Две книги, двама големи български поети и един безкомпромисен разговор с миналото – без идеологически митове и премълчаване
През 2026 г. отбелязваме годишнините на двама големи български поети – Николай Кънчев (1936–2007) и Марин Георгиев (1946). Може определено да се каже, че те обновиха съвременната ни поезия. Освен това, чрез своите блестящи преводи, ни срещнаха и с редица световни автори от френската, италианската, полската и унгарската поезия.
През 1992 г., в зората на все още неузрялата ни демокрация, поетът Марин Георгиев (род. 1946) дръзна да напише своя скандален роман-разследване „Третият разстрел“ (част 1, издаден 1993), с който по безспорен начин осветли и демитологизира „явлението Вапцаров“, превърнат от комунистическия режим в нещо като икона. Сериозен, без съмнение, приносен труд, успешен синтез между документи от Държавния архив, спомени на съвременници, препратки към книги и публикации в печата и, разбира се, задълбочени анализи и коментари на личността на поета Вапцаров.
С това той си навлече злобата и гнева на немалко фанатизирани апологети на стария режим, сред които, за съжаление, и някои известни писатели и литературни критици.
Да се надяваме, че скоро ще излезе и втората част (продължението) на тази забележителна книга-събитие на Марин Георгиев, оказал се първопроходец в тази област – търсенето на Истината в историята на българската литература. В нея той вероятно ще представи и своята оценка за Вапцаровата лирика, освободена от идеологическите наслоения, която наши критици възвеличиха и определиха като „световно явление“!?
Втората подобна, макар и доста различна, книга на същия автор, „Звезден пратеник“ (изд. „Литературен форум“ и изд. „Нов златорог“) е посветена на едно от големите и все още недостатъчно оценени и признати имена в съвременната българска поезия, Николай Кънчев (1936–2007).
Особена като строеж, тя е, бих казал, многожанров синтез между собствени стихове, литературно-критически анализи, спомени, откъси от дневник, писма, интервюта, записи на разговори, дори снимки от личния архив – нещо наистина ново в днешната ни книжнина. Макар и късно, прочетох я на един дъх, не само защото имах шанса да познавам Николай Кънчев и харесвах този ярък и странен поет, а също и блестящ преводач на френскоезична поезия.
Впечатли ме преди всичко откровеността на автора, неговата пределна честност и страст към Истината. Това, което е и в основата на „Третият разстрел“. Паралел между двамата поети не е нужно да правя. Първият, като съвсем млад, е писал приятна, макар и повлияна от чужди образци, лирика, но в единствената му книга „Моторни песни“ като че ли има по-малко поезия и повече лозунги и декларации, стигащи директно до призива: „Съюз със СССР!“, отколкото истинска, голяма поезия. Макар че някои го поставиха до Лорка! Докато вторият, Николай Кънчев, макар и още недостатъчно познат и популярен, е наистина силен, многопластов творец от европейска величина. Бих казал, достоен за „Нобел“. Ако, разбира се България беше по-голяма страна.
Метафизична, необичайна, понякога мистично- медитативна поезия – странна, на моменти язвителна, с особени метафори, парадоксални сравнения, неочаквани, шокиращи обрати. Която те кара да мислиш, да виждаш по друг, по-дълбок и ясен начин нещата. При един доста оригинален, неповторим изказ, особен слог, който не съм срещал никъде другаде. И колко е прав Марин Георгиев в точните си и задълбочени оценки за тази поезия.
Ето една от тях: „Стихът или поетиката на Николай Кънчев, са толкова неповторими, че се самозаключват. Те нямат нужда от патент, от защитата на закона, за да са неприкосновена собственост. Не могат да бъдат репродуцирани. Те могат да имат само един автор – Него! И когато Него го няма – няма го и стила, няма такава поетика, тоест, не може да бъде възпроизведен…“.
И авторът ни представя немалко примери от тази забележителна лирика на поета-философ, разглеждайки я и в контекста на традициите на българската литература чрез съпоставки с най-ярките ни поети допреди него – Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Далчев, Геров, чиито мотиви Николай Кънчев доразвива и решава по своему.
Интересни са и наблюденията му върху тази поетика, върху тези „образи – символи“, показвайки Николай Кънчев като поет, който упорито търси Познанието, убеден, че именно то ще даде отговор на екзистенциалните въпроси, които го вълнуват като всеки голям творец. В този смисъл неговата лирика се родее с тази на големия румънски и световен поет Никита Станеску (1933–1983), когото имах щастието да представя у нас. Съпоставени с човешкото съзнание и битие, поетическите изображения на света, сътворени блестящо от Николай Кънчев, са плод на едно силно въображение и едно непрекъснато търсещо Аз.
Поетът Марин Георгиев, като близък на Николай Кънчев и издател на негови книги, ни представя не само тази оригинална, забележителна поезия, развитието му като поет, но и творческия му път, както и личния му живот; интересния, бих казал, особен, дори на моменти труден характер.
И всичко това на фона на средата, в която Николай Кънчев живя и твори. Пътят му в литературата съвсем не беше лек предвид средата, казионния Съюз на писателите и т.н. „Априлски поети“, председателите – лакеи на режима, начело с вездесъщия, неискрен Левчев, цензурираните от държавата издателства и медии. Но Кънчев беше свободен дух, който не се вписа в тази среда и до края на дните си живя като независим и горд творец и човек.
Авторът пише с голямо уважение и възторг от своя приятел и колега. А у нас това се случва рядко – един поет да цени и уважава така високо свой колега по перо. Да не му завижда! Като верен на Истината, той не спестява редица неудобни моменти и факти. Бих казал, че Марин Георгиев е освен талантлив поет, и един честен човек, за когото Истината е най-важното нещо в живота. Затова си е спечелил и немалко врагове!
Книгата му е честна, точна, немногословна, пълна с истини. Досега скривани, премълчавани! И всичко в нея е вярно.
Всъщност пътят и съдбата на Николай Кънчев са част от пътя и съдбата и на българската поезия от края на 50-те години до 2007, когато той напусна този грешен свят. Затова и тази силна и честна книга на Марин Георгиев може да се приеме като ценен документ за епохата (написана е много интересно, с богат език, изключително четивно!) и както книгата му за истинския Вапцаров, комуниста-сталинист и македонист, предал не само родината си, но и своите хора – убеден съм, ще остане и ще се чете и след години.
Тя подразни мнозина, създаде му цяла кохорта от врагове, които не могат да простят, че с факти и документи (скрити, цензурирани доскоро), той извади наяве Истината. Доказа, че Вапцаров е бил повече македонист, отколкото българин, че е служил на Коминтерна, че образът му е бил просто фалшифициран, идеализиран от комунистическата власт след 1944-та за нуждите на нейната пропаганда!
Да, бих подчертал, това са две уникални книги, които не бяха оценени подобаващо от появата им до днес, но те са достойни продължители на най-доброто от биографичната и мемоарна традиция на Захарий Стоянов, която всички ние хвалим, но като че ли се страхуваме от нея…
Тук някъде ще е и причината тази честна и смела книга на поета Марин Георгиев „Третият разстрел“ да е високо оценена, и то своевременно, не тук, а от български интелектуалци в чужбина: Германия, Унгария, Австрия, Израел, Великобритания, САЩ…
