Опитът за светкавична война от страна на Иран, който на 13 април изстреля над 300 безпилотни летателни апарата и ракети срещу Израел, за пореден път доказа погрешността на широко разпространеното мнение на Запада, включително на канадското правителство, че случващото се в Близкия изток е просто поредната схватка в дългогодишния спор между Израел и арабските му съседи относно техните граници.
На 7 октомври миналата година Хамас нахлу в Израел с намерението да извърши възможно най-жестокото клане на жени, деца и възрастни хора и отново изрази отказа си да приеме правото на Израел да оцелее като еврейска държава. Хамас даде ясно да се разбере, макар да разчита, че по-голямата част от света не го забелязва, че не е възможен никакъв компромис и че ако Израел желае мир, ще трябва да унищожи Хамас като терористична организация.
Това е изводът, който израелското правителство правилно направи от клането на 7 октомври. Ето защо Израел обяви война, сформира правителство на националното единство от всички предимно еврейски партии в Кнесета, обеща унищожаването на Хамас като терористична организация и се закле да спази обещанието на еврейския народ от края на Втората световна война, че евреите „никога повече“ няма да отидат пасивно на смърт без съпротива или отмъщение. Въпреки всички трагични прекъсвания, главната цел на цялата политика в Близкия изток трябва да бъде стремежът към мир, а мирът ще настъпи само когато правото на Израел да бъде еврейска държава и правото на палестинците да имат своя държава бъдат осъществени.
Първата стъпка от сегашните бурни условия в Близкия изток към постигането на траен мир трябва да бъде унищожаването на терористичния апарат на Хамас, което изглежда е постигнато на 35-50% от Израел през последните шест месеца. Втората стъпка би била завършването на споразумението между Саудитска Арабия и Израел, чието нарушаване по всеобщо мнение е една от основните причини, поради които Иран нареди инвазията на Хамас в Израел през октомври.
Поради тези причини призивите на канадските политически лидери, с изключение на консерваторите, за деескалация и обявяване на примирие са по същество полезни за терористите, тъй като позволяват на Хамас да излезе от подземията, да попълни боеприпасите си и да набере заместници на хилядите бойци, които израелските сили за отбрана са убили. Всичко, което дава на Хамас отсрочка, е в полза на терористите и не е полезно, дори и да е добронамерено, канадските правителствени служители да вдигат наистина безсмислени шум и да правят пантомимни жестове в далечните страни на тази много дълга и сложна безизходица.
Един от ръководителите на атаката на Хамас през октомври е основната жертва при нападението на Израел срещу предполагаема дипломатическа сграда в Ирак на 1 април. Всъщност голяма част от Ирак на практика се превърна в придатък на Иран в резултат на необмислената Втора война в Залива на Джордж Буш. Сред огромните американски стратегически грешки през последните 50 години разпадането на Ирак и произтичащото от това иранско господство в голяма част от тази страна трябва да се нарежда на второ място след подкопаването на иранския шах от президента Картър, който сега може да се разглежда като благ и прогресивен владетел, както и като надежден приятел на Запада.
Въпреки че въздушното нападение на Иран на 13 април претърпя провал и 99% от дроновете и ракетите, хвърлени по Израел, не се приземиха, а приблизително половината от изстреляните ракети се провалиха при излитането или малко след него, то все пак беше акт на война и имаше за цел да убие хиляди израелци и да нанесе големи щети на капацитета за самозащита и инфраструктурата на Израел. Аргументът, че Израел не трябва да реагира на това – защото, въпреки че е имало разрушително намерение, то е било неуспешно поради израелското и съюзническото технологично превъзходство и иранската некомпетентност – е несъстоятелен. Ако в първата неделя на декември 1941 г. имаше, както беше наредено, въздушни патрули на 250 мили от Хавайските острови през цялото светло време и торпедни мрежи около бойните кораби, щеше да има малки щети за американския флот, но това щеше да бъде не по-малко военен акт. Не е задължително такова преднамерено предателство да бъде успешно, за да заслужава и обикновено да изисква отговор в интерес на мира чрез възпиране.
Евреите никога не са се чувствали особено ръководени от Новия завет и обръщането на другата буза; ако бяха, това щеше да гарантира пълното унищожение на съвременната държава Израел в рамките на няколко години. Евреите са в сегашната земя на Израел от повече от 5000 години и няма основателна причина да я напускат. Съотношението на силите също не изисква от тях да се отнасят внимателно към онези, които желаят да избият, изгонят или подчинят евреите, още веднъж, и то сега, в тяхната историческа и безспорно легитимна родина, въпреки че точните граници на Израел са предмет на преговори.
Израел имаше такова право да убие един от главните архитекти на инвазията на Хамас в Израел, каквото имаха Съединените щати да убият Осама бин Ладен: пълно право. Отговорът на Иран беше военен акт и беше замислен като военен акт, а неуспехът му не смекчава намерението му. Подходящият отговор на този военен акт е този, който дава на Иран и неговите симпатизанти урок, който те никога няма да забравят.
Израел би трябвало да се чувства напълно оправдан да унищожи от въздуха целия капацитет на Иран за изстрелване на дронове и ракети, модерната му отбранителна промишленост, капацитета му за добив, преработка, рафиниране и износ на петрол, както и ядрената му военна програма. Целият свят, включително почти целият арабски свят, би бил неизразимо щастлив от подобно действие. А Израел би могъл да даде на иранците ясно да разберат, че ако има нов опит за нападение срещу Израел, никой от иранското ръководство няма да оцелее след отговора.
Мирният процес в Близкия изток се разпадна, когато стана ясно, че Арафат и Организацията за освобождение на Палестина не искат мир, защото ще престанат да бъдат важни хора в света и ще се превърнат в незначителни лидери на поредната малка прашна арабска държава. А „земя срещу мир“ беше просто Израел, който върна на арабите земята, която те бяха загубили във войните, които започнаха и в които Израел ги победи, в замяна на мир, който се състоеше в кратко прекратяване на огъня – което бързо беше нарушено от арабите. Оттогава единственият път към мира е унищожаването от страна на Израел на онези араби, които винаги искат да воюват, а не да сключват мир. След като те бъдат унищожени, условията на мира ще се появят доста бързо.
Западът трябва да престане да се опитва да натрапва на израелците своите слабо информирани желания, за да ги принуди да променят политиката си. Никой не се стреми към мир по-пламенно от Израел и само Израел и по-прозорливите арабски правителства осъзнават как да постигнат този мир. Западът, включително Канада, трябва да ги насърчава да го правят.
Мненията, изразени в тази статия, са мнения на автора и не отразяват непременно възгледите на The Epoch Times.
В продължение на 40 години Конрад Блек е един от най-изтъкнатите канадски финансисти и е един от водещите издатели на вестници в света. Той е автор на авторитетни биографии на Франклин Д. Рузвелт и Ричард Никсън, а наскоро и на „Доналд Дж: Доналд Тръмп: „Президент като никой друг“, която е преиздадена в актуализиран вид. Следете Конрад Блек заедно с Бил Бенет и Виктор Дейвис Хансън в техния подкаст Scholars and Sense.
