който не се страхува да задава трудни въпроси.
„Приказки“ е съвсем различна история. Това е филм за Христо Атанасов от село Леденик – човек, който се грижи за деца, останали без родителска грижа. Той не е известен артист, учен или обществена фигура. Не е човек, чието име ще намерите в учебниците. Но е направил нещо, което за мен има огромна стойност – превърнал е грижата за другите в смисъл на собствения си живот.
Когато срещнеш такъв човек, неизбежно започваш да се питаш какво всъщност означава да си успял. Дали успехът е това, което си натрупал за себе си, или онова, което си успял да дадеш на другите?
„Приказки“ получи наградата „Джеймисън“ на София Филм Фест. Това беше важно признание за филма, но още по-важно беше, че историята на Христо достигна до повече хора.
Христо наскоро си отиде от този свят. И когато си помисля за него, отново се сещам за една от най-хубавите страни на документалното кино. То има способността да запазва срещите ни с хората. Докато един филм продължава да се гледа, човекът в него продължава да разговаря с нас. Продължава да ни задава въпроси, да ни разсмива, да ни вълнува. И в този смисъл киното има някаква особена власт над времето.
Между другото, „Високо“ също има фестивално признание като филм за изкуство. Радвам се на тези награди, но не ги възприемам като най-важното в биографията на филмите. Наградата е един хубав момент. Срещата със зрителя е това, заради което филмът съществува.
Къде за Вас минава границата между близостта до героя и необходимата дистанция на документалиста? Може ли режисьорът да остане само наблюдател?
Това е може би една от най-трудните граници. Защото, за да направиш истински филм за човек, трябва да се приближиш до него. Ако стоиш на безопасно разстояние, ще получиш информация, но много трудно ще получиш истина. Героят трябва да започне да ти вярва. В един момент камерата трябва почти да изчезне.
Но тук идва опасността. Когато прекараш месеци или години с някого, когато знаеш семейството му, страховете му, слабостите му, когато си бил до него в трудни моменти, естествено е да започнеш да го пазиш.
А режисьорът не трябва да бъде адвокат на героя си. Може да го обича, може да му съчувства, може да бъде много близо до него, но трябва да запази правото си да задава неудобния въпрос.
За мен тази дистанция често идва в монтажната. На снимките си вътре в живота. В монтажа трябва отново да станеш режисьор. И понякога това означава да оставиш във филма момент, който героят ти не харесва, но без който портретът му няма да бъде честен.
Разбира се, има и друга граница – никога не бих използвал доверието на човек само защото мога да направя „силна сцена“. Това, че някой те е допуснал близо до себе си, ти дава възможност. Но ти дава и отговорност.
Има моменти, в които трябва да решиш кое е по-важно – кадърът или човекът. За мен отговорът е ясен. Филмът може да бъде много важен, но не е по-важен от човека, когото снимаш.
А дали можеш да останеш само наблюдател? Мисля, че не. Самото ти присъствие вече променя ситуацията. Въпросът е да осъзнаваш това и да не злоупотребяваш с него.
Документалистът работи с действителността, но всяко решение носи авторска позиция. Къде за Вас свършва документът и започва изкуството?
Не знам дали документът изобщо някъде свършва и изкуството започва. Те вървят заедно. Понякога се говори за документалното кино така, сякаш камерата просто регистрира действителността. Но коя действителност?
Аз съм избрал този човек, а не другия. Поставил съм камерата точно тук. Решил съм да остана върху лицето му пет секунди повече. После в монтажа съм избрал едно изречение от един час разговор и съм го поставил до определен кадър. Всичко това е авторство.
Често казвам, че в документалното кино ми се налага да сублимирам реалността. Защото действителността сама по себе си невинаги е драматургично подредена. В живота има много повторения, случайности, паузи, отклонения, които нямат особено значение за историята. А понякога едно-единствено изречение съдържа смисъла на няколко часа разговор.
Моята работа е да открия този смисъл, да го концентрирам, да го превърна в преживяване. Това е сублимацията, за която говоря – не да измислиш друга действителност, а да извлечеш същността на съществуващата. И тук вече започва изкуството.
Но има едно много важно условие – честността. В монтажната имаш огромна власт. Можеш да накараш човек да изглежда по-умен, по-глупав, по-добър, по-лош. Можеш да смениш смисъла на думите му само чрез съседството на два кадъра. Затова документалистът носи огромна отговорност.
За мен разликата между авторската интерпретация и манипулацията е в отношението към истината. Имаш право да разкажеш историята през своя поглед, но нямаш право съзнателно да подменяш смисъла на онова, което си видял. И най-хубавото е, когато тази огромна работа остане невидима. Когато зрителят не си казва: „Колко добре е режисирано това“, а просто забравя, че гледа филм, и влиза в живота на човека.
След 25 години зад камерата има ли история, която все още не сте успели да разкажете – човек, тема или въпрос, към които продължавате да се връщате?
Колкото повече филми правя, толкова повече истории искам да разкажа. Което е малко несправедливо – човек би очаквал след 25 години списъкът да намалява, а той става все по-дълъг.
Но има промяна в това, което ме интересува. Преди много по-лесно ме привличаше необикновената биография. Сега все повече ме интересува невидимото.
Какво се случва вътре в човека в момента, в който взема решение, което променя живота му? Как човек преживява болест? Как преживява загуба? Какво го кара да стане след нещо, което би могло да го унищожи? Как една мисъл може да промени начина, по който преживяваме тялото си, а състоянието на тялото – начина, по който мислим? Това са много трудни неща за снимане, защото камерата снима видимото.
А на мен все повече ми се иска да снимам невидимото. Интересува ме самият процес на трансформация. Онзи момент, в който човек престава да бъде този, който е бил, но все още не знае в какво ще се превърне. Всъщност това е и много кинематографичен момент, макар че често няма почти никакво външно действие. Понякога най-големите драми се случват в пълна тишина, вътре в човека.
И все още вярвам, че някъде има човек, когото не познавам, който в този момент живее история, за която един ден ще си кажа: „Как е възможно досега да не съм знаел за него?“. Това е хубавото на тази професия. Никога не знаеш кой ще бъде следващият човек, който ще промени посоката ти.
Ако днес можехте да се срещнете с Николай Василев отпреди 25 години, какво бихте му казали и от какво бихте го посъветвали никога да не се отказва?
Първо, вероятно бих го погледнал и бих си казал: „Господи, колко късоглед си бил!“. Но не съм сигурен, че бих му го казал. Защото част от смисъла е сам да го разбере.
Със сигурност бих го посъветвал да не бърза толкова. В киното и в живота. Когато си млад, имаш чувството, че всичко трябва да се случи сега. Следващият филм трябва да стане веднага, следващата идея трябва да бъде реализирана, трябва непрекъснато да доказваш нещо. С времето разбираш, че някои истории трябва да те чакат. А за други ти трябва да пораснеш, преди да можеш да ги разкажеш.
Бих му казал и да не се страхува толкова от грешките. Някои от най-важните неща, които съм научил за киното, не съм ги научил от успешните си решения, а от онези, които не са проработили.
Но има и нещо друго, което вероятно бих искал да му кажа. Да не се отъждествява прекалено с професията си.
Аз и днес не се възприемам единствено като режисьор. Не се определям чрез работата си и чрез филмите, които съм направил. Те са приятната компания по пътя ми, но не са самият път.
Има толкова много неща, които ме вълнуват, толкова много светове, които искам да опозная, че ми е трудно да се затворя в едно определение. Не мога да кажа: „Аз съм режисьор“ и с това да приключи представата ми за самия мен.
По-скоро бих казал: аз пътувам. В момента правя филми. Утре може да правя нещо съвсем различно, защото ще имам друго мислене, други въпроси и други търсения.
В момента се уча да виждам и да разказвам. Може би утре ще трябва да се науча да мълча и да преживявам всичко натрупано. И това също ми изглежда интересно.
Светът се променя страшно бързо. Камерите, с които започнах преди 25 години, днес изглеждат като музейни експонати. Промениха се телевизията, монтажът, платформите, начинът, по който хората гледат кино.
Днес вече говорим за изкуствен интелект, който вероятно ще промени професията ни още повече. Аз не го отричам. Напротив – забавлявам се с него, експериментирам, опитвам се да разбера новите възможности. Не виждам особен смисъл да воюваш с бъдещето само защото не прилича на миналото, с което си свикнал.
Но има нещо, което не бих искал да загубя независимо от всички тези промени – любопитството. Не само към киното. Към живота изобщо. Защото ако утре престана да правя филми, това няма да означава, че съм престанал да се интересувам от хората и техните истории. Просто може би ще съм намерил друг начин да ги преживявам.
И ако трябва да кажа само едно нещо на онзи Николай отпреди 25 години, то вероятно ще бъде:
Не се вкопчвай в това, което си. Остави си свободата да се превърнеш в нещо, което днес дори не можеш да си представиш. Защото в крайна сметка най-интересният филм, в който участваме, е собственият ни живот. И би било жалко да прекараме цялото време само зад камерата.
