„Българските политици, министри, депутати са толкова далече от културата, че тя не се споменава дори мимиходом от тях…”, казва оперната прима

Близо четири десетилетия основният лиричен репертоар в Русенската опера, една от водещите музикални сцени у нас, носеше солистката Виолета Шаханова-Стамболиева. Повече от 60 различни по стил и характер роли от Перголези и Чимароза до съвременността – винаги високо оценявани от критиката и публиката, внушителен брой камерни рецитали и участия в в големи кантатно- ораториални концерти с музика от Бах, Хендел и Вивалди, през класиката, романтиката, импресионизма до модерните и трудни днешни автори, гостувания в страната и чужбина, записи в радиото и телевизията – това накратко са координатите на успешната й творческа кариера досега. Само през последните няколко сезона, преди да се сбогува със сцената, Виолета Шаханова направи няколко големи роли (Донна Елвира в “Дон Жуан”, Серпина в “Слугинята- господарка”, Силва от “Царицата на чардаша”, Каролина от „Тайният брак”, Норина от “Дон Паскуале”), както и поредица стилни концерти с музика на Бах, Шуберт, Росини, Белини, Доницети, Бетовен, Менделсон, Мусоргски, Чайковски, Дебюси, Енеску, Владигеров, Сагаев, участва във фестивалите на Варна, Пловдив, Габрово, Русе, Стара Загора, записа няколко от най-трудните песенни цикли на Владигеров, Мусоргски и Шостакович за БНР, компактдиск за “Виена Модърн Мастърс”…
След четири успешни десетилетия на оперната сцена и концертния подиум, какво бихте казали за вашата професия?

Оперното пеене е тежък физически и психически процес. Малцина го разбират. Казват: „Пее си, щастлив човек!“. А това е професия, равна на труда на миньора. Носи повече мъки, отколкото радости. Лично аз съм била винаги вечно неудовлетворена от себе си, независимо от оценките на критиката и публиката, от които не мога да се оплача. Всъщност живях истински само на сцената и на концертния подиум.
От кого се учихте?
От големите майстори. Преди това в Музикалната академия в родния Русе и НМА „Проф. Панчо Владигеров“ в София, след което и при проф. Октав Енигареску от Букурещ, голям баритон и педагог. За лиричния сопран, какъвто е моят вид глас, мисля, най-важна е изразителността, която е елемент от красотата и може би най-важното нещо в музиката.
Направихте много роли, кои цените най- много?
Когато си артист в репертоарен театър, който представя всичко, трябва да можеш да правиш всичко. Сега певците, младите, правят по няколко роли и с тях се изчерпва цялата им кариера по-нататък. И на Запад има певци, които станаха звезди само с по 5 – 6 роли, но има и универсални артисти, например Черил Стюдър от САЩ, която пее всичко – от Росини до Вагнер, такъв е и великият Доминго, докато един Луиджи Алва пя почти само Росини и малко Моцарт… Като солистка на Русенската опера трябваше да изпълня не само типично лирични партии, които предпочитам, но и някои колоратурни (Джилда, Оскар, Адела) или по-драматични (Донна Елвира и особено Лина от “Стифелио” на Верди – за първи път у нас на „Мартенските дни”, най- престижния наш фестивал). Също роли на героини и дори на някои субретки в класически оперети (Силва и Щаси в „Царицата на чардаша”, Мадлен от “Бал в Савоя”), роли в нови български опери, в опери за деца като “Хензел и Гретел”, “Котаракът в чизми” и т.н…. Просто не съм отказвала роля. Не съм проваляла спектакъл поради болест или нещо друго…
Кои от ролите си ценя най-много? Те не са много и са главно лирични : Марженка от “Продадена невеста”, Зорница от “Луд Гидия”, Фрау Флут от “Веселите уиндзорки”, Маргарита от “Фауст”, Мими и Мюзета от „Бохеми”, Адина от “Любовен еликсир”, Донна Елвира от „Дон Жуан” и Сузана от „Сватбата на Фигаро”… Една голяма победа за мен беше Зорница на юбилея на Парашкев Хаджиев през 1987 на „Мартенските дни”. Тогава за премиерата беше предварително обявена друга певица, основната негова изпълнителка, но авторът ме оцени по-високо и предпочете мен.
Утвърдихте се сред най-активните камерни певци у нас. Години наред, всеки сезон правихте премиерни концерти в Русе, София и други градове, постоянно откривахте нови автори и творби…
Защото операта, не ми достигаше. Обожавам сцената, тя ми даде много, но сега, след като отдавна няма средства за нови спектакли и се повтарят все едни и същи заглавия за евтините задгранични турнета, предпочитах да хвърля силите си в камерния жанр. Работих с увлечение в областта на художествената песен и непрекъснато откривах по нещо ново за мен, надявам се и за публиката. Така открих песенното творчество на тримата майстори на Белкантото – Росини, Белини и Доницети и за първи път у нас изпълних някои техни вокални опуси. Озаглавих програмата “Венецианска гондола” и поради интереса на публиката я изпълних досега девет пъти в Русе, София, Варна и Пловдив – на фестивали и отделни концерти. Открих и цикъла “Песни на европейските народи” от Бетовен, вокални цикли от изключително интересните румънски композитори Паскал Бентою, Тибериу Бредичану, Анатол Виеру, както и прекрасните френски песни по текст на Клеман Маро от Джордже Енеску –(изпълних ги с успех и в родината им, на фестивал в Букурещ), нови песни от Димитър Сагаев, рядко изпълняваните от Владигеров песни по Дора Габе, посветени на Царица Елеонора, също малко познати у нас опуси на романтиците Шуберт, Брамс, Вебер. Също и вълнуващия, забранен по Сталиново време цикъл на Шостакович „Из еврейската народна поезия”. Голямо изпитание за мен беше и невероятният цикъл на Мусоргски “Детската стая” – една изумителна музика. Също и романтичните и драматични “Песни на странстващия калфа” от Густав Малер, непознатите италиански романси на Глинка… Тези концертни програми изпълних първо в моя роден и любим Русе, а после в София и в други музикални центрове на страната, част от тях и в чужбина.
Трудно ли е да се пее на концерт?
И трудно, и лесно. Лесно е, защото си свободен и зависиш само от себе си. Нямаш пред себе си диригент, не зависиш от оркестър, партньори, сценична техника… Но и трудно – не можеш да се скриеш зад никого и да се скриеш дори за секунда зад никого и зад нищо. Няма грим, перука, костюм, художествено осветление, декори, няма паузи, почивки, сцени без твоето участие. На концертния подиум си направо “гол”, пред очите на публиката. Сам – пред “стоглавата хидра” на тази публика и трябва да си перфектен, изряден, при това доста близо, което плаши доста мои добри на сцената колеги, и да прехвърлиш “рампата”, да стигнеш до всеки. От всяка песен – голяма или малка, от всеки песенен цикъл, да направиш “театър”, “сцена”, да грабнеш, да задържиш вниманието, да развълнуваш, често пъти пеейки на чужд, не особено разбираем за публиката език. Като камерна певица ми се е случвало да изпълнявам най-трудни неща (например Владигеров, Бентою, Хелмшрот, Мусоргски, доста труден е и Шуберт). Но радостта от този тип музициране е несравнима! Освен това на концертния подиум си напълно сам, само с един пианист, и се чувстваш, както казах вече, напълно независим и истински творец. Не зависиш от волята на диригента, от неговите виждания и темпа (понякога далечни от моите) или от хрумванията на режисьора…
Как виждате бъдещето на българската опера?
Засега настоящето е нерадостно. Дано да излезем някой ден от тази криза. Реформата се оказа не само безполезна, но и твърде вредна за българските музикални театри… Сега те са просто спънати в своята работа. Не само заради ограничените финанси, но и заради това механично сливане на опери и филхармонии. И особено заради т.н. „делегирани бюджети” – такава глупост няма никъде по света! И сливането на оперите и филхармониите. Ето, стана така, че когато се прави опера, не може да се направи нормално един симфоничен концерт и обратното. Когато оркестърът излезе на турне за пари навън, няма кой да акомпанира на певците и спектаклите на операта и балета просто падат. Нередовната и оскъдна продукция, бедният репертоар, често пъти един и същ, просто парализират работата на институтите. Публиката губи интерес, всъщност не й предлагаме почти нищо ново и оригинално. Това е един омагьосан кръг! Дано бъдещето е по-добро…
Но вие все пак не можете да се оплачете. Направихте доста роли… Работихте с добри режисьори и диригенти…. А и известни критици като Розалия Бикс, Венелин Кръстев, Боянка Арнаудова Ви определиха като “един от най-добрите лирични сопрани у нас”, като „достойна наследничка на Катя Попова, Валентина Александрова, Пенка Маринова”…. Тогава не съжалявате ли, че останахте в Русе и в България? Наистина, вие получихте признание и награди: Златната антена (1983), Златната лира (2001), номинация за “Музикант на годината” (1996), а на края и наградите „Русе“ и най- високата, „Кристалното огърлие“ (първа сред русенските музиканти!), името ви влезе в български и чужди енциклопедии, записите ви – във фонда на БНР, в Букурещ, Прага и Виена. А и музикалната публика ви познава и цени, но може би това не е достатъчно..
Винаги може да се съжалява за пропуснатите възможности. Съжалявам и аз. Сигурно, ако не бях останала в Русе и в България, кариерата ми щеше да се развие друг начин. Имах възможности за работа в София и чужбина (Германия, ЮАР), но останах в България и в Русе за добро или за лошо. И то в моя роден град, където учих в Музикалната гимназия, после в Консерваторията, завърнах се в Русе, назначиха ме веднага за редовна солистка. Да, тук направих най-добрите си роли. Гостувах и на сцените в Пловдив, Плевен, Варна и цялата страна. Но когато започнах кариерата си, а и след това – почти до 1989 година, статусът на оперните артисти беше доста висок. А сега е обратното! За съжаление, промените не донесоха нищо добро за българския оперен театър, както и за цялото ни изкуство. Делегираните бюджети съсипаха всичко! Българските политици, министри, депутати са толкова далече от културата, че тя не се споменава дори мимиходом от тях. Просто не съществува! Освен ако не стане дума за министрите. Реформата, както казах, се оказа пагубна. Затова съсредоточих усилията си в камерния жанр. Макар и доста труден, той е невероятно богат и ме привлича неудържимо. Нямаше да ми стигнат още няколко живота, за да изпълня нотите, които събрах в личната си нототека. Имаше толкова прекрасна, невероятна музика, до която искат исках да се докосна, но времето е неумолимо… Просто не ми стигна. Но се радвам, че приключих сценичната си кариера успешно, в добра форма – с първото сценично изпълнение у нас на монооперата на Жан Кокто и Франсис Пуленк „Човешкият глас”. Това се случи на „Мартенските дни” и на още три фестивала у нас и в Румъния, по идея на моя съпруг, Огнян Стамболиев, който винаги ме е подкрепял в кариерата ми, при това под режисурата на моя син, режисьора и журналиста Теодор Стамболиев. И се радвам, че тази моя работа бе високо оценена.















