Правният експерт коментира защо държавата и стопаните на пътищата също могат да носят отговорност, когато инфраструктурата не изпълни предназначението си
След всяка тежка катастрофа общественото внимание неизменно се насочва към поведението на водача. Но достатъчно ли е това, за да бъде установена цялата истина? Може ли неизправна или неподходяща пътна инфраструктура да бъде съпричинител на трагедията? И защо институционалната отговорност толкова рядко се превръща в предмет на задълбочено разследване?
По тези въпроси разговаряме с адв. Мартин Костов, автор на правен анализ, посветен на отговорността при тежки пътнотранспортни произшествия.
Адв. Костов, какво Ви мотивира да напишете този анализ именно сега?
Последните тежки катастрофи отново поставиха на дневен ред въпроса за пътната безопасност. Всеки подобен случай предизвиква силни обществени реакции, но почти винаги разговорът приключва още в първите дни с извода, че виновен е водачът.
Безспорно, когато шофьорът е нарушил закона, той трябва да понесе отговорност. Това обаче не означава, че правният анализ приключва дотук. Ако инфраструктурата е увеличила риска или тежестта на последиците, законът изисква да бъде проверено дали стопанинът на пътя е изпълнил своите задължения.
Моята теза не е, че държавата трябва автоматично да бъде обвинявана след всяка катастрофа. Тезата ми е, че нейната отговорност трябва да бъде изследвана със същата сериозност, с която се изследва поведението на водача.
Защо според Вас обществото толкова лесно приема, че единственият виновен е шофьорът?
Защото това е най-видимият фактор. Водачът е на мястото на произшествието. Неговата скорост, действия или нарушения могат сравнително бързо да бъдат установени. Инфраструктурата обаче не говори сама. Необходимо е да бъдат извършени технически експертизи, да се проверят проектите, документите, инспекциите, ремонтите, сигналите за опасност, предписанията за подмяна. Това изисква много повече работа. Именно затова често общественият разговор приключва още преди да е започнал истинският юридически анализ.
В анализа си казвате, че инфраструктурата може да бъде „съпричинител". Какво означава това от правна гледна точка?
Пътнотранспортните произшествия много рядко се дължат само на една причина. Възможно е водачът да е допуснал нарушение, но същевременно ограничителната система да не е изпълнила предназначението си.
Ако например тежкотоварен автомобил навлезе в насрещното платно, защото предпазната система не го е задържала, възниква въпросът дали съоръжението е било правилно избрано, монтирано и поддържано. Ако експертизата покаже, че неизпълнение на тези задължения е допринесло за настъпилия резултат, тогава вече говорим за възможно съпричиняване.
Законът познава подобни ситуации.
Много хора казват просто: „Мантинелата не издържа". Достатъчно ли е това?
Не. Това е разбираемо като обществена реакция, но юридически няма никаква стойност. Трябва да се установи каква ограничителна система е била предвидена за конкретния участък; какъв е нейният клас на задържане; дали е подходяща за интензивността на движението; дали е монтирана правилно; дали е ремонтирана след предходни удари; дали въобще е отговаряла на конкретния риск.
Едва след такъв анализ може да се направи извод дали съоръжението е изпълнило проектното си предназначение.
Значи не всяка мантинела е предназначена да спре всеки камион?
Точно така. Това е едно от най-разпространените погрешни схващания. Ограничителните системи имат различни класове на задържане. Те са изпитвани при различни скорости, маса на превозните средства и ъгъл на удара. Нито една система не дава абсолютна гаранция при всяка възможна ситуация.
Но когато нормативната уредба изисква определен клас на защита, а е поставена по-слаба система, тогава вече възниква въпрос за евентуално неизпълнение на законовите задължения.
Старите мантинели означават ли автоматично опасни мантинели?
Не. Старото съоръжение не става незаконно само защото междувременно нормативната уредба е била променена. Но това не освобождава администрацията от задължението да следи неговото състояние. Ако съществува известен риск, ако системата е повредена, ако има концентрация на тежки произшествия или ако вече е предвидена за подмяна, тогава бездействието може да придобие правно значение.
Именно това трябва да бъде предмет на проверката.
Кой всъщност носи отговорност за безопасността на пътя?
В ежедневния език често казваме „държавата". Юридически обаче отговорността винаги принадлежи на конкретен субект. При републиканските пътища това е Агенция „Пътна инфраструктура". При общинските – съответната община. Законът не ги задължава единствено да изградят пътя. Те трябва да организират неговото поддържане, инспекции, ремонти, контрол и своевременно обезопасяване. Това е постоянен процес, а не еднократен акт.
Какво трябва да установи техническата експертиза след подобно произшествие?
Това е един от най-важните моменти. Експертизата не трябва да се ограничава до констатацията, че мантинелата е деформирана или че камионът е преминал през нея. Тя трябва да даде отговор на много по-съществени въпроси.
Необходимо е да се установят моделът и техническите характеристики на ограничителната система, дали е съответствала на нормативните изисквания за конкретния пътен участък, как е била монтирана, какво е било състоянието ѝ към момента на катастрофата и дали е претърпявала предишни удари. От значение са още масата на превозното средство, скоростта, ъгълът на удара, траекторията на движение и дали друга система, допустима според действащите стандарти, би ограничила или предотвратила последиците.
Снимките от местопроизшествието могат да покажат какво се е случило, но не и защо се е случило. Именно това трябва да изясни експертизата.
Допуска ли българското право едновременно да бъдат виновни водачът и стопанинът на пътя?
Да, и това е много важно да се разбере. В обществения дебат често се създава впечатлението, че трябва да бъде избран един виновен. Правото не работи по този начин. Възможно е водачът да е нарушил правилата за движение и това да е непосредствената причина за катастрофата. Но ако инфраструктурата е увеличила риска или е направила последиците по-тежки, законът допуска отговорността да бъде споделена. При гражданските дела съдът преценява приноса на всеки от факторите. Именно затова не бива още в началото да се изключва възможността за институционална отговорност.
Каква е гражданската отговорност в подобни случаи?
Ако бъде установено, че неизпълнение на задълженията по поддръжката или обезопасяването на пътя е допринесло за вредите, пострадалите или техните наследници могат да търсят обезщетение. Разбира се, това не става автоматично. Необходимо е да бъдат доказани противоправно действие или бездействие, настъпили вреди и причинна връзка между тях. Много често именно тази причинна връзка е най-трудният елемент за доказване.
В анализа си обръщате внимание и на наказателната отговорност. Защо?
Защото наказателното производство също не трябва да приключва единствено с обвинението срещу водача. Наказателният кодекс предвижда възможност да бъде търсена отговорност и от лица, които по силата на служебните си задължения са отговаряли за безопасната експлоатация, ремонта или поддръжката на пътната инфраструктура. Разбира се, това не означава, че всяка катастрофа автоматично води до вина на длъжностни лица. Необходимо е да бъдат установени конкретни нарушения, конкретни задължения и причинната връзка между тях и настъпилия резултат. Но тази възможност съществува и не бива да бъде пренебрегвана.
Защо според Вас толкова рядко се стига до подобни разследвания?
Не бих искал да правя категорични оценки. Но впечатлението ми е, че общественото и институционалното внимание почти винаги се концентрира върху водача. Това е по-лесният и по-бързият път. Изследването на инфраструктурата е много по-сложно. То изисква сериозни технически експертизи, проверка на документация, проекти, инспекции, ремонти и административни решения, натрупвани с години. Именно затова подобни проверки често остават на заден план.
Законодателството достатъчно добро ли е или са необходими нови правила?
Смятам, че България вече разполага с немалка част от необходимата нормативна уредба. Проблемът е преди всичко в нейното прилагане. Законът предвижда периодични инспекции, оценки на риска, установяване на опасни участъци и задължение за предприемане на коригиращи действия. Когато тези механизми функционират само формално, резултатът е, че опасностите остават на пътя. Следователно въпросът не е само какво пише в закона, а дали написаното действително се изпълнява.
Какви конкретни промени бихте предложили?
Според мен всяка ограничителна система трябва да има проследима история. Да бъде известно кога е монтирана, кога е проверявана за последен път, дали е претърпявала удари, какви ремонти са извършвани и кога е планирана подмяната ѝ.
Ако дадено съоръжение бъде определено като рисково, това трябва автоматично да води до конкретни действия – временни мерки за безопасност, ясен срок за ремонт и публична отчетност. По този начин ще се избегне практиката опасни участъци да бъдат оставяни без реални мерки години наред.
Смятате ли, че обществото подценява значението на пътната инфраструктура?
Понякога – да. Когато настъпи трагедия, всички се питаме кой е виновен. Много по-рядко си задаваме въпроса дали тази трагедия е могла да бъде предотвратена. А именно това е истинската цел на правото – не само да наказва след инцидента, а чрез ясни правила и ефективен контрол да предотвратява подобни случаи.
Какво бихте казали на близките на жертвите, които търсят справедливост?
Бих им казал, че имат право да настояват за пълно и безпристрастно разследване. Не само на действията на водача, а на всички фактори, които са могли да доведат до трагедията. Истината не трябва да бъде удобна. Тя трябва да бъде установена. Само тогава обществото може да има доверие, че законът се прилага еднакво към всички.
Ако трябва с едно изречение да обобщите основното послание на Вашия анализ, какво би било то?
Че най-опасната фраза след тежка катастрофа е „Виновен е водачът“, когато тя се използва като край на анализа, а не като негово начало.
Пътят има стопанин. Когато инфраструктурата не изпълни предназначението си, законът трябва да потърси отговорност и там, където тя действително съществува.
