Разговор с доц. Атанас Колев за писателя
„На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.“
Змей Горянин
Доц. д-р Атанас Колев (род. 1943 г., Велико Търново) е завършил машинно инженерство в Техническия университет в София. Преподавал е в Русенския университет. Автор е на редица научни трудове и изследвания в своята област, но също и на много исторически и литературни публикации, посветени на миналото и културната история на дунавската ни столица, на бележити личности, сред които централно място заема писателят Змей Горянин (1905 – 1958 г.), едно значимо име в периода между двете войни, после забранено, забравено, което той в наши дни възкреси.
Уважаеми доц. Колев, защо именно Змей Горянин?
Защото това е име- легенда, привличащо вниманието като магнит, но заедно с това и загадка – енигма. Предполага се, че за него нещо се знае, но едва ли достатъчно добре се познава като явление в нашия литературен и духовен живот.
От Вашия респектиращ, както с обема си (повече от 300 страници), така и с обхвата си труд, озаглавен „Змей Горянин. Летопис, живот и творчество“, издаден наскоро от „Авангардпринт“, Русе, разбираме, че съдбата на този човек е била твърде сложна, пълна с превратности, достойна за един роман или филм…
Да, така е. Съдбата на Светлозар Димитров, роден на 11 януари 1905 г. в Русе, както казва той: „Родил съм се на брега на Дунава, в прославения, и то съвсем основателно град Русе”, е наистина сложна и драматична. Беден син на счетоводител – тесен социалист и „необуздан бохем”, разпиляно детство в Русе, Свищов, Пловдив и отново в Русе. Отрано се издържа сам. Завършва последния клас на прочутата Русенска мъжка гимназия „Княз Борис Първи”, дала на България ред прочути мъже (учени, писатели, юристи, артисти, музиканти – в нея учителят по френски Стоян Михайловски създава химна „Върви, народе възродени”), но остава без възможност да продължи образованието си. Налага се да работи като счетоводител и чиновник през деня, а през нощта да пише, като следва неизменно мечтата си за успех като писател. И наистина, в периода между двете войни той е издаван, четен, високо оценен от критиката. Бил е в кръга на прочути писатели, учени, музиканти. Приятел на Елин Пелин, на акад. Арнаудов, на Добри Немиров, избран за член на УС на Съюза на българските писатели. Ползва се с безспорен авторитет сред обществеността и столичните културни среди.
И наистина успява?
Да, бих казал, постига го бляскаво. Става много популярен. Но след преломната за съдбата му 1945 г. той се оказва на другия полюс – политически затворник (бездарни литератори-комунисти го обявяват за „немски агент” и „фашист”!), след това живее в пълна изолация, бори се с нищетата. Като забранен от властта писател (доста от книгите му са в списъка на цензурираните литературни съчинения), той просто не може да си намери постоянна работа, а новите му книги не се печатат, старите, дори и най- четените, не се преиздават. Но моралният тормоз не успява да го пречупи – той живее с гордо вдигната глава, в непрекъсната борба за оцеляване, не престава да пише стихове, разкази, епиграми и „книги за чекмеджето”.
Явно, съдбата е била немилостива към този човек…
Да, бих казал, че животът на Светлозар Акентиев Димитров, известен с псевдонима си Змей Горянин, е като на герой в антична трагедия – изпитания, превратности, драми. Голяма и драматична любов (един триъгълник между него, любимата съпруга Соня и известния художник, също влюбен в нея, Васил Стоилов), изневери, ревност, приятелства и предателства, радости и много болка, обич към децата, най-верните му читатели, за които пише много, обич, при това, обагрена с дълбоко стаената в сърцето му мъка от липсата на свои деца… И болката, непрекъсната спътница на писателя, която бих казал е била комплексна – физическа, често е боледувал, и емоционална – ранната смърт на майката, към която е бил силно привързан и не го е напуснала никога. Но той е преживял и болка от измени на любими хора, както и душевно страдание от проявите на злоба и завист на посредствени литератори, развихрили се след 1944 г. И може да се каже, че винаги потърпевшият е бил той, душата на всяка компания, винаги заобиколен от приятели, на които безотказно се е раздавал, при все че твърде рядко е получавал помощ и разбиране от тях в критични моменти…
През последните години се заговори за таланта на този писател, който е бил много обичан и четен пред войната…
Да, заговори се доста от немалко честни и сериозни литератори. Заговори се за таланта му на сладкодумен разказвач на историческа проза, вдъхновена от славната многовековна наша история, за пропитата с тиха тъга и силна вяра християнска лирика, за свежата и неостаряваща злободневност на неговите духовити епиграми, за ведрото настроение и топлия хумор в стиховете за деца, за чудесните и мъдри притчи, пръснати из почти всички детски издания през 30-те и 40-те години на ХХ век, за проникновените есета, неизгубили своята актуалност и днес. И във всеки от текстовете му има любов, преклонение към родния край, към България.
Вие лично направихте много, за да се чества този незаслужено забравен, забраняван автор. Бяхте двигателят на инициативите…
През 2015 отбелязахме мащабно 110-годишнината от рождението на Змей Горянин с Русенското общество за културно и историческо наследство (РОКИН), което носи неговото име, заедно с Русенската библиотека „Любен Каравелов”, една от най-старите и най-богатите у нас. А също и Русенският университет. Оказа се, че в дунавската ни столица, освен много бележити музиканти, артисти, учени, медици, юристи, са родени, творили и творят над 180 писатели, поети, преводачи (сред тях има и две световни имена – Елиас Канети и Майкъл Арлън), но единствено Змей Горянин е създал цели два големи цикъла със стихове за родния град – „Сонети за Русе” и „Песни за моя град”.
Запазено ли е литературното наследство на този интересен писател?
Да, съхранени са изданията приживе и неиздадените ръкописи, както и целият архив на писателя. Освен поезията си за възрастни и деца, той ни е оставил една забележителна романна трилогия – „Дунавът тече”, мемоарната книга „Червеният хотел”, в която възкресява стария Русе от началото на ХХ век, както и ред исторически четива.
Ето и пет епиграми на Змей Горянин:
„КАРЛ МАРКС КАТО БЕДНЯК УМРЯЛ –
уж бедните за да живеят,
но с неговия „Капитал”
днес търтеите богатеят.“
„ТИКВАТА Е ПРОСТО НЕЩО –
само върху рамене.“
„ТАКА Е НАРЕДЕН СВЕТА,
че всяко зло е за добро,
загубиш ли си съвестта –
намираш злато и сребро.“
„БЪЛГАРИЙО, ЛЮБЕЗНА,
Как хубава си ти!
Където да излезна –
зад мен агент слухти…“
„ЕДВА ЛИ ИМА В ДВЕТЕ ПОЛУШАРИЯ
Държава като нашата България?!
Където всеки търси свободата,
а сам си тика игото в главата…“
