Когато имаме пристан, можем да понесем всяка буря
В съвременния свят на силен възприеман натиск да бъдеш успешен, да се докажеш, да бъдеш харесван, със същевременно повишени несигурност, тревожност и потребности, нарастват уязвимостта, грандиозният нарцисизъм, чувството за самота и невротичната нужда от признание и любов. Как всичко това се проектира върху семейството – дали то се превръща в пристан и подкрепа или в арена на сблъсъци, съперничество, манипулации и открита борба между партньорите?
С този и с други въпроси за борбата между партньорите в семейството се обръщаме към проф. дн Маргарита Бакрачева, зам. декан на Факултета по науки за образованието и изкуствата към СУ „Климент Охридски“. Тя работи дълги години в областта на психологията на личността и развитието, консултативната и трудово-организационната психология. Повече за професионалното й развитие и за основната й нагласа – търсенето на възможно най-бързи, лесни и приятни за изпълнение решения в днешния динамичен свят – можете да прочетете в сайта й https://shtastie.com/about/.
Проф. Бакрачева, какво представлява вътревидовата борба – между партньорите в семейството, наблюдавана във всички времена и във всички типове семейна среда?
Това е конкурентност между партньорите да удовлетворят собствените си потребности. Не вътревидова борба, а видимо състезание на осъзната вражда или невидимо съревнование в любовта, провокирано от фокуса върху себе си, а не върху общото, върху партньорството. Може да се проявява както в открити конфликти и борба за надмощие за компенсиране на личната неудовлетвореност, така и в тихо напрежение, натрупани очаквания, усещане за компромиси, усещане, че трябва да се доказваме пред човека, когото обичаме или да настояваме другият да отговаря на очакванията ни.
Ако не знаем кои сме и не се чувстваме комфортно в кожата си, алтернативите са да очакваме другият да ни каже кои сме или непрекъснато да го омаловажаваме, за да намерим себе си.
Какви са най-честите причини за тази борба?
Тя често се ражда не от липса на чувства, а от липса на яснота — за себе си, за другия, за нуждите и границите в отношенията. За липсата на подобна картина предпоставката е не стремеж за промяната на партньора, а приемане на себе си. Само когато човек се срещне със собствените си страхове, нужди и уязвимости, може да влезе във връзка не като съперник, а като съюзник. Преплетените отношения, които са добре описани в модела на впримчване „Аз не знам кой съм, ти ми кажи“, са особено токсичен модел на търсене на себе си. И обратно, когато знам кой съм, мога да давам, да зачитам другия, да градим заедно.
Можем ли да твърдим, че тази борба се засилва в наши дни?
Ако говорим за разлики преди и сега, те са в динамиката. Доколкото имаме същите нужди от признание, скачаме по страните на патологичния триъгълник на Карпман между Жертва, Спасител и Преследвач или поддържаме трайно роли. Системната перспектива акцентира именно върху причината за конфликтите. Докато има допълващи се роли, колкото и да са неразбираеми за външния свят, те са удовлетворяващи за двойката. Когато обаче единият реши да внесе промяна, това се отразява на системата, не е само лично решение.
Разликата днес е в динамиката и пресата на очакванията на света, безбройните възможности и изкушенията, които са на една ръка разстояние. Заслужавам всичко, нагласата „Полага ми се“, без да е необходимо да полагам усилия. В допълнение стресът и тревожността от глобалната среда на несигурност, която ни прави още по невротични и търсещи защита, водени от базовата потребност от самосъхранение. Да получаваме. Допаминът, който повишава нивата си от постигнатата цел. Ролята на технологиите в ръката ни, които ни позволяват да бъдем каквито поискаме и ни наслагват модели за успешност: как да изглеждаме, как да се държим.
Арогантността и това, което виждаме във външния свят – липсата на защита наред с изкушенията, подхранва невротичните потребности от любов и признание много по-силно в сравнение с живота преди виртуалната реалност. Сега се подхранваме от реални и виртуални норми, които смесват световете и ни притискат да бъдем номер едно, което води до защити. Грандиозен нарцисизъм. Аналогично на сърдито дете, което не знае как да изрази емоциите си, но усеща несправедливост когато му откажат шоколад и започва да вика и тропа с крак. Не сме себерефлексивни, а все по-себезащитни.
Днес сме под натиск от очакванията на света, безбройните възможности и изкушенията на една ръка разстояние. Например, когато в социалните мрежи виждаме перфектни двойки, екзотични пътувания и романтични жестове, започваме да сравняваме и да се чувстваме недостатъчни. „Защо той не ми подарява цветя?“ или „Защо тя не ме подкрепя като жената на колегата ми?“ — тези мисли подхранват недоволството. Вместо да използваме невропластичността на мозъка, се въртим в хедонистичната мелница — искам още и още. Така, без да го осъзнаваме, влизаме в състояние на постоянна готовност за битка. Невроперцепцията — начинът, по който мозъкът ни възприема средата — започва да тълкува света като заплашващ. Не защото реално сме в опасност, а защото сигналите около нас са хаотични, тревожни, натрапчиви. И когато средата се възприема като заплаха, тялото реагира: мускулите се напрягат, дишането се ускорява, вниманието се стеснява. Спираме да чуваме. Спираме да усещаме. Вторачваме се в защитите си — емоционални, поведенчески, понякога дори физически. Това е несъзнаван процес. Но съзнателно започваме да подражаваме на модели, които виждаме — хора, които се справят, които изглеждат уверени, които не показват слабост. И така, вместо да се свързваме, започваме да се сравняваме. Вместо да се отваряме, започваме да се защитаваме. А това води до хроничен стрес — не защото не можем да се справим, а защото не си позволяваме да бъдем уязвими.
Всяка двойка носи потенциала както за сътрудничество, така и за конфликт. Липсата на ясни ролеви договорености, емоционална зрялост и споделени ценности в противен случай превръща съжителството в ежедневен конфликт. Това включва финансови напрежения, ролеви конфликти, емоционално отчуждение, изневяра, доминиране, подчинение, манипулиране от ролята на жертва и други.
Разминаването в ценностите и целите е друг явен тригер. Може да се появи напрежение като при двойка, в която единият инвестира в рискови активи, а другият предпочита стабилност. Липсата на ясно разпределение на домашните задължения води до изтощение и обвинения, а комуникацията чрез съобщения води до емоционална дистанция. Изневярата често е симптом, а не причина за дълго натрупвано емоционално пренебрегване.
Заложено ли е в голяма част от хората предразположението към съперничество с противоположния пол?
Не можем да приемем съперничеството между половете като биологично заложено. Всички ние търсим сигурност и стабилност, въпросът е как я намираме – с градивни действия или чрез действия, насочени към другия. Става дума за социални норми и модели на поведение, възпитание, култура и индивидуални психо-социални фактори. Културно заложеното съперничество не е биологично предопределено, а се възпитава от детството чрез модели на съревнование. В амбициозни двойки успехът на единия често предизвиква напрежение у другия, вместо гордост и подкрепа. Материалният свят, наситен с консуматорска култура подчертaва стойността на човека чрез притежания, което често кара партньорите да се чувстват неудовлетворени и да обвиняват другия, ако не покрива тези стандарти.
Какви са ценностите на съвременните семейни двойки? Вглеждат ли се в добри примери от предишни поколения?
Съвременните двойки ценят емоционалната подкрепа, партньорстото, индивидуалната свобода и взаимното уважение. Примерите от предишните поколения могат да бъдат ценен ориентир, особено що се касае до устойчивост и семейна солидарност, но понякога те не са лесно приложими в съвременния контекст. Индивидуалното изпъква над колективното, независимо дали преди то е било споделена или наложена ценност. Откакто има общество, са еднакви и емоциите, и мотивите. Страх, радост, тъга, мотивът за сигурност, признание, уважение. Винаги субективното възприятие е в основата на комуникацията и отношенията. Включително различните езици на любовта. Ако езикът на любовта на единия са жестове на внимание, за него няма да имат значение думите. И обратно, ако за някого са важни думите, жестовете на внимание остават незабелязани. В основата на всички конфликти и неразбирателства е субективното възприятие. Кой как интерпретира и какво значение на какво влага. Така често отстрани може да станем свидетели как двама души говорят едно и също, а не само, че не се чуват, но и се карат.
Представете си двойка, в която жената показва любов чрез грижа — пазарува, готви, планира почивките. Мъжът обаче очаква вербална подкрепа — „Гордея се с теб“, „Обичам те“. Тя се чувства недооценена, защото не получава благодарност за усилията си. Той се чувства емоционално пренебрегнат, защото не чува думите, които му дават сигурност. И двамата дават, но не получават това, което очакват. Така се ражда конфликтът — не от липса на любов, а от липса на съвпадение в езика на любовта.
Защо сме най-уязвими спрямо партньора и близките си?
Естествено е там да искаме най-много, защото мислим, че влагаме най-много. Едно добро упражнение за себерефлексия и приземяване е да човек да изброи какво прави партньорът му с възможно най-много детайли. С времето забравяме да забелязваме и сме склонни да не отразяваме положителните жестове и поведение, защото ги приемаме за нормални. Например, ако партньорът редовно пазарува, планира почивките и се грижи за дома, това не се признава. Вместо това се натяква, че „не е романтичен“ и той започва да се чувства невидим. Вторачваме се постепенно в това, което ни дразни.
Двете полярности – непрекъснатото натякване и говорене правят другия глух по същия начин, по който реагират и децата. Обратното, компромисите и затаяването се натрупват във времето и рано или късно избухват като дефектна тенджера под налягане с голяма мощ. Компромисите и затаяването се натрупват. В двойка, където жената години наред не изразява недоволството си от липсата на интимност, а мъжът не споделя тревогите си от работата, в един момент напрежението избухва. Тогава се появяват обвинения, които звучат като „Ти никога не ме разбираш“, „Ти никога не ми помагаш!“ или „Винаги мислиш само за себе си“, „А ти никога не ме питаш как съм!“ – реплики, които не се появяват от нищото, а са резултат от дълго натрупано мълчание. Решението не е в разпределянето на семейните задължения, а в изслушването, в искането и споделянето на мислите и емоциите.
Прилагането на кой подход дава добри резултати в подобни ситуации?
Подходът на интересите, който е в основата на медиацията и убеждаващата комуникация. Той изцяло залага именно на това, да няма компромиси, защото усещането за компромиси – без да сме калкулатори, ескалира и се обръща с негативен знак към нас самите, както и към другия.
Доказването често е спрямо нашите стандарти. Искаме одобрение, признание. Верифицираме ли обаче дали партньорът ни очаква това, което правим? Обикновено не. Водим се от своите стандарти и модели и се движим в определена посока. Така личните мотиви ескалират обикновено най-силно у дома. Кризите на съжителството, на първата, третата и всички останали години, са свързани с напасването и адаптацията.
Каква ролята играят очакванията ни?
Очакванията обикновено са най-големият ни враг. Очакването Другият да се промени, а не приемането му или обективната оценка. Нереалистичните очаквания често са и несъвместими. Мъжът да бъде едновременно силен, нежен, финансово стабилен и романтичен, а той очаква тя да бъде нежна и да иска помощ, но да е независима. Повечето разочарования идват именно от това – че се влагат очаквания и рамка, в която се опитваме да накараме другия да влезе. И о, ужас, той или тя оказва съпротива…
Какво е значението на границите при семейните двойки?
Проблемът с границите също е особено съществен. Стилът на привързаност и границите са определящи за това как човек влиза във връзка, какво търси и какво очаква. Двата полярни модела са на твърди и отсъстващи граници към външния и вътрешния, семейния свят. Ние сме едно цяло и сме изправени срещу външния свят. Много се подкрепяме във всичко. Проблемът е, че отсъстват вътрешни граници: „Как така ще ми се сърдиш? Ние се обичаме. Какъв е проблемът да ти гледам в телефона? Ние сме едно цяло“.
Или отворените граници към външния свят, при които признанието се търси навън. Много ясно разпределени граници и лично пространство в дома, но натискът е към постижения и доказване, като липсва емоционална подкрепа. Така в двойка, в която единият партньор смята, че „всичко трябва да се споделя“, включително пароли, телефони и мисли, а другият има нужда от лично пространство, се появява напрежение. „Как така ми се сърдиш, нали се обичаме?“ — казва единият. „Имам нужда да съм сам понякога“ — отвръща другият. Това не е липса на любов, а различен стил на привързаност.
Обикновено вярваме, че даваме повече, отколкото получаваме…
Усещането за даване и получаване във връзката често е източник на конфликти – усещането на всеки партньор, че дава, но няма признание. И всеки е прав за себе си, защото вижда своята реалност и тя е истина.
Например мъж работи по 12 часа на ден, за да осигури семейството. Жена му, останала вкъщи с децата, се чувства самотна и изолирана. Той мисли, че прави най-доброто, а тя усеща, че е изоставена. Когато вечерта се прибере уморен и мълчалив, тя го посреща с упрек: „Никога не си говорим“. Той се затваря още повече. Тя плаче. И двамата страдат, но не знаят как да стигнат един до друг.
Всяко семейство е уникално, но всички двойки — независимо от възраст, социален статус или културна среда — се сблъскват с едни и същи човешки емоции: страх, тъга, радост, нужда от сигурност и признание. В основата на всяка връзка стои субективното възприятие — как интерпретираме поведението на другия, какво значение влагаме в думите, жестовете, мълчанието. И точно тук често започва борбата — не защото не се обичаме, а защото не се разбираме. Изходът не е в компромисите, а в осъзнатото изграждане на връзка, открита комуникация и разбиране и деклариране на нуждите – и на своите, и на тези на другия.
От какво се нуждае средностатистическият човек в семейството си?
Средностатистическият човек не мисли в термини като „стил на привързаност“ или „емоционална интелигентност“. Той просто иска да бъде разбран, уважаван, обичан. Често очаква това да се случи „от само себе си“. В реалността обаче отношенията изискват усилие — не само да дадеш, но и да се научиш да питаш, да слушаш, да признаваш.
Как можем да избегнем борбата с партньора в семейството?
Междупартньорската борба не е неизбежна. Тя може да бъде избегната чрез осъзнато усилие — да се научим да слушаме, да питаме, да признаем, че другият има право на различие. Да не очакваме, а да договаряме. Да не натрупваме компромиси, а да търсим решения. Не да се доказваме, а да се свързваме.
Какво е мястото на традиционните семейни ценности в съвременния свят?
Семейните ценности не са остарели. Те просто трябва да бъдат преосмислени. Уважение, подкрепа, сътрудничество, грижа — това са основите на всяка здрава връзка. И ако искаме да изградим семейство, което не е бойно поле, а дом — трябва да започнем от себе си. Да се запитаме не какво не получаваме, а какво даваме. Не какво очакваме, а какво разбираме. Като основа – да приемем себе си и да се обичаме, за да можем да зачетем границите и нуждите на другия. Връзката започва от теб. Всяка двойка има шанс, ако всеки партньор е наясно със себе си и приема себе си. Идентичността предхожда интимността.
Съществува ли универсална рецепта за здрава връзка?
Преди да се опитаме да разберем другия, трябва да се срещнем със себе си. Това не е клише, а първата и най-важна стъпка към здрава връзка. Приемането на себе си означава да признаем своите нужди, страхове, граници, стил на общуване, емоционални реакции. Да не се обвиняваме, че сме прекалено чувствителни, че се нуждаем от повече внимание или че понякога се затваряме. Да не се срамуваме от това, че не сме „перфектни“ партньори, а живи хора с история, уязвимости и стремежи. Да поискаме помощ, да изразим гнева си подходящо. Когато човек приеме себе си, той спира да очаква другият да го „изгражда“. Спира да се доказва, да се състезава, да се защитава. Вместо това започва да комуникира. А комуникацията не е просто говорене. Тя е изразяване на вътрешния ни свят с уважение към вътрешния свят на другия. Прекъсва се моделът на патологичните роли, защото няма нужда от защита.
Как изглежда това в реалния живот?
Жена, която се чувства пренебрегната, не казва обвинително „Ти никога не ми обръщаш внимание“, а „Имам нужда от твоето внимание, защото това ми дава сигурност“. Мъж, който се чувства критикуван, не казва „Ти само ми натякваш“, а „Когато ми говориш така, се чувствам нападнат и това ме ядосва“. Комуникацията започва с „Аз“ — не с обвинение, а с откровение. „Аз се чувствам…“, „Аз имам нужда…“, „Аз се страхувам…“. Това отваря пространство за разбиране, а не за защита. То е паралелно с отчитане на нуждите на другия „Виждам, че имаш нужда от почивка“, „Разбирам, че в момента не ти се говори“, но и верифициране: „Искаш ли да си починеш?“, „Искаш ли да поговорим?“, за да не приписваме своите очаквания. Приемане, отразяване и верифициране, както на своите нужди, така и на тези на другия. Решението за всяка двойка е да се научи да превежда емоциите си на човешки език. Да не очаква другият да чете мисли. Да не трупа компромиси, а да търси съгласие. Да не се доказва, а да се свързва.
Например, в двойка, в която единият партньор е по-емоционален, а другият — по-рационален, конфликтите често възникват от различните начини на изразяване. Емоционалният партньор може да каже „Не ме обичаш“, когато не получи внимание, а рационалният — „Но аз съм тук, какво повече искаш?“ Решението не е в това да се промени стилът, а да се приеме — и да се преведе. „Когато не ми казваш нищо, се чувствам далеч от теб“ е много по-ясно от „Не ме обичаш“.
В двойка, в която има напрежение около финансите, единият може да се чувства несигурен, а другият — ограничаван. Вместо да се обвиняват, могат да кажат: „Имам нужда да знам, че сме стабилни“ и „Имам нужда да се чувствам свободен да правя избори“. Това не е компромис, а договаряне — как да съчетаем сигурността с свободата. Това създава пространство за диалог, а не за защита. В двойка, в която единият партньор е по-затворен, а другият — по-общителен, често се появява усещане за дистанция. Вместо да се тълкува като „незаинтересованост“, може да се каже: „Имам нужда да знам какво мислиш, защото това ме сближава с теб“. А затвореният партньор може да каже: „Имам нужда от време, за да изразя себе си, но това не означава, че не те обичам“.
Как да направим първата крачка към приемане и промяна?
Добри резултати дава ритуалът на петте минути. Промяната в една връзка не започва с големи обещания, а с малки действия. Не можем да станем различни от утре, но можем да започнем да се движим в нова посока. И най-устойчивата промяна винаги следва принципа на най-малкото съпротивление — не с натиск, а с лекота. Пет минути заедно всеки ден. Това не са пет минути за обсъждане на проблеми, за разчистване на сметки или за планиране на домакинството. Това са пет минути, в които двамата партньори просто са заедно — с нещо приятно, леко. Може да е чаша чай, кратка разходка, слушане на една и съща песен, гледане на залеза, споделяне на нещо смешно, игра с домашния любимец, или просто мълчание, в което ръцете се докосват. Тези пет минути не са цел, а основа. Те изпращат ясно послание към мозъка: „Аз съм човекът, който избира близост. Който приема себе си и другия. Който се грижи“.
Именно така работи невропластичността — мозъкът започва да изгражда нови пътища, нови навици, нови реакции. И вместо да търси защита, започва да търси свързване. В началото може да изглежда странно. Може да има съпротива, неудобство, дори мълчание. Но ако ритуалът се повтаря — пет минути днес, пет минути утре, пет минути в продължение на 30, 60, 90 дни, той се превръща в навик. В пространство, в което няма очаквания, няма обвинения, няма нужда от доказване. Само присъствие. Превръща се в приятно и желано действие. И точно това е първата стъпка към приемането — да бъдеш с другия, без да го променяш. Да бъдеш със себе си, без да се критикуваш. Да започнеш да мислиш: „Аз съм човекът, който обича. Който приема. Който избира връзката.“
Промяната не идва с революция, а с ритуал. И ако двойката успее да създаде това малко, но устойчиво пространство на близост, то ще се разрасне. Ще се превърне в основа за нова комуникация, ново уважение, ново разбиране. И тогава конкурентността между партньорите, онова невидимо съревнование в любовта, ще започне да отстъпва място на сътрудничеството, на съюза, на истинската интимност. Този ритуал не е просто жест на внимание — той е инвестиция в емоционалния баланс на двама души. Когато отделим пет минути заедно, ние не само изграждаме навик, но и създаваме пространство за корегулация — онзи невидим процес, при който емоционалното състояние на единия партньор влияе върху другия. Ако единият е спокоен, усмихнат, присъстващ, това се отразява на другия. И обратно — ако единият е напрегнат, раздразнен или отдръпнат, това също се предава.
Семейната система е като емоционален резонатор — когато единият вибрира в хармония, другият се настройва. Но когато единият е в дисбаланс, напрежението се разлива и заразява. Затова ритуалът на петте минути е не само акт на близост, но и акт на грижа за психичното здраве — както личното, така и на партньора. Сигурността и уютът в дома не се създават с мебели или декорации, а с прозодията на гласа — начина, по който говорим, интонацията, ритъма, мекотата. Когато говорим спокойно, с топлина, с внимание, това активира производството на окситоцин — хормона на свързаността, доверието и любовта. Само пет минути с глас, който не напада, а прегръща, могат да променят целия ден. Така поддържаме вътрешния си баланс — защото се усещаме свързани, приети, обичани. И същевременно поддържаме баланса на другия — защото му даваме пространство да бъде себе си, без страх, без защита. Това е най-дълбоката форма на интимност: не да се слеем, а да се срещнем. Не да се променим насила, а да се развиваме заедно.
Промяната започва с малко, но води до много. Пет минути днес, пет минути утре — и мозъкът започва да мисли: „Аз съм човекът, който приема и обича себе си. Приема и обича другия.“ Това не е просто навик. Това е нова идентичност. И тя се изгражда не с усилие, а с постоянство. Защото любовта не е състояние — тя е практика. Светът е несигурен. Всеки ден ни поднася нова доза неизвестност — икономически сътресения, социални напрежения, лични предизвикателства. В тази нестабилност има едно нещо, върху което наистина имаме власт: себе си. Можем да изберем как да се отнасяме към себе си. Можем да изберем как да се отнасяме към човека до нас. И когато светът навън се разпада, домът ни може да остане едно цяло. Ако го направим пристан, а не бойно поле.
Какво ни дава подкрепата на партньора?
Подкрепата на партньора не е лукс. Тя е кислород. Тя е онова усещане, че дори когато всичко друго се клати, има едно място, където можем да се облегнем. Да се разпаднем, без да бъдем осъдени. Да кажем: „Слаб съм. Страх ме е. Имам нужда от помощ. Объркан съм“. И да не чуем: „Стига си се оплаквал“, а: „Разбирам. Тук съм“. Комуникацията не е един сериозен разговор, провеждащ се веднъж месечно с уговорка и напрежение. Тя не е график, не е задължение. Тя е ритуал. Пространство, което се изгражда с време, с търпение, с нежност. Място, в което двама души могат да говорят, да спорят, да се смеят, да мълчат — и всичко това да бъде част от свързването.
Как определяте истинската комуникация?
Тя не започва с „Трябва да поговорим“, а с „Как си днес?“, „Какво те натъжи?“, „Какво те развълнува?“. Тя тече в кухнята, докато се реже хляб. В колата, когато мълчанието не тежи. В леглото, когато ръката на другия просто е там. Тя е пулс. И когато този пулс е постоянен, когато не изчезва при първото напрежение, тогава се ражда доверието. В свят, който ни кара да бъдем силни, продуктивни, винаги усмихнати, комуникацията в двойката е мястото, където можем да бъдем истински. Да не знаем. Да се провалим. Да поискаме. Да се върнем. Да бъдем хора.
И ако има нещо, което си струва да изградим в този несигурен свят, то е именно това пространство. Не перфектна връзка, а истинска. Не безконфликтна, а жива. Не безгрешна, а приемаща. Защото когато имаме пристан, можем да понесем всяка буря. И когато знаем, че някой ни чува, дори когато мълчим — тогава вече не сме сами. Изразяваме и заявяваме себе си и каним другия да направи това.
