Тодор Хаджиев учи при Антонин Дворжак, връща се в България и посвещава живота си на изграждането на родната оперна култура
В последно време сме склонни да забравяме делото на градителите на нашия културен живот и в частност на българската музикална култура. Като изключим твърде широко отбелязаните годишнини на Борис Христов, Гена Димитрова и Кабаиванска, не се сещам други големи наши музиканти да са били чествани, както би трябвало, след смъртта им или преживе. Така почти незабелязано минаха годишнините на Саша Попов, Христина Морфова, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, Асен Найденов, Васил Стефанов, Катя Попова, Кирил Кръстев, Николай Здравков, Мария Бохачек и още редица други големи творци, които за разлика от първите трима работиха в България и само за България.
Един от тях е вече съвсем забравеният Тодор Хаджиев, първият български оперен диригент (1881–1956), чиито годишнини – 145 от рождението и 70 – от смъртта би трябвало поне да споменем сега. А заслугите му са наистина огромни.
Но нека си припомним първо кой е Тодор Хаджиев? Роден е под знака на Лъва, на 14 август 1881 година в Русе в семейство, в което музиката е на почит. Майка му притежава красив, природно поставен сопранов глас и пее народни песни, баща му е също много музикален и свири добре на тамбура. От тях наследява любовта си към музата Евтерпа.
Като ученик в елитната русенска мъжка гимназия “Княз Борис I” е солист на училищния хор и на хора при катедралата „Света Троица”, заедно с това учи цигулка при капелмайстора Петър Рендов и пиано при Атанас Бадев. Още като гимназист проявява диригентската си дарба – сформира камерен оркестър, по-точно октет и с него изнася концерти.
След гимназията иска да учи в консерватория в чужбина. Трудно успява да убеди родителите си да му разрешат това, но през 1898 г. заминава за Прага. Приемат го в органовия отдел, като започва да учи още пиано и композиция. Учи едновременно в Държавната консерватория и в Чешката музикална академия. Сред неговите учители е и великият Антонин Дворжак.
След четири години се дипломира блестящо и въпреки възможността да остане в Чехия и в Европа (за разлика от повечето наши млади музиканти днес!) се връща в родината. При това не в столицата, а в родния си град. Става учител по музика в своята гимназия, като заедно с това основава и първото музикално училище в града с колегите си – виолончелиста Александър Йорганджиев и цигуларя Михаил Константинов (двамата са големите градители на музикален Русе). Тримата заедно правят и първото клавирно трио в дунавската ни столица.
След две години Тодор Хаджиев трябва да отбие редовната си военна служба и заминава за София, където служи като капелмайстор в оркестъра на Първия кавалерийски полк.
През 1908 година се запознава със завърналия се от Русия прославен български певец Константин Михайлов-Стоян (1853–1914), който е решил да основе опера в България. От историята знаем, колко трудно е било раждането на българската опера, дело на този велик българин-родолюбец, изоставил бляскавата си кариера в Русия за тази благородна българска кауза.
Но за появата и развитието на нашата опера огромна заслуга има и Тодор Хаджиев. Всъщност, той е първият български оперен диригент, при това със солидно образование и диплома, а също и с талант за това.
През есента на 1908 г. маестро Хаджиев дирижира оперите „Русалка” на Даргомижски, „Евгений Онегин” на Чайковски и „Демон” на Рубинщайн, изнесени от състава на „Оперната дружба”, предшественикът на Софийската народна опера. Цели двайсет и пет години той е главен диригент и работи всеотдайно и неуморно с певците, хора и оркестъра, като сам поставя музикално 40 опери (главно от класиката, но и немалко първи изпълнения на български заглавия) и дирижира още 16 поставени от негови колеги.
Работата, която маестро Хаджиев извършва, е огромна, апостолска и не може да се обхване в този кратък текст. В повечето случаи той сам подбира репертоара (нещо изключително важно), осигурява нотния материал, редакциите, преводите, комплектува изпълнителския състав, работи отделно с всеки солист, с хора. После събира ансамбъла, репетира с оркестъра и накрая оформя целия спектакъл.
И като се има предвид, че по онова време операта у нас е била все още „в пелени” и трудностите пред нея като институция са били огромни, а и средствата повече от скромни, можем да си представим как и при какви условия е работил този всеотдаен и благороден човек. А и по това време, особено през десетте и двайсетте години, у нас не е имало достатъчно квалифицирани кадри, особено за оркестъра и хора, и той е трябвало да ги подбира и обучава. С упорит труд той успява постепенно да оформи оперния оркестър и като пълноценен симфоничен състав, способен да се справи не само с най-трудните оперни партитури, но и с големия симфоничен репертоар, защото тогава Народната опера изнася и симфонични концерти.
В онези славни първи десетилетия от историята на нашата опера Тодор Хаджиев работи с плеяда първокласни певци: Христина Морфова, Петър Райчев, Жельо Минчев, Стефан Македонски, Ана Тодорова, Илка Попова, Цветана Табакова, Констанца Кирова, Катя Спиридонова, Михаил Попов…
Освен като диригент той се изявява като първокласен пианист-акомпанятор и близо три десетилетия – от 1905 до 1935 г., е най- търсеният музикант в тази област. И всички чужди знаменитости, които концертират в България, изнасят програмите си именно с него (Ян Кипура, Ева Бандровска, Владимир Смирнов, Енрико Де Мазеи, Евгений Ждановски…).
В чужбина гостува рядко (Прага, Берлин, Виена, Варшава, Париж, Лайпциг, Дрезден и др.), но гастролите му минават винаги с голям успех, при висока оценка от критиката.
Ето и един негов куриозен спомен от едно от тези турнета, споделен в интервю за в. „Зора”:
…След гастролите във Варшава, гостувах в Лвов, Лодз, Каатовице и Краков, където дирижирах „Фауст” с прочутия Ян Кипура. После продължих за Париж. След четири дни получих телеграма с предложение да дирижирам „Миньон” от Тома с участието на нашите примадони Христина Морфова и Людмила Прокопова…
Пропуснах един влак и закъснях. Със следващия пристигнах в Пилзен, но ден по- късно, да, в самия ден на представлението, при това чак вечерта в шест и половина. Стигнах до хотела на бегом, отворих куфара, облякох фрака, грабнах палката и хукнах към театъра. Когато пристигнах, светлините в залата вече бяха изгасени, публиката седнала в очакване, оркестърът в оркестрината. Едва стигнах до диригентския пулт. Вдигнах палката и дадох знак на оркестъра за началото на увертюрата.
Понеже знаех цялата опера наизуст (макар тя да е дълга и да не е особено популярна и често играна) и не се уплаших, дирижирах уверено докрая.
На следния ден критиката отбеляза: „Ето какво значи голям и рутиниран диригент! Българинът Тодор Хаджиев дирижира с голям успех „Миньон”, идвайки от гарата направо на пулта, без нито една репетиция!”.
Успоредно с работата си в Операта, Тодор Хаджиев работи и за хоровете „Кавал” и „Славянска беседа”. От 1935 до 1937 г. ръководи и основаната от него „Подвижна народна опера”, с цел да популяризира оперното изкуство в цялата страна, тъй като по онова време постоянни оперни театри има само в столицата (1922) и Стара Загора (1925), а общинските опери на Русе, Пловдив и Варна не просъществуват дълго, поради липсата на средства и подкрепа от държавата.
През 1937 г. Тодор Хаджиев напуска Операта и излиза на свободна практика като музикален педагог и сътрудник на Радио София. Започва активно да композира, пише оперети за деца и за възрастни, художествени песни за глас и пиано, песни за еднороден и смесен хор, пиеси за пиано и цигулка, военни маршове.
Неговата дарба на музикант и театрал, на композитор и педагог, както и огромната му работоспособност наследява синът му, Парашкев Хаджиев (1912–1992), нашият най-значителен оперен композитор класик, който като него посвети живота и големия си талант на българската музикална култура.
