Основателят на българския симфонизъм е все още забравен и недооценен
Наскоро, по повод 50 години от кончината на Саша Попов (1899 – 1976), отново препрочетох книгата на проф. Димитър Сагаев за великия маестро. Смело и откровено четиво за грандиозното дело и драматична съдба на цигуларя – виртуоз и диригент, основоположника на симфоничното дело у нас, на Националната филхармония и на повечето оркестри в България.
В „Саша Попов и българският симфонизъм“ Димитър Сагаев отдава значимото на великия музикант, но за негова чест не спестява събитията и имената на хората, които са го наранили и прокудили в далечна чужбина. Саша Попов е наистина силна и ярка личност, която не можеше да не предизвика омразата на комунистическите властници в културата. Проф. Димитър Сагаев (имах удоволствието да го познавам и общувам с него, един наистина добър, благороден човек), близък приятел на Саша Попов, не спестява и още една истина – нито предишната, нито днешната, уж демократична, власт, за техен срам, все още не са отдали нужната почит към тази изключителна личност.
През юли 1999 г. трябваше да се чества стогодишнината от рождението му (роден е в Русе през 1899 г. в семейство на учители-музиканти, пианистка и цигулар). Започва да свири на цигулка на четиригодишна възраст, като първи негов учител е баща му. Седемгодишен е вече обявен за „дете-чудо”. Семейството му се преселва в София, където Саша Попов усъвършенства цигулката при проф. Петко Наумов. През 1908-а, едва 9-годишен, заминава за Виена с държавна стипендия, където става ученик на прочутия пианист и клавирен педагог Карл Пирл. По-късно е приет за студент във Виенската консерватория. През 1913 г. гастролира с огромен успех в Русия. През 1926 – 1928 г. изнася близо 250 концерта из цяла Европа. Признат е за един от петимата първи цигулари в света.
След завръщането си в България Саша Попов е назначен за диригент на Академичния симфоничен оркестър и изоставя цигулката. През 1936 г. на основата на този оркестър създава Царски военен симфоничен оркестър, предшественик на днешната Софийска филхармония.
За съжаление, толкова години след кончината му, не се направи нищо съществено, за да се почете паметта му. Дори от Софийската филхармония! А можеше тя да приеме неговото име, така както Букурещката гордо носи името на великия румънски музикант Джордже Енеску. (Но в северната ни съседка, за разлика от нас, уважават и ценят повече своите артисти и музиканти!) Столичната община и Министерството на културата можеха да му поставят паметник или бюст в Борисовата градина до другите велики мъже на България. След като София е осеяна с руски паметници и имена на улици и площади!
Похвално е, че през 90-те години русенската община назова една (макар и малка и странична) улица в града на неговото светло име. Но е наложително да се постави поне една паметна плоча с името и образа му на фасадата на Дома на културата (Зала „Филхармония”). Дори сме направо закъснели!А Саша Попов беше световно признат – отначало като един от най-големите цигулари на века, а след това и като диригент. Той не само изгради българското симфонично дело, той подготви и публиката за него. Неговите концерти, част от тях и на открито, възпитаха във вкус към голямата музика хиляди българи, докато днес нямаме подобни апостоли.
Освен, че е бил рядко надарен и трудоспособен, Саша Попов е бил по немски прецизен. Пословична е била неговата педантичност и стремежът всяка музикална фраза да бъде изпипана до пълно съвършенство от оркестъра. Затова и правил дълги репетиции. Веднъж, когато оркестърът допуснал някаква грешка, той издал заповед за наказание на… самия себе си, защото бил твърдо убеден, че диригентът като водач трябва да дава пример на всички музиканти.
Да, музикантите, работили със Саша Попов, до един твърдят, че е бил мащабна, щедра, благородна личност. Раздавал се изцяло, без остатък. Такива нямаме днес. Дал е път на огромен брой наши музиканти – оркестранти, солисти, диригенти, подпомагаше активно и българските композитори, като много често е изпълнявал за първи път техните опуси. Той е сформирал и редица нови оркестрови състави у нас (Царският симфоничен оркестър, предшественика на Софийската филхармония, е негово велико дело, още Варненския симфоничен оркестър, оркестрите на Плевен и Перник, Пазарджик и други български музикални състави. Негова е и идеята за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе (осъществена блестящо от много заслужилия Илия Темков), а също и за първите национални конкурси за млади музиканти.
Чест прави на проф. Сагаев, че ни е предложил този емоционален, но и подкрепен с достатъчно факти текст. Книгата му „звучи“ като „соната“ или по-скоро като „тема с вариации“. Сложната, мащабна, щедра и изключително чувствителна личност на Саша Попов е разбрана в дълбочина. Димитър Сагаев е следвал пътя на Попов у нас отблизо, а по-късно, когато диригентът емигрира в САЩ, е поддържал с него редовна кореспонденция. И при това авторът е решил, че портретът ще бъде непълен, ако не провокира и интервюира редица музиканти от различни поколения, докоснали се до голямата личност. От което, книгата, разбира се, много е спечелила. Защото едни отдават значимото на големия творец, но други отвръщат на доброто със зло. Имало е български композитори, дори сред водещите, чиито произведения той е представял с успех за първи път, а те са го предали! Типично по български, нали?! И така ни става ясно защо този светъл човек и неизтощим родолюбец, въпреки признанието и успеха в чужбина (с признание и отличия от почти цяла Европа!), страда много извън страната ни и иска на всяка цена да се върне.
Бил е прогонен от Софийската филхармония, която е създал (!), обявен за „враг”. Пенсиониран преждевременно през февруари 1956 г.! След този неочакван удар, все пак, продължава известно време да работи.
Тогава създава ,,Колегиум музикум“, в който свирят най-добрите музиканти от Филхармонията. Репетициите се правят от 22 часа вечер, след концерти и репетиции. С този камерен оркестър изнася поредица паметни концерти.
После е поканен да стане Главен диригент на Израелския симфоничен оркестър в Тел Авив. Две години по-късно става главен диригент на Симфоничния оркестър в Кайро, който той отново доразвива във Филхармония с помощта на свои богати приятели от Израел. После заминава за САЩ, където е първият български диригент, дирижирал оперни спектакли в Съединените щати.
На 12 август 1976 г. след продължително изгнание Саша Попов е „помилван“ от властта и вече може да се върне в България. Но по пътя за летището в Лос Анджелис сърцето му не издържа голямото вълнение и той умира от масиран инфаркт. Дъщеря му, Валери Попова, тогава вече изгряваща оперна звезда, получава урната с праха му!
Един интересен момент от живота на великия музикант
През 1940 г., когато Филхармонията (тогава още Царски симфоничен оркестър) е на турне из Европа, за концертите в Италия, Саша Попов бил изрично предупреден, че в оркестъра не е разрешено да участват евреи. Но въпреки забраната, той успява да издейства от Министерството на войната да бъдат издадени паспорти на всички евреи в оркестъра с променени и побългарени имена за тях. И всички оркестранти заминават за Италия.
В друг случай е бил поканен да дирижира Берлинската Филхармония. Чест оказвана на малцина! В програмата си той включва произведение от нашия класик Панчо Владигеров. От Берлин му отговарят, че Панчо Владигеров е по произход евреин, и че не може да го изпълняват и трябва да смени произведението. Той им пише, че няма да го смени и отказва поканата.
В друг случай дочува, че полицията в София ще прави някакви проверки сред музикантите на оркестъра. Като голям хуманист, той предупреждава всеки един от ляво настроените оркестранти, да не идват на репетиция на следващата сутрин и те не отиват. Така е спасил доста хора от сериозни неприятности. За много от тези неща се разказва в книгите на Димитър Сагаев и на Александър Абаджиев, посветени на Саша Попов, както и във филма ,,Диригентът“. (качен в Ю Туб).
Една от съпругите му е пра-правнучка на Дюма-баща
Освен с големия си талант, Саша Попов е прочут и с многото си бракове – пет на брой. Сред съпругите му има пианистки, диригентки, оперни артистки, балерини: Илка Попова е певица, племенница на Петко Наумов, един от основателите на Софийската опера и първи учител по цигулка на Саша Попов в София. Елена Воронова е балерина, Вера Даскалова-Попова – пианистка, Лина Терзиева – диригентка, Лиляна Ноева – арфистка.
Най-дългият му брак, продължил цели 22 години, е с изтъкнатата пианистка и клавирен педагог Вера Попова. Тя е с 13 години по-млада от него. По баща е Даскалова, но майка й се казва Валери Сципион Дюма и е правнучка на великия Александър Дюма-баща, автора на „Граф Монте Кристо” и „Тримата мускетари”. Валери Дюма-Даскалова (1886 – 1973) пристига в България след Освобождението. Живее в Дупница, където мъжът й работи в болница. Тя е автор на драми, публицистични статии и литературна критика през 20-те и 30-те години на ХХ век. По време на комунизма творчеството й е забранено.
Вера Попова (1913 – 2003) ражда на Саша Попов две прекрасни дъщери – пианистката Антонина Бонева и оперната артистка, дългогодишната първа солистка на Софийската опера Валери Попова (1945 – 2000), майка на световната звезда Александрина Пендачанска (род. 1970).
