Един от големите наши интелектуалци
Проф. Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е пределно скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза.
На него дължим най-новия и може би най-добър и верен превод на „Хамлет”, преводите на Джон Милтън, Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската епоха. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на британските университети на Съри и Кент). Ерудит от класа, но също така и силен, оригинален поет, блестящ есеист и публицист. Автор на 12 поетични и 7 есеистични книги. И при все, че той е познат преди всичко като учен и преводач, бих подчертал, че е и сред най- значимите наши съвременни поети. Без патос и шум, той просто създава една истинска поезия. Интересно, че не в класически стих, който владее до съвършенство – доказателство са преводите на любимия му Джефри Чосър. Ако трябва да се определи с няколко думи тази поезия, бих казал четири: мъдра, философска, екзистенциална, меланхолична. В нея няма нито възторзи, нито актуалност, няма и постмодернизъм (шестващ сега у нас!), звучи напълно съвременно.
И в един наш разговор на въпроса ми какво мисли за поезията, Александър Шурбанов отговори: „Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл…”.
За новоизлезлия юбилеен сборник с есета „Записано“
Сборникът с есета „Записано” от проф. Александър Шурбанов тръгва от най-личното – от „сърцето” на автора – за да стигне до сърцевината на човешкия опит и света. Книгата събира текстове, които доайенът на българските преводачи пише в продължение на десетилетия – лични, философски и литературни размисли, които се движат свободно между интимната изповед и широките хоризонти на културата. С нея издателство „Лист” отбелязва 85-годишнината от рождението на проф. Шурбанов, която се навършва на 5 април. Самият автор определя тези писания като „опити”.
„Записано” обединява както вече известни текстове от предишни книги на проф. Шурбанов, така и нови, непубликувани досега есета.
Независимо от разнообразието им по теми и форма – от кратки афористични бележки до по-разгърнати размишления – те носят ясно разпознаваемия авторов глас, в който се срещат ерудиция, скептизицъм и тиха ирония.
Сборникът е структуриран в няколко тематични части, които очертават вътрешната логика на това на пръв поглед разнородно писане. В първата се открояват разделите „Човекознание”, „Преодоляване на самотата” и „Възпитание на чувствата”, насочени към личния опит и вътрешния свят на човека. Втората обединява текстове под заглавията „Вяра и съмнение” и „Подражания”, а третата е изградена от размишления по темите „Цивилизации”, „Пътища” и „Бащино ми огнище”.
В послеслова към изданието авторът размишлява върху самата природа на есето – жанр без строги граници, който може да обхване всичко – от себепознанието до съдбата на човека и света. Той поставя текстовете си в широка традиция, свързваща имена като Франсис Бейкън, Вирджиния Улф и Албер Камю, но същевременно настоява върху тяхната скромност и отвореност към читателя.
Тази книга естествено продължава дългогодишния творчески и научен път на проф. Александър Шурбанов – поет, есеист, преводач и изследовател на английската литература, чието име е трайно свързано с въвеждането и утвърждаването на класически и модерни англоезични автори в българската културна среда. Неговите преводи на Уилям Шекспир, Джефри Чосър, Алфред Тенисън, Джон Милтън, Джон Дън, Дилън Томас и Томас С. Елиът, се отличават с изключителна езикова чувствителност и културна дълбочина. Като университетски преподавател и учен той посвещава десетилетия на изследването на ренесансовата и модерната английска литература, а като автор на собствена поезия и есеистика изгражда разпознаваем, сдържан и философски насочен стил.
Именно тази многопластова опитност – на преводач, който живее между езици и традиции, и на мислител, който непрекъснато поставя под въпрос очевидното – придава на текстовете в „Записано” тяхната особена плътност и вътрешна свобода. Те съчетават културна памет и личен опит, литературна рефлексия и екзистенциална чувствителност.
Из „Записано“ от Александър Шурбанов
„Истинската литература е увлекателен разказ, който носи смисъл, а не смисъл, облечен в разказ.”
„Има Господ!”, въздъхва българинът, когато му се случва нещо хубаво. Не знам друг народ да има такава приказка. Тя показва, че българинът се съмнява в съществуването на Бога и по- точно – че се сеща за него само в часове на изпитание. За българина Бог трябва непрекъснато да се самодоказва.”
„Възхищавам се на пианото и затова, че превъзхождайки всички други инструменти, не намира за унизително при коя да е тяхна самостоятелна изява да се отдръпне назад и да им приглася.”
„Разликата между деветосептемврийската и десетоноемврийската революция е тази, че при първата децата и внуците на бившите управници бяха хвърлени на бунището на историята, а при втората бяха поставени на кормилото на страната.”
„Честният човек, когато влезе в политиката, бързо изгубва усмивката си и видимо се състарява. Хитрецът, напротив, с всеки ден става все по-жизнен и по-дебел. Единият е като падналите ангели, а другият – като пияниците.
Мисленето е заболяване на самотата. Когато се съберат в група, хората се веселят или скандират лозунги, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.
Аз казвам за себе си аз, а на тебе – ти, но ти казваш ти на мене, а за себе си – аз. Та кой е аз и кой – ти зависи изцяло от гледната точка. И оттук идва цялата бъркотия и всички проблеми на света.
Човекът се извисява над скота не толкова чрез разума, езика, труда, изправения си стоеж и пр., а преди и над всичко – чрез любовта. Другото произтича от нея.
Обичта и грижата в нашия свят понякога носят униние и смърт. Но свободата, макар и пълна с опасности и несигурност, винаги носи живот.
Демокрацията е най-човечната и най-късогледата форма на човешко общежитие. Нейната религия е не съзиданието, а потреблението.
По-важно е да подхванеш едно достойно сражение, отколкото на всяка цена да си осигуриш победния му изход.
Чух един селски поп, застанал пред лющещите се стенописи на своята църква, да казва, че злото в света е повече от доброто и че се е уморил да се бори с него. И от това признание на мен, нецърковния човек, ми стана тъжно и тежко на душата.“
