Българската пианистка, която твори в Швейцария, разказва за изгнанието, срещите, променили живота ѝ, свободата в изкуството и музикалното пътешествие, което ще представи на 23 октомври в София
На 23 октомври българската пианистка Виктория Харманджиева ще се завърне пред родната публика с концертния спектакъл „Когато женската душа празнува“. На сцената на Sofia Live Club тя ще си партнира с аржентинската певица и китаристка Мария де ла Пас в рамките на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“.
Зад това завръщане стои необикновен творчески път – от класическата музикална школа в България до европейските сцени, от преживяването на изгнанието до откриването на нови художествени светове.
В този разговор “ Виктория Харманджиева разкрива как срещите с различни творци са променили представите ѝ за музиката, защо изкуството трябва да се създава със сърце и какво означава да се върнеш там, където са корените ти.
Между Изтока и Запада – пътят към себе си
За Виктория Харманджиева творческият път не се измерва единствено с концертите, наградите и престижните сцени. Той е преди всичко поредица от човешки срещи, които оставят следи и променят посоката на живота.
„За мен, всяка една среща с Другия носи заряд за съзидание или размишление. Контактите, които ме обогатиха като личност и като артист, са многобройни. Между тях искам да спомена специално френско арменския диригент Ролан Хайрабедиян, френско ливанския композитор Зад Мултака и аржентинската певица Мария де ламПас. Роланд и Зад усетиха в мен болезнените следи от изгнанието и благодарение на творческото ни сътрудничество, успях да дам смисъл на моя път между Изтока и Запада. А също и да приема силното ми желание да съм и изпълнител, и творец. А за срещата с Мария ще разкажа по-късно.“
Музикалното ѝ образование изгражда основата, върху която впоследствие се развива стремежът ѝ към експериментиране. Швейцарско-българската пианистка завършва Висшето музикално училище в Женева, където получава диплома за концертиращ изпълнител и виртуозност с първа награда в класа по пиано на Доминик Мерле. По-късно завършва с отличие следдипломна квалификация по съвременна музика под ръководството на Уилям Бланк и Жан-Жак Бале. Работи с композитора Зад Мултака върху драматургията на пианистичния жест – изследване, което разширява представите ѝ за връзката между музиката, движението и сценичното присъствие.
Участвала е в престижни европейски фестивали, сред които Verbier Festival, Piano en Saintonge, Оперният фестивал Aix-en-Provence, MANCA, Présence и Les Haudères.
Сред творческите ѝ партньори са диригентите Роланд Хайрабедиан и Франк Вилар, писателите Алберто Мангуел, Мари-Клер Грос и Крейг Е. Стивънсън, режисьорите Джан Мануел Рау, Оливие Балазук и Лоренцо Малагуера, художникът Михаел Кайо, шоколатиерът Оливие Фукс и аржентинската певица Мария де ла Пас. Работила е и с парижкото издателство „Галимар“.
Днес тя съчетава концертната си дейност със създаването на мултидисциплинарни спектакли и преподаването на пиано в Музикалната консерватория Vevey-Montreux-Riviera. Но независимо от посоките, в които я отвежда творческото любопитство, класическата школа остава нейната отправна точка.
„Класическата пианистична техника, методите на работа и теоретичните познания позволяват на всеки музикант да изрази всеобхватно своите идеи и емоции. Класическата школа е базата sine qua non. А съвременната музика ми позволи да се срещна със живите композитори, да им задавам въпроси, да пия от кладенеца на току що създаденото произведение, да открия нови музикални писмености и начини на извличане на звука. Аз съм жадна за звуци и за нови простори. Това е моето неспирно любопитство. Искам да знам защо.“
Когато музикантът се превръща в разказвач
Една от особеностите в работата на Виктория Харманджиева е стремежът ѝ да превърне музикалното изпълнение в цялостно сценично преживяване. В сътрудничеството си със Зад Мултака тя изследва драматургията на пианистичния жест – понятие, което свързва музикалната интерпретация с театралното мислене.
„Всъщност, за да говорим за драматургия на жеста, трябва първо да сме си създали лична вътрешна жива драматургична линия или история в работата над едно музикално произведение. Тук не говоря само за формата или епохата, или естетиката, не, не. Говоря за създаване на образи и тяхното взаимодействие в пиесата, както в театъра. Тялото на актьора в ролята на Владимир („В очакване на Годо“) е различно от тялото в ролята на Поцо, и въпреки това, гледаме същата пиеса. Жестът е част от историята, която сме решили да разкажем.“
Този подход естествено я отвежда към спектакли, в които музиката общува с литературата, театъра и визуалните изкуства. В основата им обаче стоят не формалните експерименти, а личните преживявания.
„Искрата, която дава живот на моите проекти е силното ми желание да срещна другите артисти и да общувам с техните вселени. До 2020 г. сюжетът, който най-много стимулираше работата ми, беше изгнанието и всички последици от него. Това разбира се не е случайно съвпадение с моята лична история. Но след пандемията от COVID-19 усетих изненадващо в себе си полъх на пролет и желание този път да създам проект, който разкрива моя личен път и как стигнах до срещата със самата мен.
А за да не изпадаме в самоцелни арт провокации, е нужно да работим със сърцето си. То е компаса, за да не се отдалечиш от себе си и от хората в публиката.“
Горчивият вкус на порастването
Сред необичайните ѝ творчески сътрудничества се откроява срещата с майстора на шоколада Оливие Фукс. Тя ражда спектакъл, в който музиката и вкусът се превръщат в два различни начина да бъде разказана една човешка история.
„Най-неочакваното сътрудничество, което имах е с майстора на шоколад, Оливие Фукс. Поканих го да работим за моя музикален спектакъл “Ода на горчилката”. Оказа се, че чувството на огорчение има много общи неща с горчивия вкус. Сладкарите го извличат от корените на растенията, като тинтявата например. А огорчението идва от връзката с корените ни, очакванията или гнева, който не сме изразили. И вкусът и чувството се осъзнават само на зряла възраст. За да изпиташ това чувство, значи, че си пораснал и, че пътят си е заслужавал.
По време на спектакъла свирих Седмата Соната на Прокофиев и „Стълбата на дявола“ на Лигети, докато Оливие създаваше най-красивата, но горчива торта, която публиката също дегустира.“ Този пример показва колко далеч може да стигне въображението на един артист, когато различните изкуства се срещнат около обща идея.
Една среща, която променя всичко
Особено място в живота на Виктория Харманджиева заема аржентинската певица и китаристка Мария де ла Пас. Двете се срещат едва ден преди общ концерт в зала „Кастийо“ във Веве, Швейцария. Макар да идват от различни музикални традиции, още първата им репетиция поставя началото на дългогодишно творческо партньорство.
„Преди да срещна Мария, знаех, че нашите вселени са тотално различни. Тя идва от аржентинската традиция на тангото, на шансона, а аз от класическата школа на България. Но отново моето любопитство и желание за среща, ми дадоха смелостта да приема концерта и да отида на репетицията. От първите ноти усетих, че свиря с артист от най-висока класа, от който блика чистота и човещина. Вслушвахме се във всяка интонация, във всяко вдишване без никакво усилие. За първи път се почувствах свободна като музикант. Срещата ми с Мария е определяща за всички професионални избори, които направих в последствие. Мария ме вдъхнови да изследвам нови хоризонти, които от една страна ме свързват с фолклора на моята родина и от друга, ме тласкат към спонтанната композиция, импровизацията и джаза.“
Оттогава двете артистки участват заедно в музикални събития и фестивали, сред които Verbier Festival, Les Aubes Musicales, Dolce Riviera и Festival des Haudères.
Именно това партньорство ще ги срещне отново на сцената на 23 октомври, този път пред българската публика.
„Когато женската душа празнува“ – отвъд ежедневието
Спектакълът, който Виктория Харманджиева и Мария де ла Пас ще представят в София, обединява музиката на Астор Пиацола и кинематографичния свят на Педро Алмодовар.
За пианистката заглавието му носи по-дълбок смисъл от обикновена покана за концерт.
„Празникът е момент, в който се чества някакво специално събитие. Думата произлиза от старославянското праздънъ, което означава „празен“, тоест ден, празен от работа и грижи. Ето как заглавието кани аудиторията да остави извън залата ежедневния напрегнат ритъм на делника и да се включи в ритуала на тържеството. А чрез нашите женски души, искрено желаем да грабнем вашите и да пътешестваме заедно във вселените на Астор Пиацола и Педро Алмодовар. Двама майстори, които разказват истории за любовта, за живота, за смъртта, за вината, за свободата. А ние с Мария, на сцената, сме техни посланички.“
Освен като пианистка Виктория участва и като автор на оригиналните аранжименти. В работата си тя търси възможност за нов прочит на познатата музика, без да изгуби връзката с нейния първоначален замисъл.
„Работата ми по аранжиментите започва винаги спонтанно. Вътрешно чувам музикални реплики или хармонии и им давам свободен ход, но в следващия етап, правя избор кои от тях да запазя и как да ги вплета в оригиналната версия. Например Пиацола е бил пленен от творчеството на Рахманинов, Барток и Стравински. Знаейки това, си позволявам импровизационни полети между тези великани. Усещам, че те се забавляват от това.“
Да предадеш на младите жаждата за живот
Наред със сценичните си изяви Виктория Харманджиева посвещава значителна част от времето си на преподаването. В консерваторията Vevey-Montreux-Riviera тя работи с млади музиканти, за които класическата музика е не само професионален избор, но и път към личностно израстване.
„Възхишавам се на всички млади хора, които поемат трудния път на музикалното изкуство. Това, което предавам на моите ученици и студенти чрез музиката е неистовата жажда за живот. Всеки един урок е ритуал, от който те излизат по-смели, по-знаещи, по-можещи и по-живи.“
За нея музиката има силата да достига отвъд границите на концертните зали и да привлича хора, които досега не са се докосвали до класическото изкуство. Но това изисква усилия, постоянство и организатори, готови да поемат творчески рискове.
„Да възможно е, стига да се прави от сърце. Трудно е. Трябва постоянство и търпение. Трябва отлични организатори със смели идеи. Това е мисията и на този прекрасен фестивал Музикални Зографи. Той предлага на публиката различни пътища към музиката и изкуството. Благодарна съм на Госпожа Фани Куцарова, че ми даде място в това впечатляващо събитие.“
България – свещеното място на корените
Колкото и далеч да я отвежда животът, България продължава да присъства в музикалната чувствителност на Виктория Харманджиева. Родните планини, народните песни и спомените от детството не са просто част от миналото ѝ. Те остават източник на вдъхновение и вътрешна опора.
„България е свещеното място на моите корени. Българските гори и планини, народните песни и легенди за войводи и юнаци са ме изтъкали като човек и като музикант. Те ми дават сили и до днес. Даже приспивалката, която съм пяла на моя син в люлката, е песента “Имала майка едно ми чедо”. Предала съм жилката и на него. А да се завърна на българската сцена е като да се завърна в бащината къща. За мен е чест и в същото време силна радост да кажа на българската публика, че всичко натрупано и изживяно до тук, е имало смисъл.“
Така предстоящият концерт в София придобива и личен смисъл – като среща с публиката, пред която пианистката ще сподели част от всичко преживяно и открито по своя творчески път.
А какво би искала зрителите да отнесат със себе си след последния акорд на „Когато женската душа празнува“?
Отговорът ѝ е кратък, но побира цялата философия на нейното изкуство:
„Чувството, че макар и за миг, когато всички и всичко вибрира в хармония, ние сме безсмъртни“.
Концертният спектакъл „Когато женската душа празнува“ ще се състои на 23 октомври 2026 г. от 20:00 ч. в Sofia Live Club, София.
Участват Мария де ла Пас – глас и китара, и Виктория Харманджиева – пиано и оригинални аранжименти.
Събитието е част от фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“, включен в Календара на културните събития на Столична община и реализиран с финансовата подкрепа на Столична община – Програма „Култура“.
