Тайната вечеря е едно от най-значимите произведения на религиозното ренесансово изкуство и изобразява момента, в който Исус съобщава на своите ученици, че един от тях ще го предаде. Емоциите на учениците Му в този момент са уловени от гения на Леонардо да Винчи на стенописа в Санта Мария деле Граицие в Милано. За живота на Леонардо и подробностите около сътворяването на „Тайната вечеря“ споделяме откъс от биографичната книга на неговия съвременник Джорджо Вазари „Животописи на велики художници, скулптори и архитекти“.
Свидетели сме как под въздействието на небесните светила в телата человечески много често се вливат по естествен път най-големи дарования и как понякога в едно тяло се съчетават чрезмерно и изключителни красота, изящество и талант до такава степен, че накъдето и да се насочи този човек, всяка негова дейност изглежда толкова божествена, че оставяйки зад себе си всички останали люде, той напълно оправдано се откроява като нещо, дарено от Бога, а не придобито от човешко умение.
Това виждали хората в Леонардо да Винчи, който освен с телесната си красота, която никога не е възхвалявана достатъчно, се отличавал с повече от безкрайно изящество във всяка своя постъпка и притежавал толкова и такъв талант, че към каквито и трудности да насочвал своя дух, лесно ги преодолявал. Отличавал се с голяма сила, съчетана с ловкост; неговите помисли и дерзание били винаги царствени и великодушни, а славата на името му се разнесла до такава степен, че бил ценен не само приживе, но придобил още по-голяма слава сред потомците след смъртта си.
Наистина чудесен и небесен бил Леонардо, син на сер [господин] Пиеро да Винчи; и ако не бил толкова разнопосочен и непостоянен, той можел да постигне големи успехи в ерудицията и овладяването на основите на науките. Защото се залавял да изучава много неща, но щом се захващал, ги изоставял. Така например в смятането за малкото месеци, за които го изучавал, научил толкова много, че изказвайки непрекъснато съмнения и задавайки трудни въпроси към учителя, който му преподавал, доста често го обърквал. Отделил известно време и за занимания с музика, но скоро решил да се научи да свири на лира и тъй като бил надарен от природата с възвишен дух и очарование, запял божествено, като импровизирал в съпровод на този инструмент. Въпреки това, ако и да се занимавал с толкова много неща, никога не изоставял рисуването и ваятелството, тъй като те най-много привличали неговото въображение.
Като забелязал това и обърнал внимание на високия полет на този ум, сер Пиеро един ден взел няколко негови рисунки, занесъл ги на Андреа дел Верокио, който бил негов близък приятел, и го помолил настойчиво да прецени дали Леонардо би постигнал някакви успехи, ако продължи да рисува. Андреа се смаял, като видял голямата дарба на Леонардо, и уверил сер Пиеро, че ще го вземе под своите грижи, след което пък той казал на Леонардо, че ще трябва да посещава ателието на Андреа, нещо, което Леонардо сторил повече от охотно и започнал да се упражнява не само в една област, но и във всички други, свързани с рисуването. И тъй като притежавал толкова божествен и прекрасен ум, той се занимавал не само със скулптура, извайвайки на млади години от глина няколко глави на смеещи се жени, от които и днес правят гипсови отливки, както и детски глави, сякаш излезли от ръцете на майстор, а бидейки прекрасен геометър, се заловил и с архитектура, като направил много чертежи както на планове, така и на много сгради; пръв той, макар и все още юноша, отворил дума затова как да вкара река Арно в канал от Пиза до Флоренция. Направил чертежи за воденици, тепавици и други съоръжения, които да се задвижват с вода. И тъй като пожелал живописта да стане негова професия, се упражнявал много да рисува от натура, а понякога правел и глинени модели на фигури, обличал ги в меки, накиснати в глина парцали, след което започвал да ги рисува на тънки, вече използвани реймски и ленени тъкани, като ги обработвал с черна и бяла боя с върха на четката – истинско чудо, за което можем да съдим и сега по някои от неговите рисунки в нашата Книга на рисунките. Рисувал и на хартия толкова старателно и толкова добре, че никой не е успял да го достигне по финес; такава е и главата, която притежавам, изпълнена божествено със сребърен молив и светлосенки; този гений бил изпълнен с такава Божия благодат и с такава потресаваща сила за нейното проявление, съчетана с разума и послушната нему памет, че с рисуващите си ръце умеел да изразява толкова добре своите замисли, а със своите разсъждения надвивал и с доводите си оборвал и най-упорития си противник. Всеки ден правел модели и чертежи, за да покаже как е възможно лесно да се изравняват планини и да бъдат пробивани, за да се минава от една равнина в друга, и как могат да се повдигат и преместват големи тежести с помощта на лостове, лебедки и винтове, как да се пресушават пристанища и как с тръби да се извеждат водите от низините, тъй като този мозък никога не си давал покой, за да измисля, и много рисунки и чертежи със следи от тия негови мисли и трудове виждаме пръснати сред нашата гилдия, а и аз съм виждал немалко от тях.
Освен това отделял много време и да рисува плетеници от въжета, но така, че те да могат да бъдат проследявани изцяло от единия до другия край и да очертаят цяла окръжност. Една от тези рисунки, извънредно сложна и много красива, може да се види на една гравюра, а насред нея са следните слова: „Leonardus Vinci Academia“. Сред тези модели и рисунки имало такъв, с който нееднократно доказвал на много умни граждани, които по онова време управлявали Флоренция, че искал да повдигне храма „Сан Джовани“ във Флоренция и да прокара под него стълби, без да го разрушава, и ги уговарял с толкова убедителни доводи, че това изглеждало възможно, въпреки че след като той си тръгнал, всеки признавал дълбоко в себе си, че това начинание е невъзможно.
Разговарял толкова увлекателно, че привличал към себе си душите на хората. И ако и да нямал, така да се каже, нищо, а и работел малко, винаги имал слуги и коне, които той много обичал и предпочитал пред всички останали животни, с които се отнасял с голяма обич и търпение; доказвал това, когато, минавайки често по местата, където продавали птици, сам той ги освобождавал от клетката, като плащал на продавача исканата от него цена и ги пускал да летят, възвръщайки им загубената свобода. Заради което и природата решила да го облагодетелства с това, че накъдето и да насочвал своите помисли, своя ум и духа си, в своите творби проявявал такава божественост, че никой никога не му е бил равен в умението да довежда до съвършенство присъщата му изобретателност, доброта, живост, привлекателност и обаяние.
И така ние виждаме, че със своята изобретателност Леонардо се залавял с много неща, но никога не довършил нищо, защото му се струвало, че ръката не е в състояние да добави нищо към съвършенството на нещата, които замислял, тъй като в своя замисъл влагал такива изтънчени и удивителни трудности, че те никога не биха могли да бъдат изразени с помощта на ръцете, колкото и изкусни да са те. Помислите му били толкова много, че разсъждавайки върху природата на нещата, той се опитвал да вникне в свойствата на растенията и продължавал да наблюдава въртенето на небето, движението на луната и хода на слънцето.
И така, както вече казахме, той още от детските си години се посветил на изкуството с помощта на сер Пиеро при Андреа дел Верокио. Когато Андреа рисувал на дърво св. Йоан, който кръщава Христос, Леонардо нарисувал ангел, който държал някакви дрехи и макар да бил все още юноша, го изпълнил така, че ангелът на Леонардо се оказал много по-добър от фигурите на Андреа; това станало причина Андреа да се зарече никога вече да не се докосва до бои, ядосан, загдето един юноша умеел много повече от него. За една портиера, която трябвало да бъде изтъкана във Фландрия от злато и коприна, за да бъде изпратена на краля на Португалия, му бил поръчан картон с изображението на Адам и Ева, съгрешаващи в земния рай, на който Леонардо с четка и със светлосенки, изпъстрени с бяла оловна боя, изписал ливада с безброй растения и няколко животни, и наистина можем да кажем, че по усърдното и правдоподобно изображение на Божия свят няма талант, способен да стори нещо подобно. Там е изобразено смокиново дърво, което освен с перспективното скъсяване на листата и общия вид на клоните е изпълнено с такава любов, че се побъркваш само при мисълта, че човек може да е способен на такова търпение. Изобразена е и палма, при която закръглеността на поясите на стъблото е изработена с такова огромно и поразително търпение, че това е могло да бъде създадено само от търпението и гения на Леонардо. Но това произведение не било осъществено, та затова днес картонът се намира във Флоренция в благословения дом на Великолепния Отавиано деи Медичи, подарен му неотдавна от чичото на Леонардо.
…
Когато миланският херцог Джовани Галеацо умрял и през 1494 г. в същия сан бил въздигнат Лодовико Сфорца, Леонардо бил заведен с голяма почит при херцога, за да му свири на лира, чийто звук той много обичал; Леонардо взел със себе си този инструмент, който той бил направил собственоръчно в по-голямата част от сребро във формата на конски череп – нещо ново и необичайно, – за да бъде хармонията съзвучна, а и да има по-голяма звучност, с което той надминал всички музиканти, които били поканени да свирят. Освен това бил най-добрият импровизатор на стихове за времето си. Като слушал удивителните разсъждения на Леонардо, херцогът така се влюбил в неговите дарби, че това изглеждало просто невероятно. По негова молба Леонардо му нарисувал на дърво олтарен образ с Рождество Христово, който херцогът изпратил на императора.
Освен това в Милано за братята доминиканци в „Санта Мария деле Грацие“ той нарисувал „Тайната вечеря“, нещо прекрасно и чудесно, а на главите на апостолите придал такова величие и красота, че оставил недовършена главата на Христос, тъй като не бил уверен, че в нея ще може да изобрази онази небесна божественост, която е необходима за образа на Христос. Това произведение, останало в този вид като завършено, е било почитано безкрайно както от миланчаните, така и от чужденците, тъй като Леонардо си представял и успял да изрази съмнението, което обладало апостолите, пожелали да разберат кой е предал техния Учител. Поради което по лицата на всички са изписани любов, страх и възмущение, по-точно казано мъка, загдето не могат да проумеят мисълта на Христос, и това буди не по-малко удивление, след като в Юда виждаме обратното – неговото упорство, омраза и измяна, да не говорим за това, че и най-малката подробност в творбата говори за невероятно старание, защото дори в покривката структурата на тъканта е изобразена така, че и истинското реймско платно не е в състояние да покаже по-добре онова, което действително съществува.
Казват, че игуменът на тази обител подканвал най-настойчиво Леонардо да завърши това произведение, тъй като му се струвало необичайно, че понякога Леонардо прекарвал по половин ден, потънал в размисъл, а на игумена му се искало четката му да не спира нито за миг, както изисквал от тия, дето копаели в градината; и тъй като не се задоволил с това, той се оплакал на херцога и така го надъхал, че той бил принуден да нареди да повикат Леонардо, след което го подканил най-учтиво да ускори работата, като му дал да разбере, че прави това поради настойчивостта на игумена. Като разбрал, че този владетел е и проницателен, и сдържан, Леонардо решил да си поговори подробно с херцога по този въпрос (нещо, което никога не сторил с игумена). Разговарял много с него за изкуството и го убедил, че възвишените умове, дори когато понякога не работят, полагат по-големи усилия, докато обмислят своите замисли и създават ония съвършени идеи, които се раждат в ума им, и след това ги изобразяват и изписват с ръцете си. Добавил, че му оставало да нарисува още две глави – главата на Христос, модел за която не искал да търси на земята, защото му се струвало, че мисълта му не била достатъчно мощна, за да може във въображението си да си представи красотата и небесната благодат, които би трябвало да са присъщи на това въплътено божество. Липсвала му и главата на Юда, която също го смущавала, тъй като не бил убеден, че е способен да си представи форма, изразяваща лицето на тогова, който след всички получени благодеяния се оказал човек с толкова жестока душа, че да се реши да предаде своя господар и създател на света; но щял да търси модел и за него и в края на краищата, ако не намери нещо по-добро, би могъл да използва главата на този толкова нахален и нескромен игумен. Това разсмяло много херцога и той отвърнал на Леонардо, че е повече от прав. Така засраменият игумен продължил да подканя копачите в градината и оставил на мира Леонардо, който завършил спокойно главата на Юда – истински портрет на предателството и на безчовечността. А главата на Христос, както вече казахме, останала недовършена.
Достойнствата на това изображение, както с неговата композиция, така и с несравнимото усърдие при неговото, изпълнение, събудили у френския крал [Луи XII в Милано през 1499 г.] желание да го пренесе в своето кралство; заради това той опитал какво ли не, за да разбере няма ли да се намерят архитекти, които да измислят някаква арматура от дърво и желязо, за да пренесат творбата невредима, и бил готов да заплати каквато и да е цена – толкова силно я желаел. Но тъй като картината била нарисувана на стена, Негово Величество се отказал и тя останала при миланчаните. Докато работел над Тайната Вечеря, на челната стена на същата трапезария, под Разпятието, изпълнено по стар маниер, Леонардо изобразил споменатия Луи заедно с първородния му син Максимилиян, а отсреща – херцогинята Беатриче с другия ѝ син Франческо (и двамата впоследствие станали милански херцози); портретите им са нарисувани божествено.
…
Най-сетне остарял, боледувал дълго и чувствайки приближаването на смъртта, се заел да изучава усърдно католицизма, истинската и свята християнска религия, и след като пролял много сълзи, докато се покайвал и изповядвал, въпреки че не можел да се държи на краката си, все пак, подкрепян от своите приятели и слуги, пожелал да приеме благоговейно светото причастие извън постелята. Когато пристигнал кралят, който го навестявал често и с обич, Леонардо от уважение към него се изправил, седнал в постелята и почнал да му разказва за своята болест и своите болежки, като доказвал колко бил грешен пред Бога и пред хората с това, че е работил за изкуството не така, както подобава. И тук получил припадък, предвестник на смъртта, а кралят се надигнал от мястото си и повдигнал главата му, за да му помогне и облекчи неговото страдание, но божественият му дух, съзнавайки, че не може да бъде удостоен с по-висока чест, отлетял в обятията на този крал на седемдесет и петата година от неговия живот [Леонардо умира на 2 май 1519 г., на 67-годишна възраст].
Загубата на Леонардо опечалила чрезмерно всички, които го познавали, защото никога не е имало човек, донесъл такава чест на живописта.
С блясъка на своята външност, която била прекрасна, той всявал ведрина у всяка помрачена душа, а със словата си можел да насочи към „да“ или към „не“ и най-закоравялото предубеждение. Със силата си той можел да обуздае и най-неистовата ярост, а с десницата си можел да извие стенна желязна халка или конска подкова сякаш са от олово. Със своето великодушие той бил готов да приюти и нахрани всеки приятел, бил той беден или богат, стига да се отличавал с талант и добродетели. С работата си придавал красота и достойнство и на най-неугледното и скромно помещение. Заради това раждането на Леонардо наистина било най-големият дар за Флоренция, а смъртта му – повече от безкрайна загуба. В изкуството на живописта той обогатил изписването с маслени бои с известна тъмнота, благодарение на която съвременните живописци придават на фигурите си по-голяма сила и релефност. А в скулптурата той се проявил с трите бронзови фигури над северните врати на църквата „Сан Джовани“, изпълнени от Джовани Франческо Рустичи, но подредени по съветите на Леонардо; тези фигури със своя рисунък и своето съвършенство са най-добрите отливки, виждани досега.
От Леонардо имаме анатомията на конете и още по-съвършената анатомия на хората. Ето защо, ако и да е направил много повече на думи, отколкото с дела поради всички тези насоки на неговата дейност, в които се е изявил така божествено, името му и славата му никога не ще угаснат.
Затова Джовани Батиста Строци го възхвалява със следните слова:
Макар и сам, той надвишава всички – и Фидий, и Апелес,
и следовниците им знатни.
Превод от италиански Никола Иванов
