Моделът на безплатните европейски университети често се възприема като триумф на съвременното общество. Без натоварващи такси за обучение, с минимални студентски дългове и с обещание за равен достъп – звучи прекрасно. В страни като Германия и Франция студентите плащат само малка административна такса – обикновено между 150 и 400 евро годишно, в сравнение със значителните разходи за обучение в САЩ или Великобритания. Много от тях получават и финансова помощ под формата на безвъзмездни средства или нисколихвени заеми според нуждите.
Зад обещанията за справедливост и възможности обаче се крие система, която твърде често изглежда закостеняла, пренаселена и лишена от вдъхновение. При цялата си достъпност реалността на ориентиране в тези институции може да накара студентите да се чувстват като поредния номер в гигантска бюрократична машина.
Когато образованието е достъпно за всички, университетите се препълват. Лекционните зали се пълнят до краен предел, а личният контакт с преподавателите става рядкост. В много европейски страни е нормално да посещавате занятия със стотици други студенти. Малко място остава за дискусии, обратна връзка или дори въпроси.
Седиш, водиш си записки, взимаш изпита или не го взимаш. Прилича повече на конвейерна лента, отколкото на място за учене. Цифрите обясняват защо. През 2022 г. Европейският съюз имаше 18,8 милиона студенти – около 7% от общото си население, записали висше образование. В САЩ около 19,1 милиона души са записани в колеж през учебната 2024-25 година. Освен сходните данни за записване, както ЕС, така и САЩ направиха висшето образование широко достъпно. В ЕС, където обучението често е безплатно или силно субсидирано, висшето образование се разшири, за да обслужва мнозинството. Към 2022 г. 44% от гражданите на ЕС на възраст 25-34 години завършиха висше образование, в сравнение с 50% в САЩ.
Двете системи се различават по структура. Това, което ги отличава, не е броят на студентите, а начинът на предоставяне на образованието. Европейските университети разчитат на големи лекции, строги учебни програми и ограничена институционална конкуренция. Резултатът е модел, изграден върху ефективност, а не върху индивидуализация. Американските институции работят в конкурентна, децентрализирана среда с по-широк спектър от академични структури, включително по-малки колежи и по-гъвкав дизайн на програмите.
Когато висшето образование се мащабира, за да обслужва почти всички, както в голяма част от Европа, то рискува да размени дълбочината за производителност и персонализацията за административно удобство. Работи, но с цената на това да се третира образованието не толкова като пътуване и повече като бюрократичен процес.
Заради този мащаб системата разчита в голяма степен на стандартизация. Програмите са проектирани да отговарят на нуждите на мнозинството, което означава, че често не оставят място за онези, които мислят или учат по различен начин. Тази закостенялост не започва от вратата на университета. В страни като Германия и Франция учениците се насочват към академични или професионални пътеки още на 11 или 12-годишна възраст. Ако тогава не попаднете на правилния път, шансовете ви за достъп до университет по-късно могат да намалеят драстично. Така че когато студентите влязат във висшето училище, те вече са преминали през система, която ограничава личностното развитие, експериментирането и втория шанс.
Тази закостенялост поражда още по-дълбоко разочарование. Тя създава култура на конформизъм. От студентите се очаква да следват официалния път, да завършват навреме и да не вдигат прекалено много шум. Неуспехът или по-дългото завършване се разглежда като слабост, въпреки че опитите и грешките са от съществено значение за истинското учене. Идеята за изучаване на различни дисциплини или за пауза за размисъл рядко се насърчава. Успехът се измерва с това колко ефективно завършвате програмата, а не с това колко много откривате за себе си или за света.
Като резултат творчеството се губи. Студентите, които искат да поемат рискове, да опитват нови неща или да задават неудобни въпроси, в крайна сметка не намират подкрепа. Преподавателите често нямат време да ги наставляват индивидуално. Студентите имат ограничен избор относно това какво да изучават и как да подхождат. В тази система целта не е да се вдъхновява, а да се произвежда.
Сега да сравним това със системи, в които конкуренцията и изборът са по-централни. В САЩ студентите могат сами да организират специалностите си, да сменят области или дори да прекъсват временно обучението си без да са санкционирани за това. В Обединеното кралство университетите се състезават за студенти, което ги принуждава да предлагат по-иновативни програми и по-добро преподаване. Тези модели далеч не са съвършени, особено що се отнася до разходите. Но те често предлагат повече възможности за личностно развитие, независимо мислене и академична свобода.
Това не е призив да се върнат високите такси за обучение. Образованието трябва да бъде достъпно. Но достъпността сама по себе си не гарантира качество. Европейският модел често жертва гъвкавостта в полза на достъпа. Изграден е да обслужва всички по един и същи начин, което означава, че трудно може да обслужва някого изключително добре.
Това не винаги е било така. Когато европейските университети отварят широко вратите си през 20-ти век, нуждата от ефективност довежда до строги структури и стандартизирани учебни програми. Това, което някога беше система за малцина привилегировани, се превърна в конвейер за милиони. Повечето европейски студенти плащат по-малко от 400 евро годишно за обучение. В сравнение, докато частните американски колежи са със средна годишна такса над 38 000 долара, по-голямата част от американските студенти посещават по-достъпни институции – таксата за обучение в държавните университети е средно около 10 000 долара, а в общинските колежи – около 3 000 долара.
Вземете например Швеция. Много студенти не започват университет до средата на двадесетте си години, отчасти защото системата предлага малко стимули за по-рано започване. Веднъж записани, академичните пътеки са тесни, а смяната на посоката е трудна.
В Италия студентите често остават в университета в продължение на много години. Не защото са прекалено любопитни или страстни, а защото системата е остаряла и бавна. Процентът на отпадащите е висок, а дипломите могат да имат малка тежест на пазара на труда.
А във Франция някои от най-уважаваните училища изобщо не са част от системата на държавните университети. Grandes Écoles (селективно висше учебно заведение, различно от университет, в което се обучават ръководни кадри в различни области като инженерство, бизнес, политически науки и изкуства) събират такси за обучение и предлагат по-персонализирано образование. По ирония на съдбата се смятат за по-добри именно защото не следват модела „безплатно за всички“.
Истината е, че истинската образователна свобода означава нещо повече от премахване на таксите за обучение. Тя означава да се позволи на студентите да проучват, да се провалят, да се променят и да намерят собствения си път. Означава да се насърчават иновациите и да се възнаграждава любопитството. И да, означава да се позволи на системите да се конкурират и да се развиват.
Европейската образователна система е повод за гордост. Но гордостта не бива да пречи на реформите. Трябва да си зададем по-трудни въпроси. Изграждаме ли институции, които наистина служат на студентите, или просто създаваме машини, които третират всички еднакво?
Ако образованието е предназначено да подготви хората за бъдещето, трябва да сме сигурни, че нашите системи са достатъчно гъвкави, за да растат заедно с тях. Когато вкарваме всички в един и същи калъп, рискуваме да унищожим онова, което прави образованието мощно: способността да мислим различно.
Лика Кобешавидзе допринесе за настоящия материал.
Източник: Фондация за икономическо образование (ФИО)
