Коментар
Тази сутрин се събудих с ечемик на окото.
Боли. Отекло е. Неприятно е.
Но не е нищо сериозно.
Имала съм ечемик няколко пъти в живота си. Боли няколко дни, дразни и накрая минава. Въпреки че знам всичко това, усещам колко много от вниманието ми поглъща това дребно неудобство.
Отокът привлича погледа ми всеки път, когато мина покрай огледало. Болката ми напомня за него всеки път, когато мигна. Тази сутрин се хванах да търся лечебни средства, да правя компреси, да приготвям торбички с чай от лайка, да смесвам рициново масло с тамян и невен – и като цяло да изразходвам далеч повече умствена енергия за едно дребно раздразнение, отколкото ситуацията обективно заслужава.
Това ме накара да се запитам дали не правя така непрекъснато.
Може би обикновено не е ечемик.
Може би е неудобен разговор с мъжа ми. Може би е финансов стрес. Може би е товар, който не ми се носи. Каквато и форма да приеме, неудобството има невероятната способност да завладява вниманието ни изцяло.
Всъщност подозирам, че неудобството често заема повече място в съзнанието ни, отколкото радостта.
Сто хубави неща могат да се случат за един ден, а едно неприятно може да изпълни мислите ни докрай. Една критика може да надвие десет похвали. Едно неудобство може да засенчи куп благословии.
Наскоро написах, че захарта може да е дрогата, която отказваме да назовем в Америка. Тази сутрин се залових да си задавам съвсем различен въпрос.
Ами ако комфортът е пристрастяването, което отказваме да назовем?
Ами ако нашата обсесия с комфорта тихомълком ни е отслабила?
През по-голямата част от човешката история неудобството е просто неразделна част от живота.
Хората замръзват през зимата. Задушават се от жега през лятото. Мокрят се, когато вали. Вървят в кал. Носят тежки товари. Понасят скука, глад, несигурност и физически труд като съвсем обичайни части от ежедневието.
Днес много от нас могат да се придвижват от климатизирана къща до климатизирана кола до климатизиран офис, без изобщо да усетят какво е времето навън.
Когато вали и трябва да проверя добитъка, обикновено мога да го направя от уютното си място в кола с отопление, климатик, чистачки и удобна седалка. Фактът, че мога да свърша тази работа, без да се намокря, е невероятен лукс, който би смаял по-голямата част от човечеството съвсем скоро в миналото.
Но ние рядко възприемаме тези удобства като лукс. За нас те са просто даденост.
Прагът ни за неудобство е паднал толкова ниско, че обикновените житейски ситуации могат да ни се сторят непоносими.
Виждам това в ранчото постоянно.
Хора идват на гости и се стъписват от мръсотията, калта, миризмите, мухите и времето. Нито едно от тези неща не е необичайно – те са просто реалности на природния свят. Но много хора са се откъснали толкова от природата, че основни елементи на човешкото съществуване им изглеждат като нещо крайно.
Не осъждам никого, че търси комфорт.
Отокът на окото ми е живо доказателство, че и аз не съм по-различна.
Тази сутрин исках ечемикът да изчезне веднага. Исках неудобството да изчезне. Исках отокът да изчезне. Исках да изглеждам нормално пред камерата.
Дори отказах запис на подкаст, защото нямах никакво желание да ме снимат с едното око наполовина затворено от отока.
Суетата и комфортът не са слабости, присъщи само на другите. Те са и мои.
Но се питам дали комфортът е само половината от историята.
Преди няколко дни говорих по телефона с човек, който каза: „Не мога да дочакам да се прибера. Просто броя минутите.“
Тези думи ми останаха в главата, защото осъзнах, че аз рядко съм се чувствала така.
През по-голямата част от съзнателния си живот съм работила за себе си. Но по-важното е, че съм работила за нещо по-голямо от себе си. Работата ми никога не е била просто размяна на отработен час срещу платен час. Тя е свързана с отглеждането на деца, грижата за земята, изхранването на хора, отглеждането на животни, изграждането на бизнес и следването на това, което вярвам, че Бог ме е призвал да правя.
Хората често ме питат как успявам да се справям с всичко. Истината е, че не се справям с всичко. Много неща са несъвършени. Много неща убягват. Няма магическа формула.
Това, което ме кара да продължавам напред, е целта.
Човек с цел може да понесе огромно количество неудобство.
Майка се събужда нощем, защото обича детето си. Фермер върви в ледения дъжд, защото животните се нуждаят от грижа. Собственик на бизнес работи през уикендите, защото визията му има значение. Съпруг и съпруга преминават заедно през трудни периоди, защото бракът си заслужава да се борят за него.
Целта прави неудобството поносимо.
Може би точно тук е истинската опасност за нашата култура. Не е просто в това, че сме се пристрастили към комфорта. Много от нас са изгубили усета за цел.
Движим се из света в търсене на добра работа, малко повече пари, по-добри преживявания, по-лесен път. Оптимизираме за комфорт, без никога да спрем и да попитаме защо всъщност сме тук.
Въпросът не е какво ни е приятно.
Въпросът е за какво сме призвани – да градим, да пазим, да създаваме, да се грижим и да израстваме.
Когато целта изчезне, дори малки неудобства могат да се сторят непосилни. Когато целта е налице, хората редовно постигат неща, които някога са изглеждали невъзможни.
Бъдещето несъмнено ще ни изправи пред трудни изпитания. Винаги е било така.
Ще има икономически трудности, лична загуба, разочарования, болест, несигурност и предизвикателства, които не можем да предвидим. Въпросът не е дали ще дойде неудобство. Въпросът е дали все още имаме в себе си силата да го понесем.
Не претендирам, че имам всички отговори. Дори не претендирам, че притежавам твърдостта, която ще се изисква.
Но едно знам със сигурност: нещата, които са ме направили най-силна в живота, почти никога не са били удобни.
Фермерството е неудобно.
Майчинството е неудобно.
Бракът е неудобен.
Изграждането на бизнес е неудобно.
Вярата е неудобна.
Най-хубавите части от живота ми са се родили не от бягството от неудобството, а от това да се науча да го нося, без да му позволявам да определя посоката ми.
Ечемикът ще зарасне.
Въпросът е дали ще запомня урока, след като това се случи.
Може би урокът не е колко бързо мога да се отърва от неудобството, а дали мога да държа погледа си насочен към целта, докато то все още е там.
