110 години без швейцареца, който обичаше България и българите
Предполагам, че някои от нашите читатели са чували това име. Носят го улици в столицата и в Лом, училище в Русе, градският стадион в Силистра, дори връх, открит от наши полярници в далечна Антарктида. Това е името на човека, пристигнал от Швейцария през 1893 година в наскоро освободената от петвековното варварско турско робство България, за да открие пред тази възродена държава света на спорта. Да я обикне и приеме като втора родина и да воюва – при това изключително храбро! – за нея като доброволец на фронта през двете балкански войни и Първата световна.

Но нека да проследим негова интересна, бурна биография
Луи Емил Айер е роден на 17 ноември 1865 година под знака на Скорпиона в град Вьове, кантона Во, край Женевското езеро. Учи последователно в Лозана, Женева и Ньошател и веднага след дипломирането започва кариерата си като гимназиален преподавател по различни спортни дисциплини в родния си град..
През 1893 година българският просветен министър Георги Живков решава да направи реформа в българското образование като включи в учебната програма и редовни часове по физическо възпитание. За целта кани десетина педагози от Швейцария, страна със стари традиции в тази област, за да поставят основите на спортното образование в страната. Сред тях, за щастие, е и Луи Айер. Така ентусиазираният 28-годишен младеж започва да преподава физическо възпитание първо в Лом, в Средното педагогическо училище, където работи цели 10 години – от 1903 до 1908. След това се премества в далечна Силистра – там е до 1908 г., а от 1909 е вече и в дунавската ни столица, Русе. От същата, 1909 г., е назначен за главен треньор на българските отбори по спортна гимнастика. През същата година е утвърден и за ръководител на т. нар. юнашки или спортни дружества в страната. Така Луи Айер е първият спортен педагог и треньор, който въвежда у нас леката атлетика, вдигането на тежести, борбата, бокса и спортната гимнастика. Заедно с това неуморният швейцарец ръководи и техническата комисия при гимнастическия съюз „Юнак“.

Прословутата швейцарска точност на педагога дава за кратко време наистина забележителни резултати
Той става и извънредно популярен и обичан у нас – познава го и го уважава цяла България. Въвежда за първи път редица непознати дотогава дисциплини като стрелба с лък, лека атлетика, вдигане на тежести и др.
Юнашките дружества покриват цялата карта на България и стават особено привлекателни за младите българи, но основната цел на Айер е да възпита патриотично чувство у тях – и той наистина го постига! Уникално, нали?! Един чужденец, при това от Запада (който никога не ни е обичал) да направи това – от любов към една чужда страна. При това започва от едно бяло поле. В България няма никаква традиция, а също и никаква материална база за спорт. Затова швейцарецът и неговите колеги започват да строят уреди, игрища и прословутата шведска стена, която също не е била позната у нас. Днес в Лом е запазена една такава, построена лично от него.

При избухването на Балканската война Айер, макар и чужд поданик, смята защитата на втората си родина, която е обикнал силно и безрезервно, за свой свещен граждански дълг
В деня на обявяването на мобилизацията сформира в Русе, където е учител в прочутата Първа мъжка гимназия „Княз Борис Първи”, Юнашки легион, с който и се включва в българската войска като доброволец. По време на Междусъюзническата война Айер е командир на 1-ва рота на 12-та лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение, сформирана в Бургас. С нея се бие на Македонския фронт. За героизъм в боя е произведен в български офицерски чин подпоручик и на 2 пъти е награждаван с кръст „За храброст“.

След разгрома на България в Междусъюзническата война в 1913 г. издава на френски книгата Pro Bulgaria (За България), в която защитава българските позиции и дарява всички приходи на българските ветерани от войните. Публикува статии за България във вестник „Ла Женев“.

При включването на България в Първата световна война Луи Айер отново доброволно се включва в армията. Първоначално е зачислен към обоза, срещу което протестира и е преназначен като офицер в 33-ти пехотен Свищовски полк.
Луи Айер загива в разцвета на силите си, по време на войната (от остра инфекциозна болест), 50- годишен, на 2 септември 1916 г. като командир на рота от 33-ти полк при отбраната на град Дойран. Погребан е в българското село Чаушли, днес в Северна Македония.

След погребението, съпругата му и неговият син, Марсел Айер, вземат шепа българска пръст при завръщането си в Шейцария
Полагат я във Вьове и поставят българския трибагреник над фамилната къща, който според думите на нашия известен географ и пътешественик проф. Васил Дойков от Русе, се вее гордо там и до днес.

„Народ, който за 30 години можа да възроди и направи цветуща своята родина – такъв народ не се оставя да бъде повален. Той вече се завърна към един възродителен труд със задача да превърже раните си и да възстанови силите си. Героизмът на неговите добродетели и величието на неговото минало отговарят на неговото бъдеще, както войнишката вдовица му припомня в краткия некролог библейските думи „Господ е приятел на праведниците“, пише той в книгата си „За България“, издадена през 1913 г.
Уникалното дело на Луи Айер е разказано в чудесно направения документален филм „Швейцарецът с българско сърце“ на Марио Мишев и Иван Кънчев от сайта „Българска история“.
В 1991 година в Русе е учредено Българско-швейцарско дружество, което носи името „Луи Айер“. На него е наименуван стадионът в град Силистра. В негова чест са наречени също улица в София и връх Айер в планината Елсуърт, Антарктида.



















