Нашият събеседник е фотограф и главен редактор на уебсайта на Софийската света митрополия. Роден е в София, учил е в Математическата гимназия, завършил е бакалавърска специалност „Инженерен дизайн“. Като магистър и доктор обаче се дипломира в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – по теми, свързани с българските светии и манастири в учебния процес и в поклонническата дейност. Женен, с едно дете. Обича литературата, историята, християнското изкуство, пише разкази. Разговорът ни е свързан с православието и с интереса му към историята. В две последователни октомврийски среди в столичния храм „Св. Андрей Първозвани“ (чийто храмов празник е днес, на 30-ти ноември) той разказа историята за някои от емблематичните храмове на българската столица, които са били разрушени през бурните години след Освобождението на България.
Как Ви стана интересна темата за разрушените храмове в София?
Всеки ден, по пътя към работното ми място, преминавам покрай старините на крепостта Сердика. Там са изложени впечатляващи останки на един от разрушените софийски храмове, по които виждаме какво усърдие са имали предците ни да изграждат, украсяват и поддържат църквите. Имаме ли днес и част от него? Защо толкова лесно потъпкваме историческата памет и огромните трудове на нашите деди? Това са въпроси, които ме накараха да се поинтересувам повече по темата.

Лекцията беше в две части. В първата се разказваше за четири храма, разрушени при построяването на новия център на София. Разкажете ни повече за тях.
Да, това са храмовете „Св. Йоан Рилски“, „Св. Архангели“, „Св. Никола Мали“ и „Св. Богородица Пречиста“ (Въведение Богородично), които са сринати при налагането на новия градоустройствен план на столицата в периода 1889–1891 г. Първият е най-старият, датиран от XII век, като по всяка вероятност в него се е съхранявал ковчегът с мощите на св. Йоан Рилски. Вторият храм е имал стенописи от 1547 г., както и 12 старопечатни и 13 ръкописни книги от този период, а до средата на XIX век там е пазено тялото на св. крал Стефан Милутин. И двата не са били действащи в края на века, но наследството им е значително. „Св. Никола Мали“ е съществувал още преди османското робство, а има данни, че в него през 1765 г. е служил братът на св. Паисий и игумен на Хилендарския манастир йеромонах Лаврентий. Иначе това е бил храм предимно за търговци и гости на София, намирал се е близо до голям пазар. Може би най-почитаният от местните християни е бил „Св. Богородица Пречиста“ – енорийски храм поне от XVI век, вкопан под земята с 11 стъпала, пострадал от земетресение през 1858 г., но възстановен своевременно. Оттогава е и дърворезбованият му иконостас на дебърския майстор Иван Филипов, който днес се пази в Орландовския манастир „Св. Три Светители“. Иконите от царския ред пък са открити и изложени в приемна на храма „Св. Петка“ в кв. „Орландовци“, а останките от олтара му днес се намират под купола на столичното Ларго. За тях споменах по-горе, по стените личат няколко слоя внушителни стенописи.

Тогава са били заплашени и два от знаковите за София православни храма: „Света София“ и ротондата „Свети Георги“. Но гражданството на София е успяло да ги спаси.
Данните за тези намерения са оскъдни. Константин Иречек в своите „Пътувания по България“ (1888 г.) пише за базиликата „Св. София“: „Вътрешността на църквата сега служи за склад на газ, употребяван за градското население. По едно време сериозно се готвеше събарянето на тази развалина, защото уж покрай палата и многобройните нови сгради изглеждала лошо, ала намериха се хора, които се изказаха остро против такъв вандализъм.“ А ротондата „Св. Георги“, по това време „Гюл Джамия“, също била определена от кметството за събаряне, но по застъпничеството на Министерството на просвещението с министър Георги Живков древната сграда е запазена заради огромната си археологическа стойност.
За кой от разрушените храмове гражданите са водили най-дълга битка?
Определено енорийският храм „Св. Богородица пречиста“ е белязан с най-запомнящи се граждански действия преди разрушаването му. Във вестник „Народни права“ от 22 май 1889 г. се посочва следното: „В понеделник сутринта, когато жените от енорията „Св. Пречистая“ се научили, че през тоя ден ще стане събарянето на тяхната черква, и то без да се отслужи молебен и без да се изнесат предварително с подобаващо тържество светите принадлежности на тая черква, решили се да се възпротивят на подобен един вандализъм и на такова едно грозно оскърбление на техните религиозни чувства. От сутринта още те се събрали в черквата и не са искали по никакъв начин да я изпразнят и да позволят на дюлгерите и пожарната команда да почнат събарянето. Къде 11 и половина часа пред обяд градоначалникът и приставите са се помъчили, с помощта на 20-30 жандарми, да разпръснат разбунтуваните жени, обаче те срещнали такова съпротивление, че са били принудени да отстъпят. Окуражени от тая първа сполука, жените почват да бият черковната камбана и за половин час целият мегдан се покри с любопитни и зрители. Виковете, проклятията и негодуванията достигаха до най-крайните си предели. Едно особено чувство на съжаление обладаваше и най-индиферентния зрител, като гледаше ония прости женици да се късат и плачат за това, че така безбожно им се съборя черквата.“

Защитниците на храма се запасяват с храна и вода и прекарват в него две-три денонощия, като биват обградени от жандармерия, конни полицаи и войска, отправящи им обиди и заплахи. Накрая кметът предприема безпрецедентно за времето си действие – нарежда в акцията да се включат и „толумбите“ – пожарните помпи, за да наводнят храма с хората в него. Въпреки опитите на някои жени да отрежат с ножици маркучите, народът бива принуден да излезе навън и църквата е срината. Оцелява само олтарът.
От своя приятелка съм чувала, че е имало храм по средата на ул. „Витоша“, близо до Солунска, който също е бил разрушен. За някой от четирите ли става дума? Те къде точно са се намирали?
Вероятно става дума за храм „Св. Лука“, който също е бил действащ през XVI век, но при въпросните градоустройствени промени е бил несъществуващ или частично порутен. Той се е намирал при днешната сграда на Съдебната палата, на ул. „Позитано“. Храмът „Св. Йоан Рилски“, който преди разрушаването му е бил запазен като склад за кожи, се е издигал до днешното кръстовище на улиците „Пиротска“ и „Георг Вашингтон“, от страната на католическата катедрала. „Св. Архангели“ бил прилепен северозападно до катедралата „Св. Крал“ (днес „Св. Неделя“), вкопан в земята до покрива. „Св. Никола Мали“ също бил частично вкопан в земята, без купол, но с висока камбанария, на мястото на сградата на бившия ЦУМ. А храмът „Св. Богородица Пречиста“ се е намирал в началото на ул. „Трапезица“, под днешния бул. „Княгиня Мария Луиза“. Както казахме, останките от олтара му са пренесени и изложени днес под куполите на Ларгото, в близост до оригиналното им място.

Виждате ли връзка между разрушаването на храмовете и конфликтът между Стефан Стамболов и православната църква заради конституционните промени, че престолонаследникът може и да не бъде православен?
Въпросът за конституционните промени се развива през следващите години, но конфликтът между Стамболов и Българската църква е налице още от 1888 г., когато министър-председателят се намесва пряко в нейните делата и прекратява заседание на Светия Синод, тъй като болшинството от митрополитите не подкрепят избора на католика княз Фердинанд за държавен глава и не го споменават като такъв по време на богослужение. По това време Стамболов използва властта си да налага репресии над всички политически опоненти – вероятно с цел опазване на все още крехката държавна независимост. В тази връзка не е изненадващо и безкомпромисното потушаване на протеста против разрушаването на Богородичния храм, което той нарежда на кмета Димитър Петков.
По време на бомбардировките на София през Втората световна война са разрушени доста храмове. Може ли да изброите по-важните от тях? Аз лични зная само за Руската църква и за „Св. Андрей Първозвани“.
При бомбардировките са разрушени храмовете „Св. Николай Мирликийски“ на ул. „Цар Калоян“ 9, както и „Преображение Господне“ в кв. „Лозенец“. Значителни повреди претърпяват катедралата „Св. Александър Невски“, храмът „Св. Спас“ (Възнесение Господне), базиликата „Св. София“, ротондата „Св. Георги“, както и сградите на Светия Синод, на Софийската света митрополия, на Софийската духовна семинария, на Духовната академия (Богословския факултет). Виждате сами, това са най-значимите църковни сгради в столицата. Много от енорийските храмове, като например „Св. Дух“, също са претърпели щети.

Интересно е, че комунистическата власт възстановява всички тях. Няма ли противоречие тук?
Да, слава Богу, всички тези храмове и сгради са своевременно реставрирани от държавата, в съдействие със Софийската митрополия и Светия Синод. Не виждам противоречие, защото възстановяването на столицата и особено на нейния център е било общонародна кауза, в която са се включили хора от цяла България. Начинът, по който комунистическата власт се е противопоставяла на Църквата у нас е бил по-различен – опазвайки външно нейното лице и сгради, дори възвръщайки статута ѝ на Патриаршия, атеистичните управници са целели да я превърнат в изпразнена от съдържание опаковка, експонираща музейно вижданията на една отмираща според тях тясна общност. Затова са извършвали репресии над висшия клир, над всеки духовник или мирянин, който е опитвал да изобличи богоборческата същност на господстващата идеология и да изповядва нелицемерно вярата си.
Защо е разрушен точно и само „Св. Спас“?
Причината е съвсем проста – управляващите желаят да завземат апетитния имот в центъра на столицата. В същото време там се развива може би най-активната духовно-просветна и богослужебна дейност в столицата, което не се харесва на властимащите. Затова по плана за преустройството на София след бомбардировките храм „Св. Спас“ подлежи на пълно унищожаване. Години наред Св. Митрополия и Св. Синод успяват да забавят това разрушаване. В крайна сметка безбожната власт успява да излъже Църквата. Под предлог, че останките от храма ще се сринат и на тяхно място ще бъде построен нов, а останалата част от мястото ще се ползва от властта, от 9.11.1971 г. богослужението е прекратено, а свещениците – преназначени в други храмове до „възстановяването“ на храм „Св. Спас“. Впоследствие се оказва, че управниците нямат никакво намерение да строят нова черква. Те консервират част от най-древния храм, а на мястото построяват сграда, която днес се ползва от „Булбанк“.

Кой носи основната отговорност храмът да не бъде възстановен?
Всички ние, православните жители на столицата, тъй като за да не бъде възстановен храм в чест на Възнесението Господне, и то с такава богата история, явно нямаме дръзновението да го измолим от Бога и да го изискаме от Столична община. Известно е дори, че Апостолът на свободата йеродякон Игнатий – Васил Левски, винаги при своите посещения на града се е черкувал и пеел в храма „Св. Спас“, където е имал среща с комитетските хора.
Кажете ни според Вашата преценка трябва ли да остане статуята, наречена „Света София“?
Първо, този монумент по никакъв начин не може да бъде свързан със „святост“. Напротив, със своите езически образи той изразява откровено поругание както към паметта на светата мъченица София, така и към Божията Премъдрост – Света София – едно от определенията на Господ Иисус Христос, дало име на старинната базилика и оттам на българската столица. Историческите и духовни корени на нашия град изначално се подменят с тази статуя, която цели да бъде негов символ и да превърне името му от богословска истина в безлична светска марка. Освен това тя не може да бъде „за всички столичани, независимо дали са мюсюлмани, евреи, будисти или с друга вяра“, както твърди нейният скулптор Георги Чапкънов в противовес на християнската принадлежност на името, защото за всички монотеистични религиозни общности и деноминации (които всъщност си имат своите култови сгради в центъра на столицата) такъв монумент еднолично е възприеман като идол. Още повече, че той е поставен точно в зората на новото хилядолетие и се издига над църквите на най-централното място в столицата ни, впрочем на метри от разрушения храм „Св. Богородица Пречиста“. Така статуята „на София“ претендира да наложи фалшив синкретичен облик на градското пространство и когато това бъде осъзнато от общинската управа, тя следва да бъде публично демонтирана и преместена в някой музей за съвременно изкуство.

Разкажете ни повече и за храма „Св. св. Кирил и Методий“, правоприемник и на „Св. Спас“, и на „Св. Богородица Пречиста“.
След позорните действия на столичната управа в края на 19-ти век властта все пак отпуска на Софийска митрополия парична компенсация за събарянето на „Св. Никола Мали“ и на „Св. Богородица Пречиста“, както и парцела на втората църква и един неин имот на ул. „Георг Вашингтон“ №47, за да бъде построен там и осветен на 10-и май 1909 г. храмът „Св. св. Кирил и Методий“. След окончателното разрушаване на храма „Св. Спас“, председателят ставрофорен иконом Емануил Кожухаров бива назначен за такъв в храм „Св. св. Кирил и Методий“, а заедно с него пристигат и енориашите, цялата документация и вещи. Започват да се празнуват всички празници, чествани в църквата „Св. Спас“ – Възнесение Господне, празникът на св. св. Козма и Дамян, всенощни бдения в памет на много български светии, чиито служби написва Левкийският епископ Партений. Там е пренесена и иконата на Всички български светии, дело на Николай Ростовцев (изложена в храма и до днес), която е осветена в храм „Св. Спас“ от епископ Партений на 10.12.1953 г. – в деня на преподобни Теодосий Търновски. Пред нея впрочем за първи път се чества празника Неделя на Всички български светии – на 27.06.1954 г. в останките на храма „Св. Спас“.

Представяте ли си „Св. Спас“ да бъде възстановен? И мислите ли, че това може да преобърне съдбата на София и България за добро?
Към момента храмът е възстановен… за съжаление само виртуално, има триизмерен модел от Общинското предприятие „Стара София“. Физическото му изграждане върху останките вместо централата на банката е твърде малко вероятно. Наличието на подробна архитектурна информация обаче позволява да бъде построен нов храм, копие на „Св. Спас“, в близост до автентичното му място – например вместо тази фалшива статуя на София. Или в градинката пред НДК между фонтаните и бул. „Патриарх Евтимий“, което би осмислило и Мемориала на загиналите софийски войници за национално обединение, тъй като храмът е бил събирателно, лобно и погребално място за редица борци за църковна и държавна свобода. Според мен това би била много добра инициатива, която да подпомогне историческата памет и духовното обгрижване на софиянци.

И какво всъщност би могло да преобърне съдбата на София и България за добро?
Преди всичко познаването същината на православната ни вяра и оттам стремежът ни да сме единни в Истината, Която е преди всичко Богочовешка Личност. Духовните корени на народа ни, на образователната ни система, дори на държавното ни устройство произлизат от Православието. И когато осъзнаем това и се опитаме заедно да ги възстановим – първо в нашия живот, в семейството и в служението си, без да насилваме или накърняваме ничии религиозни стремежи – тогава, вярвам, и България ще поеме в по-добра посока и ще преживее отново светлите моменти от славната си история.

















