Слово за театъра от Ян Кот
Ян Кот (1914 – 2001) е световноизвестен полски театрален критик, теоретик, есеист и преводач. Произхожда от еврейско семейство от Варшава, приело католицизма през годините на войната. Завършил Варшавския университет, професор в него от 1949 г. През 50-те години става известен с изследванията си върху драматургията на Шекспир и античната гръцка драма. Не приема официалната идеология и пише срещу нея. Принуден да емигрира, той се установява през 1969 година в САЩ, преподава в университетите в Бъркли и Йейл. Канен е като гост-професор в редица университети на Западна Европа през 70-те и 80-те години… През 1978 г. получава американско гражданство.
Сред най-значителните му и превеждани трудове са: „Шекспир днес“, „Японският театър“, „Гръцката трагедия“, „Есета върху литературата и театъра“, „Кантор“ и „Гротовски“. Превел е съчинения на Сартр, Дидро и Молиер.
Слово за театъра
Границите на театъра днес са много неясни. Това, което наричаме „шоу“ и „спектакъл“ е нещо съвсем различно. Операта, която по мое време бе един доста конвенционален жанр, с точна схема и като че ли без перспективи, сега усилено се театрализира, особено на Запад. Реформата в театъра днес, т. е. синтезът между танц, музика, живопис, светлина, всъщност идва от операта, която бе открита преди четири столетия във Флоренция в салона на графовете Барди… Освен това се развиха: жанрът „уан мен шоу“, рециталът, пантомимата, кукленият театър, театърът с актьори и кукли. Театралните форми, както и „паратеатралните“, се променят непрекъснато. Да не говорим за театъра в телевизията – там ролята му е огромна. Нямам предвид тъй наречения „теле театър“. В САЩ вече се появи нов жанр, наречен „документална драма“ – драматизиран документ, в който границата между тъй наречената театрална фикция и почти репортерското излагане на фактите не се усеща. Този тип „театър“, разбира се, има и доста противници. В телевизията започнаха да театрализират доста рубрики, сред тях и теле новините! Функцията на театъра като транслиран текст, заедно с образ, музика и дори някакъв драматичен конфликт, е наистина нова. Да се театрализира информацията, която досега приемахме в чист вид, е нещо непознато, дори шокиращо… Но това не означава, че в театъра има криза, както твърдят някои. Не, театърът непрекъснато се развива и променя. Мисля, че ролята му в нашия живот – дори в ежедневния – става все по-важна…
Мястото на традиционния театър днес е ограничено, докато в миналото беше изключително важно. Хората преди живееха с театъра – сега ги вълнуват други неща. За съжаление, и драматургията е в рецесия – в световен мащаб. А без добра традиционна драматургия няма добър театър.
Учудвам се, че днес Шекспир се поставя толкова много. Никога досега не е имало толкова масирано присъствие на неговия театър по световните сцени. Всяка година се правят около 400 постановки – от Щатите и Аляска до Южна Африка и Япония – на текстове от великия Уил. И повече на трагедиите, отколкото на комедиите. Без съмнение, сега трагичното е на преден план в театъра. Животът ни е драматичен, на моменти трагичен. Най-големият съвременен трагик за мен си остава Бекет. Той като че ли е най-близо до трагичното усещане за света. Лично аз го боготворя.
Не ходя често на театър, защото вече съм стар и болен. Живея на два часа път от Ню Йорк. Прекарвам доста време от годината в Лос Анджелис, но там театрите не са чак толкова интересни. Гледам предимно студентски представления или тъй наречените „оф- оф-“ представления, които по принцип не приемам, но мога да кажа, че понякога са доста забавни и смешни. Разбира се, доста от тях са направени псевдо авангардистки. За съжаление други наблюдения върху американския театър нямам, въпреки че отдавна живея в тази страна.
Трябва да призная, с известно неудобство, че през последните години чета единствено класиците и изобщо не следя съвременната световна драматургия. Като човек на театъра ме е срам да го кажа, но е така.
В моменти на социално напрежение, които сега се извършват в нещастната посткомунистическа Източна Европа, ролята на драматичното изкуство, на театъра постепенно нараства. Той се превръща в истинска социална и политическа трибуна. Подобна е ситуацията и в редица страни на Латинска Америка – там отдавна политическият театър е водещ. Наистина в моменти на силно напрежение театърът може да се превърне в нещо като акумулатор. Да си спомним близкото минало в Източна Европа. Имаше доста строга цензура. Нямаше свобода нито на словото, нито на вероизповеданията. Преследваше се религията, еротиката беше строго забранена. Почти всичко беше забранено. Театърът беше нещо като отдушник. Културата носеше някакво мнимо усещане за свобода…
Когато напрежението спадна, театърът започна да се занимава със себе си. Доколкото разбрах, „Хамлет“ на Аджей Вайда – неговата последна, засега четвърта, постановка на трагедията не е политически спектакъл. Вайда тук пренебрегва и морала. Интересува се от други неща – иска да прави естетски театър или както казваха някои „изкуство за изкуството“. Лично аз не приемам подобен прочит на Шекспир. Премного държа на този автор.
Не мисля, че „метафорично-естетическият театър“ има някакво голямо и светло бъдеще. Разбира се, той може да бъде привлекателен и интересен, но до определен момент. Освен това, в страните на Източна Европа, и по-специално в Полша, много театри ще бъдат затворени. Ще останат театрите и оперите в големите центрове, защото не е нормално да има театър във всеки околийски център – нивото не може да бъде достатъчно високо, а и потреблението намалява. Ще остане истинският театър, без политически и други пристрастия… И нещо друго: не бива да забравяме, че най-главното в театъра са актьорите. Не толкова пиесата и особено режисурата, а актьорът – този, който е на сцената. За жалост, мнозина режисьори забравиха тази азбучна истина – за тях актьорите се превърнаха в нещо като материал, като „глина“, която те, водени от властническите си инстинкти, искат постоянно да мачкат в ръцете си!
Театърът започна да се разслоява. Според мен в близко бъдеще ще има два основни вида театър: интелектуален (условно казано) и развлекателен. Пиеси и спектакли с дълбоко съдържание, решени с по-модерни изразни средства, и комедии, криминалета, полупорнографски водевилчета (каквито всъщност винаги е имало). Досега ние, театралите, считахме, че публиката е едно цяло, че е унифицирана – нали това беше основната цел на комунизма, да ни уеднакви до обезличаване, до унищожение! – но се оказа, че сме се лъгали. Публиката е доста дислоцирана. И това не е съвсем толкова лошо, както мислят някои естети.
В своята родина Шекспир винаги се е радвал на огромен зрителски интерес. Но веднага трябва да подчертая, че англичаните вече не ходят чак толкова често на театър. Там има един доста развит театрален туризъм, който носи добри печалби на организаторите, не и на изпълнителите. В Стратфорд на Ейвън и в Лондон, а и на другите места за театър, идват много туристи. Правят се доста фестивали и фестивалчета. И това съвсем не е лошо! Все пак, театърът има бъдеще…
Ян Кот
Ян Кот става световноизвестен благодарение на съвременния си прочит на Шекспир. Той е сред малцината театрални критици, които успяват да променят начина, по който възприемаме Шекспировите шедьоври.
Основната му сила е в дарбата да показва „как историята е част от драмата и драмата – част от историята“ (както самият той казва в интервю през 1985 г.). Теориите на Кот са повлияли и продължават да влияят на някои от най-големите новатори в съвременната театрална режисура по цял свят.
„Чете ли някой все още Ян Кот?“ С този риторичен въпрос започва статията си „К като Кот“ доайенът на съвременната английска театрална критика Майкъл Билингтън през 2012 г.
Отговорът му в съкратен вид е следният: „За онези, които не познават това име, Кот е полски професор, чиято книга „Шекспир – нашият съвременник“ оказва силно въздействие върху театъра. Като я препрочитам сега, се удивлявам колко много е попила от нея нашата театрална култура. Макар да живеем в епоха на голямо Шекспирознание, не мога да се сетя за другиго, който да влияе на самият постановъчен процес по такъв начин като Кот“.
Бележки и превод от английски: Огнян Стамболиев
