На 23-ти май в БАН по време на церемония за връчване наградите „Проф. Марин Дринов“ и „Иван Евстратиев Гешов“ за 2025 г. почетен гост бе българският патриарх Даниил. Той произнесе академично слово за връзката между образованието и църквата в България, което предоставяме на вниманието на своите читатели с известни съкращения.
…
Обични в Господа братя и сестри, ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
…
Още от своето зараждане преди повече от 150 години Българската академия на науките е дълбоко свързана с Българската православна църква. Сред основателите на Българското книжовно дружество са такива светли личности на нашето Възраждане и строители на следосвобожденска България като Васил Друмев – митрополит Климент Търновски. Но и в по-късно време тези връзки на взаимодопълване между вяра и знание, Църква и наука, не престават да дават своите достойни за уважение плодове. Достатъчно е да си припомним за приснопаметния наш предшественик Българския патриарх Кирил – академик на БАН. Длъжни сме да признаем, че в нашето народностно и национално съзнание още от Покръстването през 864 – 865 г. вярата и знанието не са били противопоставяни, но напротив – те са били във винаги допълващо се вътрешно взаимодействие и единство. Светата Православна църква никога не е гледала на науката като на заплаха, а напротив – като необходим и богозаповядан път на човека към познание на природния и обществен свят, но винаги в границите на възможния човешки опит, който е ограничен във времето и пространството. Тази православна философия на познанието и просветата е утвърдена още с Покръстването и с първото Българско просвещение, осъществено от учениците на светите братя Кирил и Методий и продължено през вековете от безчетен брой труженици на духовната нива на вярата и познанието.
Светите братя Кирил и Методий, на чиято памет и непреходно дело е посветен днешният ден, имат скъпо място в душите и сърцата на всички българи още от най-ранна възраст. Каква радост, любов, благодарност блика в душите ни при споменаване на техните имена. Любовта, с която те и техните свети ученици обдарили предците ни, както и всички нас, техните потомци, е толкова всеотдайна, че вече повече от хиляда сто и трийсет години малките азбукарчета и всички, които сме прекрачвали прага на родното училище, с истинска благодарност ги възпяваме и името им действително „живее във всенародната любов“. Напълно заслужено нашият народ е възприел традицията – тяхната памет, която с любов се чества не само от славянските, но и от други народи, да бъде празник на родната ни просвета и култура.
…
„В начало бе Словото, и Словото беше у Бога и Бог беше Словото“ – както добре знаем, с тези думи – първия стих от св. Евангелие според свети апостол и евангелист Йоан, написани на новосъздадената глаголица, светите братя полагат началото на нашия книжовен език.
Удивително е колко общовалиден е смисълът на тези думи. Та не е ли Словото в началото на самото ни съществуване? Не е ли Словото, изписано в молекулите на първата клетчица от която сме произлези, това, което твори всичко, докато се стигне до това дивно творение, каквото представляваме като човеци? … За нас е важен фактът, че нашата родна просвета започва със Словото – божествения Логос, второто Лице на Светата Троица, предвечно Роденият от Отца Син Божий, Светлината, „която в мрака свети и мрак я не обзе (…), която просветява всеки човек идващ на света“ (Йоан 1:5,9). Словото, Което стана плът, Което се въплъти от Светия Дух и Пресвета Богородица и стана Човек заради нашето спасение. Следователно, светите братя Кирил и Методий полагат в основата на своето просветно дело вярата в Словото Божие, вярата в нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос.
По този начин, историческата истина ни свидетелства, че нашата родна просвета и книжнина е неразривно свързана с духовната просвета на народа ни, с усвояване истините на православната вяра. Това единство се проследява в цялото историческо развитие на нашия народ и негов плод са родните ни светци, изявените народни и обществени деятели и добродетелите у народа.
Огромните трудности, през които преминават светите Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий до идването им в България и перипетиите за опазването на родния ни език и православната ни вяра през вековете, ни говорят колко крехък и раним е този безценен дар на писмеността и просветата в светото Евангелие, които сме получили чрез себеотрицателните трудове на светите Седмочисленици и хилядите труженици на полето на родната църковна и светска просвета.
… За свети Кирил езикът и особено писменото слово, а от тук просветата и образованието не са просто самоцел. Писмеността и образованието за него са средство за осъществяване на човека, постигане на нашето назначение да бъдем човеци, което според Свещеното Писание означава очистване на Божия образ у човека и богоуподобяване.
И наистина, какво е човекът без Божествените добродетели: без смирение – горделив; без кротост – гневлив; без правдолюбие – лъжлив, без милосърдие – бездушен, без сърдечна чистота – развратен, без миролюбие – свадлив, без любов – зъл. Ясно е, че без добродетел, човекът е бледо подобие на човек – по външност носи белезите присъщи на човека, но вътрешният образ е далеч от потенциала на бого-уподобителните дарове на разума, свободата и любовта.
Известно е, че чрез добродетелите тези всички таланти и дарования у човека се преумножават и обратно, чрез порочен живот се повреждат. Гневът не помрачава ли разума? Развращението – не го ли поврежда? Пристрастяването към порока не отнема ли свободата, като прави човека зависим и в крайна сметка го погубва?
… За съжаление, през изминалите десетилетия на атеистичен режим и силово наложеното безбожие, поради идеологически причини, просветните дейци у нас до голяма степен пренебрегваха този завет на нашия първоучител.
Днес мнозина се мислят за по-мъдри, по-просветени, по-прогресивни, пренебрегвайки словата му, но се оказват голи, незащитени пред ширещите се в невиждани размери днес лъжа, измама, манипулация, които като метастази са проникнали във всички сфери на обществото – античовешки идеологии в образованието; манипулации в медийното пространство; небивала корупция на най-високо ниво; разпад на базисни структури на социалността, на самата социална тъкан, на семейството като институция; центробежни сили, които заплашват света с катастрофични по своите последствия геополитически конфликти и войни.
Интелектуалци говорят за дехуманизация и трансхуманизъм – разчовечаване, което заплашва вместо в надграждане да се превърне в необратима деградация. Към това следва да се добави и опасността в недалечно бъдеще свръхмодерните технологии и роботостроене да се превърнат в неподлежащ на човешки контрол фактор в историческия път на човечеството.
Свидетели сме колко трудно е да се отгледа и събере добро съкровище в сърцето на човека, от което добрият човек да изкарва добро (срв. Лук. 6:45) и колко лесно злото овладява човека и довежда до лоши плодове в душата, живота и делата на човека. Свидетели сме как инструментализацията на човека, превръщането му от цел в средство, води до релативизиране на всяко понятие за нравственост и до заличаване на границите между добро и зло. Ето я ролята, значимостта на просветата, за която ни говори свети Кирил и за която толкова се е трудил той със свети Методий и всички техни свети ученици.
Светата Православна Църква предлага своята философия на просветата и образованието, която се различава коренно от родилата се в римокатолически и протестантски контекст представа за образованието. Още през Късното западноевропейско средновековие и в средновековната схоластика се оформя идеята за образованието като образование изключително и само на интелекта. По-късно този възглед преминава в протестантската етика и пиетизъм, които са изцяло практически насочени. Така се стига до утилитаризиране на просветата и образованието – хората са призвани да се образоват заради практическата полза от това. Материалната полезност, възвращаемостта, определяната от пазара потребност от кадри – това са елементите на протестантския модел на образование. На един по-късен етап това води до появата на експертите, на тясната специализация с оглед на конкретни практически цели и икономически съображения.
Но православният възглед за образованието се различава коренно. Православието винаги се стреми да гледа на човека не утилитарно, а с оглед на неговата богосътвореност и божествено предназначение. То се стреми да гледа на човека винаги цялостно, като на личност в общение с Бога и с всички останали човеци. Според нашето православно богословие цел на образованието и просветата не са знанията сами по себе си, нито пък е практическата полза от тях, а цел е самият човек. В славянските езици думата „образование“ идва от образ и това не е случайно. Не е случайно и наличието на нравствените оценки, които намираме в народния език: „безобразе“ или пък „приличие“. Безобразният е онзи, който е изгубил или по-скоро деформирал своя богодаруван образ. Приличието е там, където е налице лик, образ. За Православието образованието е обновяване и формиране на човека по Образа на Този, Който го е сътворил. Знаем, че в следствие от прародителския грях човекът е замъглил, замърсил, донякъде деформирал заложения от Бога у него образ. Образованието е тъкмо това усилие за очистване на Божия образ у човека. Това е една изключително трудна задача, защото тя е свързана не просто с научаване на нещо, а с преобразяването на живота на човека. От друга страна, възпитанието за християнина е питание, тоест хранене с вечната Божия светлина, истина, благост, тоест с всички божествени съвършенства. Но колкото и трудна и непостижима да е тази задача за нас, човеците, Бог ни дава Своята благодат, за да я постигнем.
Кои са тези, които са я постигнали? Кои са истински образованите хора? За нас, за Православната църква това са светиите. Защото те, със своя духовен подвиг, са очистили в степента на възможното за всекиго от тях Божия образ в стремежа си към уподобяване на Небесния наш Отец. Последна цел на всички цели на православното образование е светостта. Църквата Христова от своето основаване до днес не е нищо друго, освен работилница за святост. Тя е призвана да произвежда светии. И тя го прави – тихо, безшумно, ненатрапчиво, безмълвно, понякога без никой дори да разбере.
Тъкмо това е и идеалът на свети цар Борис-Михаил, на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици – светостта като цел на просветата и образованието на цялостния човек. Тяхното дело никога не би имало успеха, който имаше, ако те самите не бяха живели свят живот. То никога не би оцеляло през всички тези години, ако не бе дело на свети хора.
Но светостта се живее, възниква, утвърждава се и се разпознава винаги в общност. Няма как някой да е свят сам в себе си, индивидуално, откъснато от Бога и от останалите човеци. Борбата, подвигът към святост, винаги е подвиг за живот в святост с Бога и с нашите ближни. Светостта е винаги съборна, дори тогава когато се отнася до отделен човек.
Днешното общество, днешният начин на живот – може би както никога досега – ни подтикват да мислим преди всичко за самите себе си. „Мисли за себе си“, това е лайтмотив на съвременния начин на живот, който често пъти можем да чуем от устата на съветници по психическо здраве. Докато християнството идва, за да ни каже нещо, което е доста по-различно от това. То ни казва: „Мисли за другия като за себе си. Както би се погрижил за себе си, така да се погрижиш за своя ближен. Колкото близък си със самия себе си, толкова близък бъди с Бога и със своя ближен.“ Сам Господ Иисус Христос ни казва: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15: 13). Тоест християнството извежда психическото здраве не от нарцистичната грижа за самия себе си, а от готовността за свободна, съзнателна и отговорна саможертва – за Бога и за нашия ближен. Един велик Отец на Църквата от 7 век, преподобни Максим Изповедник, казва: „Мое е само това, което съм дал“. На кого съм го дал? На Бога и на останалите човеци. Затова Църквата е общение в своя най-дълбинен смисъл. Божието присъствие на земята сред нас се разкрива в общението ни с нашите ближни. „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18: 20), казва Господ Иисус Христос. В този смисъл светата Църква дава отговор на всички центробежни сили на тоя свят, които се стремят да превърнат личностите в индивиди, а обществото – в механичен сбор от антагонистично съревноваващи се елементи. Този отговор се нарича съборност и общение в Христа. Православието разглежда образованието и просветата като съборно дело, общностно дело, богочовешко дело, в което Бог и човек си сътрудничат непрекъснато и неразривно.
Не е случаен фактът, че като превеждат Символа на вярата светите братя Кирил и Методий предават думата καθολικὴ (всецяла, всеобща, цялостна) със славянската дума съборна. Една от характерните черти на св. Църква е, че тя е съборна. Както пише големият руски богослов о. Георги Флоровски: „Съборността е самата природа на Църквата; съборна е самата тъкан на тялото ѝ. Църквата е съборна, защото е едното Тяло Христово – тя е единение в Христа, единство в Светия Дух, и това единство е най-висшата цялост и пълнота… Онтологичното общение на личностите се осъществява и трябва да се осъществява в единството с Тялото Христово – там личностите губят своята изключителност и недостъпност. Изчезва студеното разграничение между „мое“ и „твое“. (Г. Флоровски, „Sobornost: The Catholicity of the Church“).
… Науката и научното познание са форми на този богозаповядан и богодаруван творчески начин на съществуване на човека. При това те са част от цялостния живот на цялостния човек. Какво означава това? Означава, че ние никога не можем да разделим, да сепарираме великия учен от любящия баща; не можем да отделим знаменития изобретател от дълбоко вярващия човек. Ние можем да поставяме изкуствени прегради между вяра и знание, между Църква и наука, но те винаги, рано или късно, рухват.
Нека дадем един нагледен пример за това хармонично единство и взаимодействие между вяра и наука. Един от най-великите православни светии през иначе безбожното и богоборческо двадесето столетие – свети Лука (Войно-Ясенецки) Чудотворец, архиепископ Симферополски (1877-1961), освен църковен йерарх, изцяло отдаден до сетния си дъх на светата Църква, в същото време е и знаменит учен, лекар със значими приноси в медицинската теория и практика, хирург, спасил живота на хиляди човеци. През целия си живот той съчетава задълбочените научни познания с чиста, неподправена, искрена и сърдечна вяра в Бога. А животът му съвсем не е бил лесен – преминава през горнилото на гоненията, обвиняван несправедливо, унижаван, измъчван, заточен в продължение на години в „трудово-изправителни лагери“ в Съветския съюз, със своето търпение, упование в Бога, несъкрушима вяра и нелицемерна любов той се превръща в изповедник на православната вяра и чудотворец, който и до днес помага на прибягващите с молитва към него. Този знаменит учен и човек, който е изпил до дъно чашата на познанието, но и чашата на страданията, казва следното: „Знанието ни довежда до Бога, докато полузнанието ни отделя от Него.” По темата за отношенията между вяра и наука той написва един двутомен труд, който запазва своята актуалност до днес. Първият том е озаглавен „Дух, душа и тяло“, а вторият – „Наука и религия“. От своя опит като учен-медик и като православен епископ свети Лука (Войно-Ясенецки) достига до следния извод: „Нам са нужни не доказателства за съществуването на Бога, не идеята за Бога, а самият Бог, Живия, Любящия. И в края на краищата да докаже съществуването на Бога може само Бог чрез Своето битие, чрез Своето влизане в душата на човека.” И още, добавя свети Лука: „Нужно ни е живо знание и зряща вяра, и само техният синтез и неразривна връзка откриват възможността за творчески живот.”
Почитаемо събрание,
Ние, с нашите човешки несъвършенства, се явяваме наследници и чеда на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. По примера, трудовете и молитвите на всички тях ученолюбието, любовта към просветата, образованието, знанието, науката са традиционни добродетели за народа ни. Но нека, по техните пример и молитви стремежът към придобиване на знания, на развитие на науката и на образователния процес не бъдат самоцел, а да постигат назначението, което са ни завещали нашите Първоучители – изобразяването на Божия образ в нас чрез утвърждаването ни в Христови добродетели. Целта на човешкия живот е постигане пълнотата на битието, тоест радостта в Христа, която е живот в любов и свобода. Бог вярва в човека, защото Той знае, като Творец знае, че е създал Своето творение „твърде добро“. Защото Бог е сътворил света и човека от любов, в любов, чрез любов и за любов.
Нека и ние, според силите си и с Божията помощ, да се превърнем в носители и продължители на светото Кирило-Методиево дело, в което просветата се разглежда като усвояване на божествената нетварна светлина, а образованието означава преди всичко разкриване и очистване на Божия образ у човека.
Накрая патриархът честити на наградените техните отличия и още веднъж поздрави присъстващите с настъпилия през 2025 г. Великден.
