Забраняван от режима на Чаушеску, Матей Вишниек създава театър, който разобличава тоталитарната машина и защитава човешката свобода
„Когато започнах да опознавам литературните среди, поех по един съвсем друг път, именно защото бях вече разбрал, че имам определена мисия и най-вече защото смятах, че най-висшата мисия на писателите в източноевропейските страни, по-специално в Румъния, където живеех, е да се противопоставят на властта. В продължение на петнайсет години бях изцяло отдаден на тази мисия и на позицията, която може да се нарече културна съпротива. Един ден си дадох сметка, че съм уморен от тази битка. Вече бях написал много пиеси, които принадлежаха на литературата „в чекмедже”. Бях изцяло обзет от проблемите на взаимоотношенията между индивида и властта, на манипулацията, на социалната машина, която унищожава, премазва… Това бяха сюжетите, които единствено ме интересуваха, тъй като исках на всяка цена чрез литературата да разруша тоталитарната машина. Никога обаче не забравях, дори и когато бе необходимо да се минира тоталитарната система, че една страница от театрална пиеса или роман преди всичко трябва да притежава литература и универсална стойност..”
Тази изповед на Матей Вишниек (родeн през 1956 г.) дава ключ към отговорите на въпроси относно атмосферата и стимула за писане у този забележителен румънски, френски и световен автор. Човекът, притиснат и смазан от държавната машина, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето си – спомняте си, че същите мотиви крещят и при абсурдистите. А Матей Вишниек, без съмнение, се оказва достоен техен продължител.
„Кой съм аз и какво всъщност казвам?” Този въпрос е в центъра на търсенията на Матей Вишниек: „Желанието ми да живея като свободен човек, това е моето послание. Опитах се да не бъда манипулиран от утопии или контраутопии, както и от идеите на комунизма или от съблазните на консумативното общество. Пиша, за да разбера тайната на човешкото същество и най-вече противоречията на човешката природа и начина, по който могат да се преодолеят. Пиша, за да премина собствените си граници, да ги преодолея, да открия какво точно е скрито в моя мозък и в моята душа…”.
През 1987 година, съвсем млад, на двайсет и една години, студентът по философия в Букурещкия университет Матей Вишниек, вече написал първите си стихове, започва да пише и пиеси – екзистенциални и определено антикомунистически – на езоповски език за театъра, които се разпространяват нелегално чрез машинописни преписи из литературните среди и са строго забранени за сцената. Чете ги пред приятели и в един литературен кръжок, който след време е разтурен от властите. Една от тях – „Коне на прозореца”, все пак, успява да стигне до генерална репетиция в букурещки театър, но ден преди премиерата е забранена…
Подобно на своя сънародник, известния и у нас Марин Сореску (1936–1996), Матей Вишниек е поет в драматургията си и драматург в поезията си. В много от стихотворенията на младия Вишниек (те излязоха на български в сборника „Град с един- единствен жител”, изд. „Авангардпринт”) можем да открием зърното, ядрото на бъдеща пиеса. Тези стихове са, както твърди той, „ малки параболи”, „напрежение и дори конфликти между двама или повече персонажи”, защото Вишниек, без съмнение, е роден с дарбата да възприема драматургично света. Да пише за него като за сцената, а драматургичната дарба, е по-рядка от поетическата и разказваческата. И още след първите си пиеси бе оценен като „явление в съвременния румънски театър”. Да, може да се каже, че неговият театър има дълбоки корени. Идва от комедиите и фейлетоните („Моментите” и „Скиците”) на неговия велик предшественик Йон Лука Караджале. Но се родее и с театъра на Йонеско, а също и на Бекет. На последния посвещава забележителната си кратка пиеса „Последният Годо”, в която авторът (Бекет) и неговият знаменит герой Годо се срещат, за да оплачат заедно смъртта на театъра.
Очарован от кратките текстове на Караджале, Вишниек създава цяла сюита от кратки пиеси с малко герои, обединени в цикъла Teatrul descompus („Разложен театър”), заглавие, вдъхновено от Емил Чоран. Това са текстове-параболи, синтез между поезия и проза, където посланията на автора са добре камуфлирани, за да преминат през иглените уши на цензурата. Подобно на Митика на Караджале, един обобщен образ на съвременния тарикат, присъстващ в много от Моментите и Скиците, той създава Бруно, „странстващ” персонаж в редица от неговите текстове за сцената. Всъщност много от героите му „странстват” от една пиеса в друга.
Както за Шекспир, така и за Вишниек, „целият свят е сцена”. В случая по-точно „цирк”. Темата пронизва някои от най-известните му и играни по света текстове: ”Клоуните” („Дребна работа за стар клоун”), „Три нощи с Мадокс”, „Какво ще правим с виолончелото?”. Цирковото, маскарадното, карнавалното срещаме в много от тези пиеси, вдъхновени от италианската commedia del arte, драматургията на Караджале, Йонеско и Алфред Жари. Родее се и със сюрреалистичната проза на непознатия у нас румънски авангардист Урмуз, който всъщност предхожда Йонеско и Бекет. В тях се преплитат по един удивително хармоничен начин иронията и сатирата, буфонадата и гротеската. Като поетичното начало в редица моменти е на преден план. Някои критици определят театъра му като „фрагментарен”, други като „поетичен” и „свърхчувствителен”, трети като „пост- психологически”. Всичко това е вярно, но най-точно е да се каже, че е кръвно свързан с ужасите на екзистенцията, въпреки влиянията (Кафка, Сартр, Будзати, Йонеско, Жари, Бекет, Пинтър, Арабал, Мрожек) е определено новаторски, оригинален.
Кратките му, едноактни пиеси, както и многоактните са с невероятно дълги заглавия, подобни на тези от романите от 17-ти и 18-ти век. Ето само три от тях: „Прекрасната история за мечките панда, разказана от един саксофонист, който имаше любовница във Франкфурт”, „Думата „прогрес” в устата на майка ми звучи ужасно фалшиво” или „Добре, мамо, но тези разказват във второ действие какво се е случило в първо”… Драматургичната техника на тези сценични параболи е наистина безупречна, съвършена. Ефектът е постигнат чрез непрекъснатото повтаряне на едни и същи реплики и ситуации, чрез разместването на временните пластове, чрез странните, фантастични финали, готови да ни хвърлят в тревога и смут. Граничните ситуации в тях, изведени от дадения контекст, при него отварят нови, неподозирани хоризонти. Вишниек не поучава, не полемизира непрекъснато, не приема елементарната логика, винаги упорито й противоречи (в една от пиесите му „ямата” диша, пее, сърди се, предлага питейна вода или пък отровни миазми!), в някои от текстовете му времето се дели, връща, пропада….
Наистина, неизтощима е неговата фантазия, удивителна е способността му да разиграва по свой, неповторим начин различни случки – от най-баналните до най-странните и винаги да бъде неочакван, непредвидим. При това с хумор, който е с много отсенки. Понякога язвителен, по-рядко добродушен, той повече клони към трагичното, но въпреки драматизма на ситуациите не е само черен… „Хуморът, казва Матей Вишниек, за мен винаги има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто, чието лице е скрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния хумор. А смехът винаги има ефекта на бумеранг. Нужна ти е смелост да го приемеш. Защото когато се смееш на другия, не усещаш, че се смееш и на себе си…”
Не знам точния брой на пиесите на Вишниек – той е изключително плодовит, роден драматург.
Следя творчеството му от повече от петнайсет години. Всеки негов нов текст ми носи нещо ново, изненадващо. Да, Вишниек винаги изненадва, никога не се повтаря. Както подчертах, идва от Театъра на абсурда, от любимите му Йонеско и Бекет, но съвсем не е техен епигон. Неговият “тон” е негов, различен. Различни са и героите му. Независимо дали са конкретни исторически лица (Всеволод Майерхолд, Чехов, Сталин, Емил Чоран, Жана Д, Арк) или са персонажи, плод на неговите видения и кошмари, те са част от странния му свят, в който реалното и фантастичното се преплитат по един наистина неподражаем начин.
През септември 1987 година 31-годишният Вишниек заминава като екскурзиант на Запад (или по-точно емигрира). Решил е твърдо да напусне страната, тероризирана от един самозабравил се полуграмотен диктатор и неговата безумна и жестока жена, и като мнозина румънски интелектуалци да потърси политическо убежище в приятелски настроената Франция. Получава го без да чака дълго. Там веднага установява, че си е у дома, че познава отлично града на Сена (от литературата и киното!). По- късно в интервю за нашето списание „Факел” ще сподели: „Изведнъж се оказа, че съм си у дома, че съм пристигнал в една своеобразна духовна родина, в пространство, което ми беше много познато и близко, защото си бях мечтал и фантазирал за него…”. Подобно на своите велики сънародници Емил Мишел Чоран и Йожен Йонеско, овладява до съвършенство езика на Волтер и Юго и започва да пише и на френски. „Френският дисциплинира перото ми“, ще каже той. „Започнах да се изразяват по-точно и строго…”
Автор е и на пет романа. Бих казал, че прозата му се родее с поезията и драматургията. В нея няма реализъм. Всъщност Матей Вишниек е автор само на един „реалистичен текст” – дисертацията си на тема „Съпротивата чрез културата в страните на Източна Европа”.
Днес името на Матей Вишниек присъства в театралните афиши на повече от 30 страни в Европа, Азия и Америка. Играе се по цял свят – от Аржентина до Япония. Поставян е дори в Турция и Иран. Вече години наред неговите пиеси са в афиша на големите театрални фестивали в Авиньон, Единбург, Москва, Токио, Сибиу. Лауреат е на редица престижни международни награди. В Румъния, след падането на комунистическия режим, той е сред най- издаваните, четените и най-играните и обичани от публиката автори. Много са книгите му и във Франция, и по света. У нас са преведени романите му „Паника в Града на светлините”, „Господин К. на свобода” и „Планираният хаос”, сборник с негови стихове „Град с един- единствен жител”, както подборка с пиеси „Мансарда в Париж с изглед към смъртта”.
Критиката неслучайно, напълно справедливо го определи като „новият Йонеско”.
