Младата фотографка, пианистка и състезателка по фехтовка разказва за силата на образите, музиката и миговете, които остават завинаги
Родена през 2007 г., Ая Аройо вече има над шест години опит във фотографията. Днес тя изучава това изкуство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, свири на пиано повече от 13 години и се занимава със състезателна фехтовка.
В рамките на фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“ младата фотографка представя своя изложба, вдъхновена от ритъма, цветовете и емоциите на градския живот.
В това интервю Ая разказва за връзката между музиката, фехтовката и фотографията, за търпението и наблюдателността, на които я учи спортът, и за желанието си чрез своите снимки да върне на хората нещо все по-рядко срещано – умението да спрат, да се огледат и да се насладят на мига.
Ая, участвате със своя изложба във фестивала „Музикални зографи – Звукът на града“ , който обединява различни изкуства. Как се роди идеята за участието Ви и каква е концепцията на изложбата?
Идеята се роди спонтанно, докато с преподавателката ми по пиано – Фани Куцарова, обсъждахме някои от идеите ми за разработване на фотографски теми. Концепцията ми е, че всеки град има собствен ритъм и мелодия. Тази мелодия има своите цветове и образи, които искам да илюстрирам визуално.
Как подбрахте фотографиите за изложбата и какво бихте искали посетителите да почувстват или открият чрез тях?
Фотографиите ми са подбрани, така че да спадат към темата на самият фестивал ,,Звукът на града”, но в същото време да отговарят на моето разбиране на темата. Ще се радвам, ако посетителите почувстват емоцията на самата снимка и момента – спокойствие, щастие, радост или пък меланхолия.
Фестивалът носи поетичното название „Звукът на града“. Вие свирите на пиано повече от 13 години. Какво място заема музиката в живота Ви и влияе ли тя върху начина, по който възприемате и създавате фотографиите си?
За мен музиката е нещо много важно. Не мога да си представя живота си без нея. Понякога тя ми дава вдъхновение за някоя снимка, понякога е и обратното. След като снимам нещо, у мен веднага се поражда асоциация с някоя песен или произведение. И двете изкуства ми помагат да изкажа това, което мисля и чувствам.
Родена сте през 2007 г., а вече имате повече от шест години опит във фотографията, през три от които работите професионално. Как започна увлечението Ви по това изкуство и кога разбрахте, че искате да го превърнете в своя професия?
За първи път хванах камера, ако не се лъжа, когато бях на 5-6 години, но тогава просто се забавлявах с копчетата, без да разбирам нищо. За първи път проявих интерес, когато навърших 13 и баща ми започна да ми обяснява за светлината, за ъгли, видове обективи и т.н. Тогава започнах реално да се задълбочавам във фотографията. В началото на 12-ти клас реших, че искам да кандидатствам в НАТФИЗ, за да продължа да уча и да се занимавам с това.
Днес изучавате фотография в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Как обучението в Академията променя начина, по който гледате през обектива? Има ли преподавател или творческа среща, които са Ви повлияли особено силно?
Мисля, че няма конкретен преподавател, който да ми влияе толкова колкото самата обстановка, социалната среда. Като се съберете 88 човека, искаш не искаш, се учиш как да общуваш с толкова хора наведнъж. Научих се да се адаптирам и да стоя зад работата си, което в тази професия е ключово.
Във Вашите фотографии от спортни събития се открояват движението, емоциите и непосредствеността на човешките реакции. Как успявате да уловите онзи кратък миг, който превръща един кадър в история?
Много е трудно, защото в спортната фотография всичко е въпрос на броени секунди. Изисква се доста търпение и ловкост, трябва да познаваш възможностите на фотоапарата, но и заобикалящата среда – каква е светлината, колко бързо е действието, каква е цветната температура…. По този начин техническата част от заснемането е готова, остава само да дойде точният момент.
Вие самата сте състезателка по фехтовка. Помага ли Ви опитът на спортист да разбирате по-добре емоциите, напрежението и усилията на хората, които снимате? А има ли нещо общо между точния миг за атака във фехтовката и точния миг за натискане на спусъка на фотоапарата?
Опитът определено ми помага. Имам доста многопластов поглед над емоциите и влиянието на напрежението върху психиката. Най-много ми помага, когато снимам спортна фотография – понеже хората са атлети, разбирам какво им минава през главата. Общото между фехтовката и фотографията за мен е търпението и наблюдателността, на които ме учат. Намирането на правилният момент за атакуване и заснемане са доста сходни.
Снимали сте триатлони, маратони и други обществени събития. Какви предизвикателства поставя пред фотографа работата в динамична среда, където събитията се развиват за секунди и няма възможност за повторение?
В началото предизвикваше голямо напрежение у мен това, че нямам право на втори дубъл, на повторение. Всичко зависи от този един момент и само от едно мое решение. Може би ме затруднява най-вече броят хора, които минават точно пред обектива ми, докато се опитвам да снимам, защото аз искам снимка без хора, което понякога означава да заснема кадъра за милисекунди или пък да видя друг ъгъл и да се преместя за по-малко от секунда. С всяко събитие се уча повече и тренирам да реагирам все по-бързо.
Сред Вашите фотографии има и кадри, в които вниманието е насочено към градската среда, автомобилите, светлината и детайла. Кое Ви привлича повече – спонтанният момент или внимателно изградената композиция?
Не мисля, че мога да дам отговор, понеже за мен и двете имат толкова много чар и говорят различни неща. Двата вида са различни способи за разказването на различни истории.
Фотографията може да документира действителността, но и да я разкрива по неочакван начин. Къде според Вас минава границата между фотографията като документ и фотографията като изкуство?
За мен, може би, ако присъства думата фотография, никога няма да е документ. Дори при репортажната фотография има мислене, композиции и наместване. Всяка снимка трябва да се измисля и композира, което я прави веднага изкуство.
Днес почти всеки снима с телефон, а социалните мрежи ежедневно ни заливат с изображения. Какво според Вас отличава истински въздействащата фотография от обикновената снимка?
Това е едно от нещата, с които не съм съгласна – всеки се мисли за фотограф само защото има нов модел на някакъв си телефон, забравяйки, че фотографията е много повече от просто снимка и от просто фотоапарат. Зад фотографията стои много мислене и планиране. Ако вземем обикновена снимка и добре измислена фотография, разликата ще е голяма – в едната има идея, желание и послание, а другата просто цели да хване окото и харесвания в някоя социална мрежа. За мен разликата е в идеята и посланието.
В живота Ви се срещат три различни свята – фотографията, музиката и спортът. Какво Ви дава всеки от тях и по какъв начин се допълват?
И трите неща са част от мен. Те ме изграждат, взаимно се допълват и ми дават място и начин за изразяване, естествено по различни начини. Фехтовката ме е научила на бързо мислене и издръжливост, музиката и фотографията ми казват всеки ден да не се крия, а да излизам напред и да казвам това, което мисля за нужно. Всяко едно ми е показало различна моя страна, трите са ѝ помогнали да бъде показана. За мен те са трите неща, без които нямаше да съм аз.
Какви са творческите Ви мечти и какво бихте искали хората да откриват във Вашите фотографии след години?
Честно казано, не знам. Гледам да живея в настоящето, но може би ще искам хората да се почувстват свързани и не сами, гледайки фотографиите ми. Би ми се искало всичко, което аз казвам чрез снимките си, да достигне възможно най-много хора. За мен всяка снимка, всяко събитие е спомен, ценен момент за всеки. Това, да спрем и да се огледаме, да седнем за момент на слънчева пейка, се случва все по-рядко в днешни дни. Точно това се опитвам да върна на хората. Изкуството да спреш, де помислиш и да отдъхнеш. Без телефон, без работа, без проблеми. Просто хубав момент с една усмивка на лице. Един спомен, който ще остане завинаги.
