Яна Язова е феномен. Във всеки смисъл на тази дума. По физическата ѝ красота копнеят мъже и въздишат жени. Литературният ѝ талант е на границата на свръхестественото. А съдбата ѝ е достойна за трагичното перо на Шекспир.
Родена в Лом като Люба Ганчева в семейството на Тодор Ганчев, доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швейцария и Радка Бешикташлиева, дъщеря на калофереца Стойчо Бешикташлиев, уважаван търговец в Цариград в квартал Бешикташ (оттам тръгва и семейното име). Дядото на Радка Христо Дрянков е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски. Родственик на Язова е и българският етнограф, библиограф, краевед и книжовник акад. Никола Начов, сирак, за когото се грижи дядо Стойчо. Баща ѝ произхожда от стар болярски род, спасил се от османците в гр. Сухиндол. Родословното дърво, запазено и до днес, показва корените на рода 300 години назад.
Люба учи в Лом, Видин и Пловдив, а след това семейството се мести в София. През 1930 г. тя завършва Първа девическа гимназия (сегашното Седмо училище „Свети Седмочисленици“) и славянска филология в Софийския университет през 1935 г.
В гимназията са първите ѝ поетични опити. А съдбата ѝ е свързана с литературата завинаги, след като дава стиховете си на проф. Александър Балабанов. Трудно е да се каже от какво е впечатлен професорът повече – от красотата на Люба, или от силата на думите ѝ. Той измисля псевдонима ѝ Яна Язова и помага за излизането на първата ѝ стихосбирката „Язове“, през 1931 г. Това е началото на тяхната дългогодишна връзка, за която се носят всякакви сплетни и слухове. Цяла София се диви на странната двойка – младата висока и стройна красавица и нейният литературен рицар – нисък, пълничък и доста неугледен. „Ти си млада и си извор на света и всеки те мечтае тебе“, пише той на своята най-любима ученичка, до която неотлъчно бди. До такава степен, че проваля две нейни сериозни връзки, първата от които стига до годеж.
През 1937 г. Яна се записва да учи френски език в Сорбоната. Там се запознава с инженер Игнат Табаков. Той е в Париж, за да купи машини за плетачната си фабрика в България. Табаков се влюбва на момента, следва предложение за брак. Датата за сватбата е насрочена през декември в Рилския манастир. За кум е поканен самият Балабанов. Но професорът не желае да види Яна омъжена. Казва ѝ, че Табаков ще прекърши свободната ѝ артистична душа, ще направи света ѝ скучен, че талантът ѝ ще пресъхне. Слага на масата и най-големия си коз – че ще се разведе и двамата ще се оженят. Дори подава молба за развод пред Светия синод, която после тайно ще оттегли. Табаков усеща колебанията на Яна. Пише ѝ, че без нея животът му ще изгуби смисъла си. Но в крайна сметка сватбата се проваля. Злите езици твърдят, че Яна вече била облякла бялата рокля, само че файтонът, който трябвало да я отведе в черквата, така и не дошъл. Табаков заминава за Бразилия, където фирмата му за платове и дамаски съществува и до днес, разказа наскоро големият изследовател на Яна Язова – Петър Величков, по време на литературна разходка, посветена на нейния живот.
Второто любовно увлечение на Яна Язова е маринистът Марио Жеков. Той прекарва времето си между Несебър и Созопол. Яна обожава морето, обича да плува, Варна е любимият й град. Двамата се запознават в Созопол през 1938 г. и любовта им пламва бързо. Когато научава новината, Балабанов се качва на влака за Бургас, после наема гемия до Созопол. Напада Жеков яростно, така че стигат до бой. Яна слага край на връзката си с художника, но двамата остават приятели. Ето част от писмо на Марио до Яна: „Може би ще ми се смееш, че не мога да пиша писма, но какво би искала от едно диво морско момче, което знае само, че много, много те обича! На морето му е тъжно за теб, мила. А още повече на мен, защото завинаги го свързах с теб. Толкова по-скъпо ми стана то. Ходим по бреговете, рисуваме и на него разправям това, което чувствам в душата си, на него пея настроенията си“. Апартаментът на Яна е пълен с морските пейзажи на Марио, които след смъртта ѝ са разграбени – и до ден-днешен неизвестно от кого.
до смъртта си (снимка: pinterest)
„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а знаеш, че в пъкъла никой никого не обича…“ Това ще напише на Александър Балабанов Яна Язова в отговор на постоянната му ревност към мъжете около нея…
И през 1943 г. ще се омъжи за инж. Христо Йорданов, заместник-директор на радио „София“, сега БНР: културен, изискан, състоятелен и предан мъж. Двамата се запознават през 1942 г. в болницата, докато бдят над сестрите си, и двете на смъртно легло. Мила Ганчева е адвокат, ходи по бедняшките квартали, за да помага на изпадналите в затруднения да уредят делата си. Оттам прихваща тежък вирус, който поразява и без това крехкото ѝ здраве, а след това отнема и живота ѝ. Умира и сестрата на Христо Йорданов. Но искрата на любовта между тях е пламнала именно насред смъртта. Този път Яна е много внимателна и се старае проф. Балабанов да не научи нищо за новата ѝ връзка. Двамата с Христо Йорданов се венчават в църквата „Свети Седмочисленици“. Следват бомбардировките над София, когато семейството на Яна е в София, а Балабанов и съпругата му заминават за провинцията. Писмата не спират, но от тях личи само дълбоко приятелство, без напрежение.
А после идва диктатурата на пролетариата. Проф. Балабанов приема новите реалности и ценности и тръгва на сказки из страната. Яна Язова обаче няма как да се впише в комунистическата идеология. Така режимът я осъжда на творческа смърт – не я канят на литературни четения, не издават произведенията ѝ, а приятелите и колегите я изоставят от страх да не ги сполети същата творческа участ…
Но тя не спира да пише. Тогава се раждат трите ѝ романа „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“. В тях като червена нишка преминава свръхестествената съдбовност, която определя човешките животи отвъд обикновените желания. Дългът към родината, към нейното древно и богато минало, е движещата сила в живота на героите на Яна Язова. Символни образи от славната епопея, пресъздала България след пет века под чужда вяра.
Романите на Яна Язова излизат благодарение на Петър Величков, по това време млад журналист във в. „АБВ“. От Радой Ралин той научава, че известен български писател се кани да издаде от свое име романа на Яна Язова „Левски“ (става дума за Николай Хайтов – бел. авт.) Ето и разказа му в интервю за „Impressio“: „По това време бях избран от проф. Тодор Боров, строител на сградата на Националната библиотека, баща на френския литературовед Цветан Тодоров, за най-младия и последен негов ученик. В една от срещите ни му казах за Радой Ралин и го попитах познавал ли е Яна Язова. Той се вцепени, после бавно потвърди. Прати ме в Централния държавен архив, където се съхраняваше обрания архив на Язова, за да издиря текст от него. След това написа статията „Потуленият роман“, която излезе във в. „АБВ“ заедно с първия откъс от“Левски“, който приготвих по запазена чернова.“
От архива на Яна Язова постепенно излизат черновите и на „Александър Македонски“, „Силян Щърка“ и „Соленият залив“ (заглавието е избрано от Петър Величков, а романът описва последния период на Третото българско царство – от втората половина на 1930-те до 1946 г.)
“Аз не се борих за власт, а за човещина! – каза той. – Но сега вече зная, че това, човещината, за която се борихме, цялата тази наша борба е била глупост!… Човекът не се бори за човещина! Той се ражда с нея, или се ражда без нея! Човещината не се носи от партия, а от човек!” (откъс от „Соления залив“)
Смъртта на Яна Язова е много трагична. Постепенно от живота ѝ си отиват всички нейни близки хора: Марио Жеков и проф. Александър Балабанов умира през 1955 г. , съпругът ѝ през 1959 г., а през 1969 г. умира и съпругът на сестра ѝ – Никола Балабанов. Самата Яна доживява до юли 1974 г., като в последните месеци преди смъртта си е много потисната и е заключвала апартамента си с няколко катинара. Но това не я спасява… Тялото ѝ е открито месец след смъртта ѝ, през август 1974 г. Говори се, че е убита… Апартаментът ѝ е ограбен, всичко ценно е задигнато (годежният пръстен от Игнат Табаков, френската енциклопедия за Османската империя и архива на съратник на Левски, закупени от съпруга ѝ, за да може романът „Левски“ да стане по-пълнокръвен, споменатите вече картини на Марио Жеков, беловите от архива, семейните документи…) Дори гробът ѝ остава без надгробна плоча, където да е записано името ѝ. Сега от Столична община искат да се погрижат поне този срам да бъде поправен.
На литературната разходка бе зададен и въпрос кога Яна Язова ще намери място в учебните програми по български език и литература.
„Първо трябва комунизмът да си отиде от България“, отговори вече възрастният Петър Величков, за когото Яна Язова се е превърнала в съдба… От онези, неумолимите, които те зоват да изпълниш дълга си. И понякога идват в съня ти…
Статията е посветена на 110 години от рождението на Яна Язова на 23 май 1912 г.
